— Злато — долетя скръбният отговор. — Десет пъти по-тежко, отколкото самия пръстен. Тези нибелунги са много алчни.
Алис се втренчи отчаяно в дървената табла на люлката. Откъде да намери толкова много злато, освен ако… Нерешително усука около пръста си края на шала. Скъпоценната гривна!
Отмести поглед върху голата си китка, представяйки си прекрасната златна гривна, украсена с искрящи рубини. Носеше я, когато бе отвлечена в подземния свят на феите, и сега бе всичко, което й бе останало от Алис ла Фер. Да се раздели с нея, бе все едно да скъса и последната нишка, която я свързваше със съществото, което някога е била.
Ала след това си помисли за Шарлот — толкова добра и всеотдайна — и за разкъсващата болка в гласа й, когато споделяше за своето безплодие. Пред очите й отново изплува лицето й — тъжно и помръкнало от отчаяние. Тогава споменът за това, което самата тя някога е била й се стори много по-маловажен в сравнение с това, което е в момента. А жената, в която се бе превърнала, отчаяно искаше да помогне на единствената си истинска приятелка. Затова обви ръка около китката си, сбогувайки се завинаги с миналия си живот, и попита:
— Дали ще се задоволят с моята златна гривна с рубини?
Последва дълга тишина. Най-после главата на Хедли отново се подаде над ръба на люлката. Ченето му бе увиснало.
— Т-ти си готова да дадеш гривната си, за да може сестрата на лорд Надут пуяк да има бебе? — По смайването в гласа му човек би си помислил, че Алис жертва двете си ръце и едното си ухо.
Разбра, че изумлението му е следствие от всеизвестния й в миналото егоизъм, и се засрами.
— Ще стигне ли?
Хедли помълча за миг и сетне кимна.
— Бих казал, че ще стигне за два златни пръстена против безплодие и за лекарство срещу слепота.
Алис облекчено се усмихна.
— Имам нужда само от един пръстен. Ако тръгнеш сега, за останалото можеш да си вземеш каквото пожелаеш.
Нямаше нужда да повтаря предложението си. Той изчезна в мига, в който думите се отрониха от устните й.
Усмихната, Алис се протегна и нежно залюля празната люлка. Скоро, много скоро щеше да бъде пълна.
Глава 11
Късно следобед всички гости вече бяха пристигнали. След официалното представяне и неофициалната вечеря, поднесена в декорираната в синьо и златно „малка“ трапезария, дамите се оттеглиха в уютната гостна на първия етаж, известна като „червения салон“, където продължиха оживено да обсъждат последните клюки във висшето общество.
Тъй като Алис не познаваше никого от нещастниците, които одумваха, а и намираше бъбренето им за безкрайно глупаво и скучно, запълваше времето си, като се опитваше да определи коя от младите жени, поканени в Тистълуд, е най-подходяща за бъдеща съпруга на Лусиън. Веднага изключи Касандра Торндайк и Сузана Тръмбъл. Макар че по положение в обществото бяха много подходящи — първата бе дъщеря на граф, а втората на херцог — и двете бяха блондинки. А помощничката на мадам Фаншон съвсем категорично бе заявила, че маркиз Тистълуд предпочита брюнетки. При това положение оставаха Джема Хартли с гарвановочерните си коси, Глориана Сиймор с махагоновите си букли и Даяна Рамзи с кестенявите си къдрици.
Свела възможността за избор между тези три жени, Алис ги оглеждаше с присвити очи и внимателно слушаше какво говори всяка една от тях. Макар че не бе особено интелигентна, синеоката Джема беше може би най-хубавата, а зеленооката Глориана — най-умната. Даяна имаше топли кафяви очи и бе доста привлекателна, но изглеждаше някак си затворена и отнесена — седеше малко настрани от оживената групичка и почти с нищо не допринасяше за поддържането на разговора.
„Затворена и отнесена?“ Алис реши да съсредоточи вниманието си точно върху нея. Това ли бе същата госпожица Рамзи, която Шарлот бе описала като смела ездачка, не отстъпваща по ловни умения на мъжете? В момента се държеше по-скоро стеснително и плахо. Освен ако…
Погледът й се изостри, когато обектът на наблюдението й погледна към вратата, може би за десети път през последните тридесет минути. Освен ако — подобно на самата нея — и тя не бе отегчена до смърт от клюките и нямаше търпение да се измъкне незабелязано. Колкото повече обмисляше предположението си, толкова по-вероятно й се струваше. В крайна сметка госпожица Рамзи живееше в Съсекс, така че навярно тя също не познаваше „възмутителните“ жертви на острите езици.
В този миг обаче госпожица Рамзи вдигна скромно спуснатите си ресници и вместо досада Алис видя в тях едва сдържано нетърпение.
Може би в крайна сметка не бе чак толкова отегчена? Тогава младата жена закърши нервно пръсти, а ефирните кремави поли на роклята й затрептяха, сякаш отдолу по-тропваше с крак. Последното насочи мислите на Алис в друга посока.
Възможно ли бе Даяна Рамзи да очаква с нетърпение появата на господата? Дали се стесняваше в обществото на мъже? Това със сигурност би обяснило отчужденото й държание и очевидната й нервност.
Обаче и то не изглеждаше много логично. Една жена, която се плаши от мъжете, едва ли ще се увлича от толкова мъжки спортове като ездата и лова. Алис се намръщи леко, тъй като забеляза, че госпожица Рамзи отново погледна към вратата и този път от устните й се изтръгна едва доловима въздишка. Тъкмо тогава я осени прозрението. Даяна Рамзи не се боеше от появата на господата, а нетърпеливо я очакваше. Явно изпитваше по-специални чувства към някой от тях.
След четиристотин и осемдесет години, прекарани в сватовничество, беше изключително глупаво от нейна страна да не разпознае белезите на любовта. А те всички бяха на лице. Искрящите от нетърпение очи, едва сдържаното очакване. Алис се усмихна, когато Даяна вдигна ръка и докосна една от лъскавите къдрици, обрамчващи лицето й — несъзнателен жест на влюбена жена, очакваща избраника си.
Все още с усмивка на уста, Алис се извърна към госпожица Тръмбъл, която разказваше някаква нелепа история за регента и козела. Интересно кой от господата е спечелил сърцето й! Ако преследваше мъжете със същия плам, с който ловуваше лисиците, без съмнение щеше да улови набелязания си обект преди края на посещението си в Тистълуд.
Съдбата бе благосклонна и чезнещата от любов госпожица Рамзи не чака дълго. По-малко от час, след като дамите се бяха оттеглили, единадесетте джентълмени се присъединиха към тях. Вярна на сватовническия си навик, Алис внимателно наблюдаваше госпожица Рамзи.
Младата жена остана напълно равнодушна до момента, в който се появи Лусиън в компанията на най- добрия си приятел лорд Марчланд. Тогава сведе очи, а страните й порозовяха.
Аха! Значи лорд Марчланд! Алис дори не се опита да прикрие усмивката си. Ето това бе съюз, наистина благословен от небесата. Лорд Марчланд или Стивън, както младият мъж настояваше тя да го нарича, бе страстен ездач — качество, явно особено ценено от госпожица Рамзи. А като се прибави и фактът, че и двамата бяха запалени ловци, и двамата бяха високи и стройни и с червеникави коси, беше съвсем очевидно, че са предопределени един за друг.
— Моля те, хайде да пообиколим стаята и да ми кажеш какво ти е толкова забавно. Страхувам се, че окончателно ще заспя, ако ми се наложи да играя на въпроси и отговори или на вист.
Алис се засмя на киселия тон на Шарлот, стана и пое протегнатата й ръка. Двете закрачиха бавно из пищно обзаведената в пурпурно и златисто стая.
— Е? — настоя Шарлот.
— Какво? — развеселено попита Алис, макар че много добре разбра краткия въпрос.
— Какво ти е толкова забавно? Ясно е, че нещо те е заинтригувало и мога да се обзаложа, че то няма нищо общо с тези глупави малки клюкарки.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че не ти е било изключително забавно да узнаеш как жартиерът на госпожица Димръмпъл се разкопчал и се смъкнал до глезена й по време на един от лондонските балове? —
