глава. — Как би могъл да ме забележи Негова светлост, когато съм в такава ослепителна компания?
— Много лесно! Ти не само си най-хубавото момиче в тази стая… — Вдигна ръка, за да накара Алис да замълчи. — Да, истина е. Та не само си най-хубавото момиче, но си и руса. А е всеизвестен факт, че Негова светлост лорд Дрейк забелязва единствено блондинките. Освен това подочух, че е решил през този сезон да си намери подходяща съпруга. Като се вземат предвид тези обстоятелства, осмелявам се да заявя, че ти имаш всички шансове да го спечелиш, ако си изиграеш правилно картите.
— Но както вече ти казах, аз не знам как се играе тази игра — предпазливо хвърли въдицата си Алис.
Даяна тутакси се хвана.
— Аз ще те науча. Не е чак толкова трудно и не се съмнявам, че ще бъдеш много възприемчива ученичка. Нека си остане между нас, но никак няма да се учудя, ако още преди края на лятото поведеш лорд Дрейк към олтара.
— Значи в крайна сметка наистина ще дойдеш в града? — Алис едва успяваше да прикрие тържествуващата нотка в гласа си.
— Предполагам, че да — унило отвърна Даяна, сякаш току-що бе осъзнала каква жертва се изисква от нея. R следващия миг обаче се усмихна толкова нежно и загадъчно, че Алис нито за миг не се усъмни, че новата й приятелка си мисли за Лусиън и за възможностите, които разкриваше пред нея предстоящият сезон.
— Да — замислено потвърди младата жена, — май ще се наложи да дойда.
Алис й отвърна с ослепителна усмивка. Някой наистина щеше да се озове пред олтара преди края на лятото, но това нямаше да бъде тя с лорд Дрейк.
Глава 12
— Тогава му казах: „Мой скъпи Уестън, наистина трябва да го вталиш в талията още малко. Ужасно е демоде това широко сако!“ И знаете ли какво ми отговори той? — Лорд Дрейк спря и се втренчи в Алис през монокъла, с който никога не се разделяше.
— Нямам ни най-малка представа — промърмори тя, опитвайки се с всички сили да потисне прозявката си. Негова светлост явно имаше две любими теми — собствената си персона и модата, а през последния половин час, откакто бяха излезли на разходка, не бе спрял да говори за шивача си.
Бяха изминали шест дни от пристигането им в Тистълуд. Времето изведнъж стана необичайно топло за сезона. А днешният ден бе толкова хубав, че повечето гости излязоха да пояздят, да се разходят или просто да поседят във вътрешния двор.
Даяна, която бе взела особено присърце обещанието си да помогне на Алис да улови лорд Дрейк, се възползва от хубавото време, за да го покани да ги придружи на малка разходка край дълбокия ров, опасващ замъка. Алис пък заяви на Лусиън, че е много по-благоприлично, ако всяка дама си има кавалер. От развеселените погледи, които си размениха госпожица Рамзи и маркизът, стана ясно, че са убедени, че това е малка хитрост, за да бъде Алис насаме с лорд Дрейк. Навярно тъкмо поради тази причина вървяха на няколко метра пред тях.
Докато Дрейк изтъкваше преимуществата на едно вталено сако за мъж с фигура като неговата — с широки рамене и тънка талия — Алис плъзна поглед към двойката.
За разлика от нея, изглежда Даяна искрено се наслаждаваше на компанията на кавалера си. Изпълнена с тъжна завист, Алис наблюдаваше как Лусиън е свел тъмнокосата си глава до блестящата кестенява главица на спътничката си и шепне нещо в ухото й. Тя се засмя дрезгаво и отговори, което пък накара маркиза да избухне в смях.
Вместо да изпита радост, задето сватовническите й планове жънат такъв успех, Алис внезапно се почувства самотна, сякаш бе изключена от забавен клуб, към който принадлежат всички останали. И може би не бе далеч от истината, защото другите двойки от компанията бяха свободни да разговарят и да се влюбват помежду си, докато проклятието, тегнещо над нея, й забраняваше подобни удоволствия.
Опита се да пропъди тъжните мисли и отмести поглед към придружителя си, който вече бе приключил с пространната си реч относно модната линия на саката и момента превъзнасяше чудодейната боя за лъскане на ботуши, открита от неговия камериер. Макар че проклятието й забраняваше да взима участие в сладките игри на любовта, можеше поне да се радва на удоволствието от мъжката компания и приятния разговор, които определено липсваха в настоящия момент.
Лорд Дрейк улови погледа й и погрешно го взе за интерес към многословните му излияния, усмихна й се и посочи към ботушите си. Решена да продължи с играта заради доброто на Лусиън, Алис също му се усмихна и се престори, че оглежда с интерес бляскавата повърхност на хесенските ботуши.
Жалко, че преди да скалъпи този театър, въобще не бе подозирала колко скучен и досаден ще се окаже въпросният мъж. Ако знаеше, щеше да си избере друг джентълмен, в когото да се престори на влюбена. Примерно лорд Ардъл. Макар че не бе толкова красив, той бе изключително очарователен и остроумен и поне нямаше да скучае в неговата компания. Но пък не фигурираше в онзи отвратителен списък с кандидати, така че, ако бе избрала него, Лусиън можеше да откаже да участва в сватовническите планове на Даяна.
Алис пое дълбоко дъх и отмести поглед от блестящите ботуши на лорд Дрейк, кимвайки в знак на възхищение.
Доста често й се бе случвало да понася скука. Щеше да оцелее и сега. В крайна сметка нали нямаше наистина да се омъжва за този досаден лорд. Просто ще трябва да потърпи компанията му, докато Лусиън се ожени за Даяна.
Поклати глава, както напоследък доста често й се случваше, за да отпъди непозволените чувства към маркиза. Както щеше да преживее скуката, така щеше да потуши и болката в сърцето си. А и не биваше да забравя положителния аспект на всичко това — че отново ще стане смъртна и ще заживее човешки живот, което в момента само се преструваше, че прави.
И кой знае? Може би след време, след като веднъж завинаги избяга от заслепяващото присъствие на Лусиън, а душата и сърцето й се излекуват, ще открие мъжа, който истински ще я обича. Не очакваше вече палеща страст. Доколкото знаеше смъртните само веднъж преживяваха истинската любов, а нейното празноглавие и лекомислие я бяха убили преди близо пет века.
— Взех го! Взех проклетия пръстен!
Грачещият възглас я изтръгна от мъчителния унес. Примигна, за да проясни погледа си, и се втренчи към мястото, откъде бе дошъл звукът. А там, кацнал върху високия насип и размахващ триумфално широка златна халка, седеше Хедли.
Когато тя и лорд Дрейк минаха покрай него, той скочи и се приземи в краката й. Заподтичва, за да не изостава, и недоволно замърмори:
— Проклети нибелунги! Заплашиха, че ще ме приковат към стената на обор, пълен с котки, ако незабавно не изчезна от мухлясалите им пещери.
Алис едва се сдържа да не изпусне ужасено възклицание, защото това би могло да има фатален край за един дух. А въпреки отвратителния характер и грубите маниери, Алис бе започнала да се привързва към Хедли.
— Да… Старият Хедли вече можеше да го няма, ако не е толкова дяволски хитър. Казах им, че нося съобщение от крал Ангъс. Може и да са високомерни скандинавски джуджета, но са под неговото господство. И след като повече от два века са били в немилост, сега побързаха да се възползват от случая, за да спечелят благосклонността му, затова ми дадоха пръстена и ми казаха заклинанието, което трябва да се изрече при новолуние, иначе може да не подейства.
Алис изгаряше от желание да научи повече, но, разбира се, не можеше да говори с Хедли в присъствието на лорд Дрейк. До този момент смяташе, че Шарлот просто трябва да си сложи пръстена, докато се люби със съпруга си, и веднага ще зачене. Надявайки се, че изражението й ще накара Хедли да продължи с подробностите, тя се намръщи и го погледна строго.
Обаче той вече беше изприпкал напред и се взираше в кавалера й с обожанието на студент от художествената академия, който за пръв път вижда творба на учителя си. След като го изучава още миг, изрече с ленивия изговор па лондонски безделник:
