Хвърли й изпепеляващ поглед.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш като ме изритваш по този начин от леглото? Опитваш се да ме убиеш?
Зяпна го смаяно, загубила за миг дар слово. Постепенно проумя какво се бе случило — с рязкото си изправяне без да иска го бе съборила на пода. Усмихна се извинително и протегна ръка.
— Разбира се, че не. Стана случайно.
Хедли бутна ръката й.
— Можех да си счупя врата заради тази проклета случайност.
— Не можеш да си счупиш врата. Костите на феите не се чупят.
Той сви рамене, седна и енергично се замасажира.
— Е, нали знаеш, че за всичко има пръв път.
Алис отвори уста, за да изрече нещо хапливо, но размисли и побърза да я затвори. Не биваше да спори с войнствено настроения дух — по този начин нямаше да помогне на Шарлот. Ако го предизвика, той може да изчезне за няколко дни. Тогава какво ще прави?
Решила, че е най-добре да спечели благоразположението му, отново протегна ръка.
— Наистина съжалявам, че неволно ти причиних болка, Хедли. И за да докажа колко много съжалявам, ще ти купя елегантно бастунче, каквито носят джентълмените, когато излизат на разходка. Чудесно ще подхожда на новия ти костюм.
Лицето му се оживи и очите му светнаха.
— От полирана трънка с позлатен връх и кадифени пискюли?
— Каквото пожелаеш.
Това последното го умилостиви окончателно, Хедли се вкопчи в ръката й и й позволи да го вдигне и настани обратно в леглото.
— А сега… — Алис внимателно го сложи върху възглавницата, — най-добре е да се заемем със заклинанията. Какво трябва да направим?
— Ти ще застанеш пред вратата на спалнята на сестрата на лорд Надут пуяк и ще държиш това — Хедли махна с ръка и отнякъде изникна една зелена свещ, — като повтаряш: „Гуусли, гуусли, бъмби мег. Момбо, кимбо, ункебуу.“ Аз ще вляза и ще ги поръся с вълшебния прах, докато се чифтосват.
Алис пламна при мисълта за унижението, на което ще бъдат подложени приятелите й, макар че, разбира се, те никога нямаше да разберат, че са имали свидетел на любовната си игра. Срамуваше се да попита, но се почувства задължена, затова притеснено смутолеви:
— Ами ако те не… ъъъ… не се чифтосват в момента?
— Достатъчно е да ги поръся само с една щипка от вълшебния прах и ще се нахвърлят един върху друг като разгонени псета — закиска се Хедли. Смехът му секна също така рязко, както бе избухнал. — Ти даде вълшебния пръстен на сестрата на лорд Надут пуяк, нали?
Алис кимна, извади свещта от свещника на масичката до леглото и постави на нейно място тази, която й даде Хедли.
— И какво й каза?
— Истината. — Плъзна се от леглото, за да си вземе пеньоара.
— Казала си й, че това е вълшебен пръстен? — изграчи Хедли, а очите му едва не изхвръкнаха от изумление.
— Казах й, че това е древен талисман, който помага на жените да забременеят. Лоти… — замълча, за да пристегне бледорозовия си кашмирен халат — обича народните предания за феи и горски духове. Затова, когато й обясних, че това е техен пръстен, тя веднага си го сложи. Закле се, че няма да го сваля, докато не зачене.
Хедли поклати глава, сякаш още не можеше да повярва на ушите си.
— Умна жена. Струва ми се, че в крайна сметка глупостта не е проклятие за цялото семейство на лорд Надут пуяк. — С тези думи той направи двойно салто от леглото и меко се приземи на килима. — Е, не стой там със зяпнала уста! Хайде!
Двамата се промъкнаха по коридора и се спуснаха без шумно по стълбите към стаите на Шарлот. Те се намираха на приземния етаж в крилото, свързващо стария замък с разширението от седемнадесети век. Имаха късмет, защото гостите, явно уморени от заниманията си през деня, се бяха оттеглили. Изглежда слугите бяха последвали примера на господарите си, защото двамата заговорници не срещнаха жива душа по пътя си.
— Спомняш ли си заклинанието? — Хедли се извърна от тежката дъбова врата, украсена с дърворезба, и се вторачи в Алис.
Тя коленичи и зашепна:
— Гуусли, гуусли, бъмби мег. Момбо, кимбо, ункле…
— Унке, а не ункле!
— Унке — послушно повтори тя и завърши: — буу.
По настояване на пакостливия дух го произнесе няколко пъти. Когато най-после декламацията й го задоволи, той измъкна една златна торбичка отнякъде и изчезна.
Внезапно почувствала се безкрайно самотна в тъмния и ветровит коридор, Алис се изправи и започна да си повтаря заклинанието. Отначало все се оглеждаше притеснено, питайки се как, за Бога, ще обясни поведението си, ако някой я видеше пред вратата. После й хрумна, че едва ли друг освен Шарлот, Клейтън или Лусиън би се появил в тази част на замъка, и то посред нощ. Първите двама без съмнение бяха доста заети в момента, а Лусиън навярно вече спеше дълбоко. Значи нямаше защо да се тревожи.
Усмихна се на собствената си глупост, пропъди напразните си безпокойства и с удвоена енергия поднови заклинанията.
Лусиън пристъпи в крилото в стил италиански Ренесанс и закри свещта с ръка, за да предпази пламъка от течението. Както и очакваше, през зимата в тази част на замъка бе доста студено. Спря се пред високия прозорец и се остави на режещия въздух. Беше му горещо. Тялото му цялото изгаряше от еротичните сънища… за Алис. От мига, в който затвори очи, съзнанието му бе обсебено от обезпокоителната случка в детската стая. Сънуваше как отново и отново пада върху Алис, а напрежението в слабините му нараства, докато тя се извива под тежестта му. Възбудата му бе толкова силна, че премина в почти физическа болка и накрая го събуди.
И все още бе в неин плен. Изпъшка и притисна лице до студеното стъкло, отчаяно опитвайки се да прогони образа на Алис, която стене и се извива под него. Толкова красива! Толкова изкусителна! Лусиън отново простена, а ръката му бавно се отпусна надолу, за да разтрие през халата болезнено пулсиращия член. Ако беше в Лондон, Рейна щеше много бързо да се погрижи.
Да се облекчи сам? Лусиън бързо отдръпна ръката си и лицето му пламна, щом осъзна какво прави. По дяволите! Никога не бе падал чак до там! Дори когато беше в Итън!
Значи трябваше да продължи да се разхожда. Въздъхна примирено, отдръпна се от прозореца и пое по коридора. Изведнъж зърна някаква светлинна в далечината. Спря и присви очи, когато видя неясна фигура да се промъква край вратата на сестра му. Май беше жена. Може би Шарлот?
Разбира се, че беше тя! Кой друг щеше да е в тази част на замъка, и то през нощта? За пръв път, откакто се бе събудил от злощастните си сънища, Лусиън се усмихна. Нуждаеше се точно от това — от хапливия език на сестра си. Никога досега в живота си не бе изпитвал подобно нетърпение да поговори с някого, затова забърза натам. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Намираше се вече на няколко крачки от спалнята на Шарлот, когато за пръв път се усъмни.
Жената бе по-дребна и по-слаба от сестра му. Насочи свещта и дългата дебела плика заблестя в сребристото сияние на лунните лъчи.
Спря се като закован. Нетърпението му тутакси бе изместено от изненадата. Не беше Лоти, а Алис, жената, която най-малко желаеше да срещне в този момент. Кой друг имаше подобна коса?
Потисна въздишката, напираща в гърдите му, и запристъпя назад. Нямаше никаква представа какво търсеше повереницата му пред вратата на Лоти в този час и не желаеше да узнава. Не и след като бе само
