Погледите им се срещнаха за миг и Алис отново изпита непреодолимото привличане.
— Алис?
— Хмм?
— Удари ли си главата?
— Главата… — Намръщи се. Близостта му забавяше мислите й и те се влачеха като охлюв по пясък. — Ъ-ъ… не. Защо?
— Защото ме гледаш много странно. — Бездънният му поглед се плъзна по лицето й. — Както котка гледа пълна купа с мляко. — Изминаха няколко секунди, преди думите му да достигнат до замъгления й мозък. Когато най-сетне се осъзна, тя рязко се отдръпна и недоволно изпухтя. Що за тъпоумен дръвник! Нищо чудно, че не е способен сам да открие истинската любов на живота си!
Обидена до дъното на душата си и чувствайки се още по-глупаво, задето си бе въобразила, че е привлечена от него, Алис се тросна:
— Разбира се, че ви гледам странно. Вие… вие имате нещо зелено между зъбите!
Сърцето й се изпълни със злорадство, като видя как Лусиън се смути при мисълта, че нещо може да нарушава безупречния му вид. Изражението му стана почти комично и той сви устни, опитвайки с език да извади несъществуващото зелено нещо.
Точно тогава кочияшът отвори вратата и спусна стълбичката. Лусиън се обърна и загрижено попита:
— Извадих ли го?
Прикривайки усмивката си, Алис се престори, че внимателно се взира в безупречните му зъби. Не можеше обаче да спре да се пита какво би било, ако прокара език по гладката им белота. Изкушена до краен предел, тя прокара облечения си в ръкавица пръст по розовия венец и нарочно докосна долната устна. Прониза я желанието да не е с ръкавици, за да може с голата си кожа да усети топлината й. Дали наистина беше толкова кадифено мека, колкото изглеждаше?
— Махна ли се?
Изглежда пак се бе отнесла, както постоянно й се случваше, когато бе близо до него. Намръщи се и дръпна ръката си като ужилена.
— Да, махнахте го… — мразеше се за слабостта си и искаше да се отдалечи колкото се може повече от него, за да сложи в ред обърканите си мисли, затова събра полите си и се плъзна към вратата.
Ръката му се протегна и я спря.
— Един момент, Алис.
Неохотно извърна лице към него, надявайки се, че страните и не са прекалено зачервени.
— Бонето ти… — Лусиън се зае да понагласи отвратителното траурно творение. — Шарлот никога няма да ми прости, ако те оставя да се представиш на най-известната лондонска модистка в небрежен вид. — Оправи ръба и кимна със задоволство. — Вече си готова да се изправиш пред прочутата лъвица.
След тези думи Алис се измъкна навън колкото можа по-бързо. Предпочиташе да се срещне с истински лъв, отколкото да прекара още малко в опасна близост до Лусиън Уор, мъжа, за когото съдбата бе предопределила да обикне друга жена.
Глава 5
Лусиън гледаше втрещено след Алис, която изхвърча от каретата, препъвайки се по стъпалата в бързината си. На два пъти залитна и ако не бе светкавичната реакция на кочияша, сигурно щеше да се строполи на улицата.
„Какво, за Бога, му става на това момиче?“ — запита се той и въздъхна с облекчение, когато прислужникът му благополучно я преведе през улицата. В един момент го дразнеше и предизвикваше така, че му идеше да я удуши, а в следващия изпадаше в някакво глупаво вцепенение. Сега пък бягаше от него като лисица, преследвана от глутница ловджийски хрътки. Тя бе най-странното и ексцентрично…
„Ексцентрично!“ Откритието сви стомаха му. По дяволите! Момичето просто беше едно от онези отвратителни създания — истински кошмар за бащите или настойниците си. Какво друго обяснение можеше да има за чудатото й налудничаво поведение?
Сякаш за да потвърди лошите му подозрения, Алис се огледа, наведе се и започна да мърмори оживено на някакъв мъртъв плъх в канавката. Гледката преобърна стомаха му. Изпита неотложна нужда от чаша тоник. Какъв бе тоя негов късмет! Тази Алис сигурно се мислеше за някой ангел-небесен, изпратен на земята с божествената мисия да възкресява мъртвите плъхове.
Сериозно обмисляйки идеята да хукне към тържествения преглед на конната гвардия и да се наниже на първия изпречил му се щит, Лусиън слезе от каретата. Когато приближи и застана зад нея, Алис все още нашепваше нещо на гризача.
— Не! Не! Оставаш отвън! Не можеш да влезеш с мен в модния магазин и да го усмърдиш целия.
Лусиън стоеше като вцепенен и за пръв път в живота си не знаеше какво да каже или направи. И как, за Бога, човек да подходи към една полудяла жена, която бърбори на мъртъв плъх, сякаш е любимото й домашно кученце? Дали да се опита да й обясни, че животното едва ли би могло да я последва където и да е? Или да си спести нелепата сцена, като просто се пошегува с нейното временно умопомрачение?
Гледката на лейди Джърси, най-свирепата клюкарка от всички Олмак, само на няколко метра по-надолу по улицата, го накара много бързо да вземе решение. И без това щеше да бъде доста трудно да отведе повереницата си до олтара с безинтересното й лице, плоска фигура и налудничаво поведение, а като се прибави и мнението на лейди Олмак…
Лусиън отправи няколко горещи молби малката му хитрост да успее, наведе се над Алис и тихо заговори:
— Убеден съм, че твоят приятел те разбра много добре. Струва ми се, че няма желание да те последва където и да било.
От гърдите й се изтръгна ужасено възклицание и тя толкова рязко вдигна глава, че направо размаза брадичката му. Лусиън извика, олюля се и отстъпи назад, държейки се за удареното място.
— Нима го виждате? — възкликна Алис, без да обръща внимание на вероятността всичките му предни зъби да са се разклатили.
Той на свой ред се втренчи изумено в нея през пелената от блещукащи звезди. Болеше го толкова силно, че не бе в състояние да й отговори. А Алис го зяпаше толкова слисано, сякаш току-що й бе заявил, че е видял цяла трупа от танцуващи феи.
Предпазливо разтри брадичката си и най-после с огромно усилие процеди:
— Разбира се, че го виждам! — В мига, в който думите излязоха от устата му, до ноздрите му достигна отвратителното зловоние, което преди малко го бе лъхнало пред дома му. Хвърли неприязнен поглед към плъха и добави: — Освен това го и подушвам.
Алис провеси нещастно глава, сякаш тя носеше вината за ужасната миризма.
— Тази сутрин се опитах да го накарам да се изкъпе в лавандулова вода, но… — Млъкна. Изглежда слушаше нещо, вероятно въображаемия глас на смазаната сива козина. Кимна. — Вие сте прав, разбира се. Приемете извиненията ми. Беше непростимо грубо от моя страна.
Остана няколко мига втренчена мълчаливо в плъха, после вдигна глава.
— Е? — Алис се намръщи.
— Какво? — Лусиън се молеше лейди Джърси да не ги забележи, докато стоят наведени над канавката.
Алис сложи ръце на това, което, ако имаше някаква фигура, щеше да представлява бедрата й, и с подчертано неодобрение впи поглед в лицето му.
— Да не би да искате да кажете, че не знаете какво да отговорите, когато ви представят официално на непознат?
Лусиън премести поглед от строгото й лице към мъртвия плъх в краката й. Сви устни и се извърна. Да не би това ексцентрично момиче наистина да очаква от него да любезничи, разтърсвайки предната лапа на мъртвия гризач?
В този миг искрено съжаляваше, че не бе последвал порива си и не бе отишъл да се наниже върху първия срещнат щик. Въздъхна и хвърли крадешком поглед в посока на лейди Джърси. Ако проклетата жена
