настъпи моментът, когато ще може да изпълни волята на великия вожд, без чието одобрение и могъща поддръжка никога не би се осмелил на тая стъпка, против която бяха толкова много негови съплеменници. Но всеки миг между двете враждуващи страни можеше да започне бой и той с тайно злорадство разбра, че е дошло време да пристъпи свободно към изпълнението на своето желание.
Траперът го завари, когато вече раздаваше ножовете на злобните старици, а те, приемайки оръжието, пееха тиха монотонна песен, която припомняше за загубите, понесени от техния народ в различни стълкновения с белите, и превъзнасяше сладостта и благородството на отмъщението. Човек, несвикнал като стареца на такива зрелища, само при вида на тия вещици не би посмял да се приближи до мястото, където те извършваха своя див и отвратителен обред.
Всяка от стариците, след като получеше оръжието, започваше с бавна и отмерена, но тромава стъпка да обикаля около стария индианец, докато всички се завъртяха около него в нещо като заклинателен танц. Те се стараеха да стъпват в такт с мелодията, съпровождайки думите на песента със съответни жестове. Когато говореха за загубите на своето племе, те отмятаха дългите си, прави, побелели коси нагоре или ги оставяха да падат в безредие по сбръчканите им шии. Не щом някоя запееше колко сладко е да отвърнеш на удара с удар, всички й пригласяха с вой и изразителни жестове, с които ясно показваха с каква цел се мъчеха да разпалят в себе си дива ярост.
Но ето че в самия център на този кръг от същински демони пристъпи траперът с такова невъзмутимо хладнокръвие, като че влизаше в селска църква. Появата му накара стариците само да подновят заплашителните си жестове, с които се стараеха да покажат още по-недвусмислено зловещите си намерения. Като им даде знак да спрат, старецът запита:
— Защо майките на тетоните пеят със зли езици? В селото им още не са докарали пленници-пеони; младите им синове още не са се завърнали, натоварени със скалпове!
Стариците му отговориха с вой и дори няколко от най-разярените се осмелиха да се промъкнат до трапера, размахвайки ножовете си в опасна близост до спокойните му очи.
— Пред вас стои воин, а не беглец от лагера на Дългите ножове, чието лице пребледнява, щом види томахавка — отвърна траперът, без да трепне. — Нека жените сиукси си помислят: ако умре един бледолик, на негово място ще изскочат сто.
Но в отговор бабичките само се завъртяха още по-бързо, като от време навреме заплахите в песента им прозвучаваха още по-гръмко и отчетливо. Изведнъж една от най-старите и най-злобните изскочи от кръга и се втурна към набелязаните жертви, също като хищна птица, която, след като покръжи, за да се прицели добре, най-после се стрелва към плячката си. Останалите се впуснаха подире й в безредна крещяща тълпа, страхувайки се да не изтърват своя дял от кървавата оргия.
— Могъщи магьоснико на моя народ! — провикна се старецът на езика на тетоните. — Надигни глас и заговори, да те чуе цялото сиукско племе.
Дали Азинус бе придобил от неотдавнашните си преживявания представа за ценните свойства на своя глас, или го бе потресло необикновеното зрелище, което представляваха дузината бабички, които търчаха край него и надаваха писъци, непоносими дори за магарешкия слух, но, така или иначе, именно той направи това, към което траперът призова Овид, и произведе такъв ефект, на какъвто едва ли би бил способен естественикът, дори и да напънеше всичките си сили. Странният звяр проговори за пръв път, откакто бе пристигнал в бивака. След толкова страшно предупреждение стариците се разбягаха като лешояди, прогонени от плячката си, но продължаваха да крещят и като че ли още не бяха се отказали съвсем от намерението си.
В това време внезапното им появяване и съзнанието за надвисналата опасност раздвижи кръвта в жилите на Пол и Мидълтън много по-бързо и от най-енергичните разтривки и физически упражнения. Почтеният пчелар вече бе скочил на крака и заел застрашителна поза, която обещаваше повече, отколкото можеше да направи в действителност. И дори капитанът се бе привдигнал на колене, готов да продаде скъпо живота си. Необяснимото освобождаване на пленниците от ремъците стариците приписаха на заклинанията на „магьосника“ и тази заблуда принесе може би не по-малко полза от чудодейното и навременно вмешателство на Азинус.
— Сега е тъкмо време да излезем от засада — извика траперът, притичвайки до приятелите си — и да влезем в открит и честен бой. По-добре щеше да бъде да бяхме почакали, докато капитанът се оправи достатъчно, за да може да върши работа, но след като вече издадохме батареята си, трябва да се държим здраво…
Старецът млъкна, защото усети на рамото си исполинска ръка. Той беше готов да повярва, че тук наистина действа някаква магия, но когато се обърна, видя, че е в лапите на такъв опасен и могъщ „магьосник“ като Ишмаел Буш. Синовете на скватера наизскачаха един по един с оръжие в ръка иззад неприбраната шатра на Матори, което не само обясняваше как неприятелят ги бе заобиколил откъм тила, докато вниманието им беше погълнато от това, което ставаше отпред, но и показваше, че е напълно безсмислено да се съпротивляват.
Нито Ишмаел, нито синовете му не сметнаха за нужно да се впускат в многословни обяснения. Мидълтън и Пол бяха завързани отново в пълно мълчание и с необикновена сръчност и този път дори престарелият трапер не избегна тая участ. Шатрата бе разглобена, жените — качени на конете и малкият отред потегли обратно към лагера на скватера. Всичко това стана с такава бързина, че човек действително би го свързал с магия.
Докато се развиваха тези събития, изпълнителят на волята на Матори и кръвожадните му помощнички, претърпели несполука, побягнаха през равнината към мястото, където се криеха жените и децата. И когато Ишмаел се отдалечи с пленниците и плячката си, платото, което доскоро кипеше от глъчката и оживлението на големия индиански лагер, стана тъй тихо и безлюдно, както цялата безкрайна пустиня наоколо.
ГЛАВА XXX
Но справедливо, заслужено ли е това?
Докато на платото ставаха тези събития, воините в долината също не стояха със скръстени ръце. Ние се разделихме с враждуващите страни в момента, когато, разположени по двата противоположни бряга на реката, те се следяха, като всеки се мъчеше с насмешки и ругатни да подтикне неприятеля към някакво неблагоразумно действие. Но вождът на пеоните скоро разбра, че коварният му враг съвсем не се безпокои от това напразно губене на време и от тия тъй безполезни взаимни уловки. Затова той промени плановете си и се отдръпна от реката с цел, както вече бе обяснил траперът, да примами по-многочисления отряд на сиуксите на своя бряг. Но това предизвикателство не бе прието и вълците бяха принудени да търсят друго средство, за да изпълнят замисъла си.
Вместо да губи още драгоценни минути в безплодни старания да накара противника да прекоси реката, младият вожд на пеоните поведе воините си в бърз галоп покрай брега, за да намери по-удобно място, откъдето отрядът му да може внезапно и без загуби да се прехвърли на отсрещния бряг. Щом отгатна намерението му, Матори заповяда зад всеки тетонски ездач да се метне по един пешак, за да може да хвърли всичките си сили срещу такъв опит. Като разбра, че планът му е разкрит, и не желаеше да изтощава конете си в препускане, след което ще станат вече негодни за бой, дори и да успеят да изпреварят претоварените коне на сиуксите, Твърдото сърце дръпна юздите и изведнъж спря коня си до самия бряг.
Местността беше много открита, за да се прибегне до някоя от обичайните военни хитрости на индианците, а и времето не чакаше, затова благородният пеони реши да ускори развръзката, като извърши един от ония подвизи, с които индианските юнаци често се отличават, за да си извоюват тъй скъпата на сърцето им слава. Мястото, което избра, беше много подходящо за целта. Реката, почти навсякъде дълбока и бърза, тук беше двойно по-широка от обикновено и слабо набраздената повърхност на водата показваше, че има плитчина. В средата на потока леко се издигаше широка и гола пясъчна ивица и опитно око можеше
