към дланта й и промълви:
— Приеми не само моите най-искрени извинения, но и не по-малко искреното ми обещание, че никога вече няма да ти говоря по този начин.
— Дори и когато направя нещо лошо и си го заслужа? — Шеговитата нотка в гласа й го накара да вдигне глава и да я погледне изненадано. Въпреки че се опитваше да бъде сериозна, ъгълчетата на устните й бяха извити, а в очите й блестяха дяволити пламъчета.
— Дори и да пъхнеш паяк в емфието на лорд Дрейк! — Завръщането на доброто й настроение повиши и неговото. — В такъв случай просто ще те метна на коленете си и здравата ще те напляскам.
— О, Господи! Май ще се наложи да забравя за паяка — промърмори тя и широко се усмихна. Топла и искрена усмивка, удивителна рядкост в едно общество, където всяко изражение бе резултат от продължително обмисляне и упражняване.
За Лусиън това бе най-очарователната усмивка на света, много по-привлекателна от предвзетите гримаси на дамите от висшето общество, които се смятаха за съблазнителни.
Преглътна и с усилие откъсна поглед от лицето й. Едва успяваше да сдържи порива си да я грабне в обятията си и да завладее невинните й устни със своите. Той, който толкова се гордееше с умението си напълно да контролира плътските си желания! Смайващо! Позорно! Не, по-лошо! Гнусно и покварено! Брат й я бе поверил на грижите му, за да я закриля и пази, и той никога нямаше да си позволи да измами доверието му и да я съблазни.
— Лусиън? Добре ли си? — Изчерви се и се умълча…
Той се сепна и понечи да вдигне глава и да я увери с усмивка, че всичко е наред, но се спря. По-добре да не я поглежда, докато не се увери, че отново е възвърнал самообладанието си. Отмести поглед и се опита да се залови за нещо, което да го отвлече от тревожните мисли.
— Добре съм — промърмори той. В този миг видя ръката й, отпусната в скута.
Държеше една от някогашните му играчки — дървената фигурка на рицаря в златните доспехи с дългата зелена мантия. Лусиън се усмихна леко и всички мисли за непозволени целувки излетяха от главата му при вида на любимеца му от детството. Макар че бяха изминали почти двадесет години, откакто за последен път си бе играл с него, в съзнанието му изплува приятният спомен за многобройните часове, които бе прекарал в същата тази стая, увлечен във въображаеми битки и двубои.
Изпълнен с радост и възхищение, каквито не бе изпитвал от онези далечни дни, той взе играчката и я огледа вече с очите на възрастен. Бе наистина прекрасна. Прокара нежно палец по златната броня и промърмори:
— Къде, за Бога, го намери? Мислех си, че отдавна се е изгубил.
— Тук. — Алис отвори предните порти на замъка и извади и останалите; дървени рицари. — Не са ли красиви?
— Красиви? Винаги съм смятал, че са свирепи и кръвожадни. Особено този. — Взе рицаря, облечен целия в черно, и й го подаде. — Сър Дяволо. Иска да завладее замъка, който принадлежи на сър Храбрец — кимна към рицаря в златните доспехи, — и постоянно води войни, за да го превземе.
— А някога успявал ли е?
— Само когато бях в лошо настроение.
— Ти в лошо настроение? Сигурно се шегуваш!
Лусиън се засмя, без да се почувства ни най-малко засегнат от шеговития й намек за мрачния му и строг вид.
— Както постоянно изтъква нани Спратлинг, аз бях изключително кисело и намусено дете.
— Как би могъл някой да бъде кисел и намусен, след като има такава прекрасна детска стая, пълна с такива великолепни играчки? Ако аз имах всичко това, щях все да се усмихвам.
В гласа й прозвуча тъга. Лусиън я погледна. Тя се взираше в замъка с копнеж. Той се запита защо. Дали детството й е било нещастно? Или изобщо е била лишена от детство?
— Твоята детска стая не е ли била удобна?
Алис го стрелна с поглед, сякаш въпросът му я бе стреснал.
— Ами… да… да… разбира се, че беше удобна. Но не толкова разкошна.
— Твоето детство беше ли… Беше ли приятно?
Усмихна му се нежно и замечтано.
— Беше чудесно и много приятно…
Нещо в загадъчността й изпълни Лусиън с внезапното желание да узнае всичко за нея.
— А с какви неща се занимаваше?
Алис сви рамене.
— Беше преди векове… ъъъ… — Страните й порозовяха — Искам да кажа, че сякаш е било преди векове.
— По-скоро е било вчера. В писмото, което получих от адвоката на брат ти, се казва, че ти съвсем наскоро си се завърнала у дома от училище.
— Да, макар че през последните две години от престоя си там бях по-скоро пансионерка, отколкото ученичка. Понеже във Феърфакс нямаше подходяща компаньонка за мен, брат ми реши, че е много по- подходящо да остана в Уикингтън, докато той се завърне от войната.
Лусиън се намръщи.
— Уикингтън?
— Да. Родителите ми ме изпратиха там, надявайки се, че по този начин ще обуздаят своенравието и непокорството ми. Моето детство свърши в деня, в който за пръв път престъпих прага на училището. Тогава съм била само на десет години. Учителите бяха много строги и изискваха от мен през цялото време да се държа като възрастна. Детинските палавости не се поощряваха, а игрите бяха абсолютно забранени, с изключение на тези, които се основаваха на изучаването на Молитвеника. Не, не се оплаквам. Изпитвах огромно удоволствие да преда, да плета и да бродирам.
— Ако бях на твое място, аз бих се оплаквал, и то доста шумно! Предене, плетене и бродиране? Религиозни игри? Пфу! Няма що! Страшно забавно за едно дете! А аз си мислех, че в Итън е било тежко!
— Как се чувстваше в Итън?
— Понякога нещастен. Но поне ни разрешаваха да играем.
Алис наклони глава.
— И на какви игри играехте?
— Крикет, криеница, на кегли и, разбира се, на федербал — заяви той с известна нотка на гордост.
— Федербал? Страхувам се, че не съм чувала за тази игра.
— Какво? И никога не си играла федербал? — Беше потресен. — Напомни ми веднага щом се върнем в Лондон, да изпратя едно унищожително писмо в Уикингтън. Та образованието ти е отчайващо незавършено, скъпа моя!
Алис сведе поглед, а на устните й заигра лека усмивка.
— Като мой настойник, не се съмнявам, че е твое задължение да попълниш празнотите.
Лусиън я изгледа. Не бе сигурен дали в последното се криеше някакъв намек. Алис го стрелна с поглед изпод дългите си мигли.
— Е, милорд?
Значи наистина е имало намек.
— Напълно си права. Мое задължение е да те запозная с всички аспекти на живота. — В крайна сметка какъв по-добър начин да укрепиш едно приятелство? Да, идеята наистина бе чудесна! Младият мъж взе старите ракети и перцата и заяви: — Госпожице Феър, започваме с първия урок.
За огромно удоволствие на Лусиън, Алис се оказа много схватлива ученичка. Само след петнадесет минутни обяснения, той откри, че е изправен пред достойна съперница.
— Аха! Отбий тази! — Алис запрати перцето високо над главата му.
Лусиън ловко го върна и се засмя.
— Ще трябва да удряш доста по-силно, ако искаш да спечелиш!
Продължиха с играта, като от време на време надаваха радостни възгласи, когато някой спечелваше точка. Веднъж, в усилието си да си отмъсти за един доста подъл удар, Алис изтърва ракетата. За негова
