Дрейк с приказките си за пъплещи из косите му паяци! Какво си замислила за кандидат номер три? Да подпалиш кибрит под ботушите му? Или да му пъхнеш пиявици в панталоните?
— Много добре знаеш, че не съм го направила нарочно, за да отблъсна споменатите джентълмени. И двата инцидента бяха просто резултат от нещастно… стечение на обстоятелства и недоразумение.
Устните му се извиха в презрителна гримаса.
— Струва ми се, скъпа моя, че проявяваш особена склонност към недоразуменията и нещастното стечение на обстоятелствата, особено с евентуалните кандидати за ръката ти, които аз съм избрал.
— В такъв случай, милорд, може би ще престанете да ми избирате кандидати! — Алис вирна надменно брадичка. — Вече ви казах, че сама ще си намеря съпруг.
— Предлагам ти да побързаш! — процеди Лусиън. — Най-тържествено те предупреждавам, моя скъпа поверенице, че ще бъдеш омъжена преди края на сезона, дори и да се наложи да платя на някой стар развратник, само и само да се отърва от теб. Няма да позволя да ми висиш на врата нито ден повече! Разбра ли? Няма!
Жестокото и обидно заявление я разтърси до дъното на душата й. Искаше да извика от обида и мъка. Лусиън явно я презираше. Как иначе би могъл да й говори по този начин?
Остана като вцепенена. После болката експлодира в гняв, а гневът се превърна в бясното желание да го нарани толкова силно, колкото самият той я бе наранил. Но, разбира се, не бе възможно да го стори. Защото как би могъл да пронижеш сърцето на човек, който няма сърце?
Сведе клепачи, за да скрие сълзите си, и промълви е достойнство:
— Отлично разбирам, лорд Тистълуд. Мога да ви уверя, че ще ви избавя от омразното си присъствие колкото е възможно по-скоро дори ако се наложи да избягам на улицата. Защото противно на мнението ви за мен, аз имам твърде много гордост, за да остана там, където съм нежелана.
С тези думи тя събра полите си и хукна по пътеката. Докато тичаше, заслепена от мъка, избухна в отчаяни ридания.
Глава 13
— Алис — прошепна Лусиън и протегна ръка, за да я спре. Но бе твърде късно. Тя вече се препъваше надолу по насипа и бързо изчезваше от погледа му. Бавно сви ръката си в юмрук и я отпусна до тялото. „Мили Боже! Какво става с мен?“ — простена той, ответна глава и се втренчи в небето. „Защо ме измъчват тези странни и нежелани чувства?“ В един миг те го смайваха с първичната си сила, а в следващия го смущаваха и объркваха с противоречивостта си. Ала и в двата случая дълбочината им го караше да изпитва желанието да падне на колене и да крещи, да моли да бъде освободен от ужасяващата им власт.
Затвори очи и силно разтърси глава, сякаш по този начин щеше да си възвърне душевното равновесие и покой. Най-лошото беше обаче, че тези проклети чувства го принуждаваха да се държи глупаво и безразсъдно, а това го объркваше и разстройваше. Както стана преди малко с Алис.
Никога досега в живота си не бе изпитвал такъв безумен гняв, както когато я видя да удря Дрейк. Толкова силно бе обзет от закрилнически инстинкти, че трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не се спусне да удуши онзи мъж с голи ръце, и чак след това да задава въпроси.
Защо? Стисна още по-силно юмрука си. Защо той, който бе известен с невъзмутимостта и хладнокръвието си, бе побеснял при мисълта за евентуално нанесена обида на жена, която дори не харесваше? Съвсем не бе кавалер по природа. Смяташе галантността за проява на сантименталност, присъща на поетите и глупаците. Като се изключи покойната му майка и, разбира се, Лоти, изобщо не смяташе, че останалите жени заслужават честта да бъдат защитавани.
Тогава защо така внезапно бе обзет от изгарящото желание да закриля и пази Алис?
Отвори бавно очи, сведе глава и се втренчи в празното пространство пред себе си, където само до преди минути бе стояла младата му повереница. Защо наистина? Момичето бе непоправимо. Истинска напаст. Маркиз Тистълуд въздъхна.
Животът му бе толкова спокоен, преди тя да пристигне Толкова прост. През деня се занимаваше с деловите си задачи, правейки едни и същи неща в обичайното време и изпълнявайки задълженията си на благородник. С настъпването на вечерта се прибираше в управлявания си като по часовник дом, вечеряше, изпиваше чаша коняк и изпушваше една пура, четеше или разговаряше с приятеля си Стивън. Накрая си лягаше. Никакви изненади, нищо тревожно и необикновено. Дните следваха неизменни и познати.
Тогава Алис бе нахлула в живота и дома му, внасяйки неприятности, безпорядък, тревоги…
И тази ужасна емоционална промяна… Лусиън се вцепени, поразен от последното откритие. Нима Алис бе виновницата за съвършено новите и обезпокоителни чувства и мисли? Нелепо! Как би могло едно младо момиче, едва вчера излязло от училище, да има толкова огромно влия ние върху силния и независим маркиз Тистълуд?
Напълно объркан, Лусиън свали шапката си и прокара ръка през косата си. Е, младата му повереница със сигурност бе съвършено различна от всички други госпожици, които се бе срещал. Тя беше импулсивна, упорита, ексцентрична, своеволна и безразсъдна. Последното го накара да се усмихне. Наистина само едно безразсъдно момиче би си позволило да се опълчи срещу него, когато само едно смръщване на веждите му бе достатъчно, за да секнат всички спорове в камарата на лордовете.
Усмивката му бавно помръкна. Алис наистина притежаваше всички гореизброени недостатъци, ала независимо от това будеше и искреното му възхищение. На първо място — бе изключително смела. Освен това бе великодушна и много щедра, понякога дори до глупост. Не един път бе виждал как дава и последното си пени на просяците. Имаше чувство за хумор и остроумните й забележки много често го бяха карали да избухва в смях. А въображението й го провокираше и забавляваше.
И накрая, въпреки собствените му гневни заявления, тя бе умна, твърде умна, за да извърши нещо лекомислено за да съсипе достойнството си, само и само да избегне брака. Навярно просто би измислила някой наивен и едновременно с това изключително успешен план, за да отблъсне ухажорите си, който не би засегнал репутацията или гордостта й.
Последното засрамващо признание го накара да изпита желанието да се завре в най-близката лисича дупка и да се скрие завинаги. Как можа да постъпи толкова несправедливо? Да се държи толкова жестоко и безсърдечно? Нямаше никакво извинение за гнева му. Наистина проявеното невнимание към напътствията на Шарлот изискваше порицание, но Алис със сигурност не заслужаваше да бъде обиждана като най- презряното и нежелано същество, нещо, което напълно осъзнаваше, че бе сторил.
Защо обаче, след като знаеше, че това, което прави, е погрешно, го бе направил?
Защо наистина? Отговорът накара сърцето му да се свие. Цялото му същество да се разтърси от ужас: той се бе държал по този начин, защото се страхуваше и се чувстваше напълно объркан. Бе смутен от неочакваното желание да я закриля и се боеше от слабостта, която то означаваше. И тъкмо защото не знаеше как да се справи с тези нови и непознати чувства, бе прибягнал до гнева. Гневът, който много добре познаваше.
Със сигурност обаче, това което се случи далеч не беше толкова приятно, както да седи нощем пред огнището в кухнята заедно с Алис и двамата да споделят не само топлината на огъня, но и на истинското приятелство.
За миг си представи лицето й тогава — младо, живо, усмихнато. Бързо пропъди видението и от гърдите му се изтръгна болезнено стенание. След начина, по който се бе отнесъл към нея, дълбоко се съмняваше, че тя някога отново ще се присъедини към него за среднощно нападение на килера. Мисълта го изпълни с болезнена празнота. По чувства се… Как?
Намръщи се. Чувстваше се… самотен. Да! И опустошен. Мисълта, че двамата никога повече няма да изживеят онези скъпоценни мигове на близост го направи безкрайно нещастен.
Бръчката между веждите му се задълбочи, когато бе обзет от друго чувство — съжалението, че нещо ти липсва безкрайно много, тъгата за пропуснатото и изгубеното…
Последното доведе до ново откритие, което го вцепени: той я харесваше.
А тя без съмнение го мразеше. Пое дълбоко въздух. Само ако можеше да направи нещо, за да изкупи отвратителното си държание! Нещо, което би могло да възвърне доверието й и да съживи повехналите стръкчета на крехкото им приятелство. Но какво?
Би могъл да се извини. Изуми се от това ново и съвършено непознато за него хрумване. Да се извини? С
