украшения за глава, кринолините и високите бели напудрени перуки не й липсваха кой знае колко. Но въпреки усилията си да обуздае прекалената си суетност, тя все още копнееше за красиви и елегантни тоалети и за въздействието, което оказваха те върху околните. Липсваха й възхитените мъжки погледи, възторженият шепот и разточителните ласкателства.
Бавно се потопи в топлата вода, наслаждавайки се на пролетно-сладкия аромат на лилия, който облъхваше раменете и шията й. Не изпитваше желание да възобнови жестоките си игри. Дори всеки път когато си спомнеше държанието си в миналото, тя изпитваше дълбок срам и се питаше дали наказанието на Ангъс не е твърде снизходително.
Сега жадуваше за влюбените погледи и страстните клетви само от един мъж. Копнееше за това, което бе постигнала всяка от двойките, които бе успяла да свърже в тайнството на брака — истинската любов.
Ала никога нямаше да спечели тази най-висока награда, ако не откриеше жената, отредена от съдбата за Лусиън.
Внезапно се почувства много потисната. Надигна се от водата и даде знак на Лети да й помогне да свали мократа си риза. Явно наистина изглеждаше доста унила, защото строгото изражение на прислужницата видимо се смекчи. С оживление, изненадващо за една толкова сериозна жена, тя започна да бъбри за чудесата из лондонските магазини. Приказките й бяха много възторжени, затова, докато Алис обличаше бельото си и закопчаваше кукичките на роклята си, едва сдържаше нетърпението си да види всичко със собствените си очи.
Представяйки си разноцветни тоалети и елегантни бонета, тя забърза надолу по стълбите, нетърпелива да разпита Шарлот за Бърлингтън Аркейд. Носеше се толкова леко, че нозете й едва докосваха стъпалата. Задъхана от вълнение и очакване, прескочи последните две и се удари в… някаква тухлена стена. Един бърз поглед я осведоми, че всъщност не е тухлена стена, а самият Лусиън Уор.
С омекнали колене, Алис неволно обви ръце около него, на да не падне. Разтреперана, тя остана така няколко секунди с тяло, притиснато до неговото, и лице, заровено в хладните ленени къдрички на жабото му. Ала тези кратки секунди бяха достатъчни, за да усети стегнатите мускули под дрехите. А начинът, по който ухаеше…
Без да мисли, Алис се притисна още по-силно към ризата му. Затвори очи и вдъхна дълбоко. Прекрасно ухание! Точно както би трябвало да ухае всеки мъж — мъжествено и същевременно чисто, като сапун за бръснене с дъх на мускус.
Напълно омагьосана, тя не помръдна, докато той не хвана ръцете й и не я отдръпна от себе си. Грубото движение я изтръгна от сладкия унес. Почувства се така, сякаш я бе ударил.
Какво, за Бога, я прихвана, та се вкопчи в него като някоя влюбена гъска? А дори не харесваше този звяр с отвратителен характер! Смутена и засрамена, Алис заекна:
— С-съжалявам.
— И би трябвало! — Смръщи вежди. Очите му бяха потъмнели от гняв. — Закъсня. Чакам те цели пет минути! — процеди го през зъби и посегна към часовника си, за да подчертае непростимото й нехайство. Очевидно го бе гледал, когато тя бе връхлетяла върху него, защото капакът му бе отворен и той висеше на черна панделка пред светло-бежовите му панталони… много тесни и прилепнали.
Когато осъзна къде се е втренчила, Алис се изчерви и бързо се извърна. Беше изключително мъжествен! Лицето й пламна от дръзките мисли, съвсем неподходящи за една невинна девица. Запита се дали той е забелязал безсрамното й любопитство и му хвърли срамежлив поглед изпод дългите си мигли.
Както обикновено обаче, носът му бе вирнат нагоре. Лусиън се взираше в нещо, което явно бе много по-достойно за вниманието му, отколкото тя. Въздъхна облекчено.
Може би все пак не бе чак толкова лошо, че почти не я забелязваше.
Все още загледан в това, което приличаше на грозна ориенталска ваза, той грубо изрече:
— Занапред ще изисквам да бъдеш абсолютно точна. Разбра ли?
— Добре — промърмори тя, все още твърде смутена, за да се почувства обидена от заповедническия му тон.
Явно послушният й отговор го задоволи, защото се усмихна. Ако изобщо можеше да се нарече усмивка лекото моментно свиване на ъгълчетата на устните.
Тогава се появи Тидзъл. Носеше палтото, шапката и ръкавиците на господаря си.
— Каретата ви чака, милорд — обяви той с едва забележимо помръдване на долната устна.
Без да го погледне, Лусиън протегна ръце. Очевидно обличането на Негова светлост бе част от задълженията на иконома. Алис едва успя да се удържи да не се изсмее на глас, докато наблюдаваше как достолепният прислужник опъва палтото по раменете на господаря си и подрипва, за да го закопчае.
Дали това бе още една демонстрация на тиранията на маркиза? Или е бил толкова разглезен като дете, че изобщо не се е учил да се облича сам? Картината на безпомощния и объркан Лусиън и надутия лакей бе толкова смешна, че накрая Алис не издържа и сподавено се изкиска.
— Нещо забавно ли има? — Строгият тон изразяваше пълното презрение на Лусиън към всичко смешно и забавно.
За един кратък миг Алис се изкуши да излъже, но сетне се отказа. Надменното изражение насреща й показваше, че никой досега не е имал нахалството да му се присмива. Поне не в негово присъствие. По устните й пропълзя лека усмивка. Това означаваше, че бе крайно време за урок номер едно — унижението от това да бъдеш обект на подигравки.
— Намирам за доста смешно един възрастен, здрав и прав мъж да се оставя да бъде обличан, сякаш е малко дете — заяви Алис и посочи към Тидзъл, който в момента се суетеше около късата пелерина на раменете му. — И вие бихте се съгласили с мен, ако можехте да видите колко нелепо изглеждате да стоите като истукан, докато прислужникът ви гласи.
Икономът, който тъкмо оправяше яката на господаря си, замръзна и ченето му смаяно увисна. Лусиън я удостои с бегъл поглед, но остана безизразен.
Приемайки липсата на отговор като подкана за по-обстойно пояснение, Алис продължи:
— Това, което ме кара да се смея, не е толкова комичният ви вид, колкото мисълта, че вие може би наистина не знаете как да се обличате сам. — Поклати глава. — В такъв случай оставяте прислужникът да ви облича не от високомерие, а от безсилие.
Лицето на Лусиън бавно придоби познатият й вече оттенък на пурпурното.
Алис със задоволство го наблюдаваше. Явно наистина бе страхотен учител. И като такъв трябваше да се погрижи душата му да се извиси колкото се може повече при този емоционален урок.
— Е, можете ли? — настоя тя, твърдо решила да отиде докрай.
— Какво? — процеди през зъби Лусиън.
— Да се обличате сам?
Маркизът избута Тидзъл, който се бе възстановил от смайването си и в момента приглаждаше единия му маншет, и се озова съвсем близо до нея.
Само един поглед върху изкривеното му от гняв лице бе достатъчен, за да смаже надигналата се в гърдите й увереност. Май наистина бе отишла твърде далеч.
Прехапа смутено устни и отстъпи. Лусиън изглеждаше достатъчно вбесен, за да я сграбчи, да я преметне върху коленете си и здравата да я напердаши, както вече няколко пъти я бе заплашил. Мисълта за подобно унижение я накара да направи още една крачка, но се препъна в долното стъпало на стълбата. Олюля се, разпери ръце и се строполи.
Подобно на лешояд, подушил плячка, Лусиън се спусна към нея. Сграбчи я и грубо я изправи.
— Къде, по дяволите, си израснала, Алис? В конюшня? — изсъска той и я разтърси. Почервенялото му от гняв лице се намираше на сантиметри от нейното.
Против волята си, Алис срещна погледа му. Пламтящата ярост в очите му бе наистина ужасяваща. Изплашена, тя се опита да отмести очи, ала той приближи лицето си още повече.
— Когато ти говоря, ще ме гледаш и ще попиваш всяка моя дума! — Този път я разтърси толкова силно, че зъбите и се разтракаха. — Търпях досега безочливото ти държание, защото разбирам, че ти липсва добро възпитание. Ала търпението ми, колкото и безкрайно да изглежда, си има своите граници. Няма да позволя да ми се подиграваш! Така че те предупреждавам, госпожице Феър, дори и да не ме харесваш, си длъжна да се отнасяш с уважение към мен. — Отново я разтърси. — Разбра ли?
