По-силна от магия

изключение на набързо промърморените извинения, когато разлееше капка вино или случайно се сблъскаше с някого на улицата, Лусиън никога в живота си не се бе извинявал никому. Как ли се прави това? Да каже, че просто съжалява, му се струваше някак си недостатъчно.

Обмисля този проблем известно време, после си припомни извинението на Алис към Дрейк. Тя наистина бе казала, че съжалява, но освен това бе обяснила действията си, за да могат да бъдат разбрани и простени. И въпреки собствените си неразумни твърдения, Лусиън не се съмняваше, че Дрейк вече й е простил.

Но дали същата тактика ще има успех и при него? А и дали бе способен да обясни чувствата, които го бяха подтикнали да се държи по този начин? Прокара отново ръка през косата си, този път, за да я приглади и сложи шапката си. Трябваше да опита. Ценеше твърде много компанията на Алис, за да я изгуби заради собствената си глупост. Взел това твърдо решение, Лусиън тръгна да я търси.

Но не я откри никъде. Провери обичайните места: стаята й, картинната галерия, където двете с Даяна често се срещаха, за да се поразходят и поклюкарстват; стаите на Шарлот и Даяна; дори в кухнята. Никой в замъка не си спомняше да я е виждал. Тъкмо се канеше да заповяда да му оседлаят коня, сигурен, че е изпълнила заплахата си и е избягала, когато един от лакеите му съобщи, че някаква камериерка я била видяла, докато се качвала нагоре по стълбите към някогашната детска стая.

Лусиън въздъхна с облекчение и забърза към северната кула, взимайки наведнъж по две стъпала. Беше се изкачил до половината, когато рязко спря, смразен от внезапно предположение.

Ами ако тя откаже да приеме извинението му? Подобно на вятър, сменил внезапно посоката си, нетърпението му премина в страх. Хората, особено жените, много често отхвърлят извиненията — знаеше го от разговорите в клуба. Това, което не знаеше, бе какво предприема отхвърлената страна, за да изкупи греховете си. Проклинайки се, задето не се бе вслушвал по-внимателно в историите на приятелите си, продължи бавно нагоре и спря чак когато стигна до отворената врата. Напрегнат като ученик, призован в кабинета на директора, младият мъж предпазливо надникна.

Алис седеше на пода, леко склонила глава и сключила ръце на гърдите си. От дясната и страна лежеше кукла в бляскави одеяния — лорд Удуиг, ако правилно си спомняше — а отляво се виждаха две овехтели ракети за федербал две доста окаяни топки. Пред нея бе старият му замък, който тя съзерцаваше е такова отнесено изражение, че за един кратък миг той се запита какво ли вижда, докато го гледа. Дракони, рицари, а може би омагьосани принцеси, изпаднали в опасност? Въпреки тревогата си, Лусиън се усмихна. Никога не бе изглеждала толкова млада и невинна, както в този миг, облечена в семплата бяла рокля и заобиколена от старите играчки. Приличаше на малко дете.

Усмивката му се разшири, тъй като си представи възмущението й, ако сподели с нея мнението си. Напоследък тя толкова отчаяно се стараеше да изглежда и да се държи като голяма.

„Доста хубаво дете“ — с известна изненада констатира лордът, когато Алис наклони леко глава и разкри деликатния си профил. С всяка изминала секунда изумлението му се усилваше. Погледът му се плъзна с възхищение по изящната извивка на шията й, по брадичката и накрая спра върху устните.

Устните! Очите му се разшириха, сякаш ги виждаше за пръв път. Откога бяха станали толкова розови, чувствени и пълни? А носът й… Лусиън примигна невярващо. Съвсем не беше толкова обикновен, както бе предполагал, а почти класически и много привлекателен.

„Класически и привлекателен?“ Маркизът разтри очи, надявайки се, че по този начин ще прогони всичко, което бе преобразило обикновената му и безцветна повереница н красиво видение. Ала напразно. Предишното грозно патенце си оставаше красив лебед.

Поразително! Отпусна ръце и смаяно поклати глава. По някакъв чудодеен начин лицето й толкова се бе променило, че ако не бе русата й коса, той без колебание би а нарекъл красавица.

После обаче се взря в златистите къдрици. Хмм… Може би все пак не бяха чак толкова грозни… Наклони глава и огледа меките копринени букли с нови очи. Да, ако искаше да бъде напълно честен, трябваше да признае, че за почва да намира блондинките за доста привлекателни. Разбира се, ако една русокоса жена желае наистина да бъде наречена красавица, то тя се нуждае от млечнобяла кадифена кожа и розови устни като… като на Алис.

А със сигурност никак нямаше да й навреди, ако притежава и прекрасни сини очи… като на Алис.

Ченето му увисна, когато осъзна крайния резултат: Алис Феър бе не само хубава, а прекрасна. И когато тя внезапни се извърна, вероятно стресната от шумното поемане на въздух от страна на слисания маркиз Тистълуд, той проумя още нещо — повереницата му не беше дете, а жена. Ослепително желана жена.

Един дълъг миг двамата се взираха един в друг — Алис, видимо напрегната и предпазлива, очакваща Лусиън да поднови обвинителната си реч, а той, твърде смаян от откритието си, за да проговори.

Алис първа извърна поглед. Лусиън забеляза блестящите сълзи в очите й. Мисълта, че тъкмо той е наранил толкова жестоко това невинно създание, го изпълни със срам и разкаяние.

— Алис…

Тя остана неподвижна, усилвайки страданието му с мълчанието си. Когато най-после вдигна глава, за да го погледне, лицето й не изразяваше нищо, сякаш той бе един от лакеите, дошъл да я повика за обяд.

— Милорд?

Никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен и объркан, както в този миг, когато се опитваше да намери подходящите думи, с които да изрази дълбокото си разкаяние.

— Аз… аз…

„Дяволите да те вземат! Кажи го!“ — заповяда си той, а нетърпението му прерасна в паника. Устата му се отвори, ала от там не излезе нито дума. Няколко ужасни агонизиращи секунди Лусиън се опитваше да се пребори с напиращите сълзи.

— Аз… съжалявам…

Алис ахна и смаяно го погледна. За миг Лусиън си помисли, че вместо извинението, несъзнателно е изговорил проклятията, които мислено си отправяше.

— Ти… съжаляваш?!

Той кимна и с облекчение се усмихна. За негово изумление тя му върна усмивката. Наистина доста плахо, но съвсем достатъчно, за да го изтръгне от вцепенението му. С две крачки Лусиън прекоси разстоянието, което ги разделяше, и припряно заговори:

— Съжалявам, Алис. Държанието ми наистина е безкрайно осъдително. Нямах никакво основание да ти наговоря онези грубости и ако не ми простиш, аз… — Махна безпомощно с ръка и коленичи пред нея. — Ще те разбера…

Тя го загледа тъжно, сякаш обмисляше дали да приеме извинението му. Стори му се, че измина цяла вечност. Най-после Алис кимна.

— Разбира се, че ти прощавам.

Той се втренчи в нея. Страхуваше се, че не е чул правилно.

— Ти… ми прощаваш?

Повереницата му отново кимна.

— Защо? — Това, че му прощаваше без молби и обяснения, окончателно го смая.

— Защото съжаляваш — леко се усмихна Алис.

— Но то е толкова малко… Искам да кажа… — Лусиън поклати глава, опитвайки се да събере мислите си. — Искам да кажа, как е възможно да ми простиш толкова лесно? Всичко, което направих, е, че казах само две малки думи.

— Не са малки, когато идват оттук. — Сложи ръка върху гърдите му, там, където биеше сърцето. — Всяка дума е хиляди пъти по-скъпа от най-дългите и красиви фрази, когато е изречена искрено, както ти го стори преди малко.

Лусиън се взря в сияещите й сини очи. Никога досега не бе смятал за важен начина, по който се изговаря нещо.

„И все пак сигурно е истина“. Сигурно за нея е истина, ако се съди по нежността, с която го гледаше.

Алис понечи да отдръпне ръката си. Той импулсивно я сграбчи и я поднесе към устните си. Може би в момента не заслужаваше прошката й, но щеше да я извоюва. Без значение какво ще му струва, той ще изкупи грешката си и ще й докаже, че е достоен за приятелството й. С тези мисли, Лусиън притисна устни