Патрик Куентин
Малко момче в безпътица
Бренсън Фостър запомни деня, когато умря баща му, главно по това, че му позволиха да спи в малкия будоар до спалнята на майка си. Така бе сложен край на нощуването в мансардата на четвъртия етаж, където малкото момче лежеше упорито будно, тъй като се боеше от враждебния мрак и сърцето му се късаше от несправедливостта на възрастните, разделяща го от неговата майка, която го боготвореше и глезеше. Баща му беше виновен за това заточение, но сега вече го нямаше неговото мъчително присъствие, чиито черни мустаци миришеха на вода за зъби и на яйца за закуска.
Смъртта на бащата донесе на Бренсън не само удобство, но и отърсване от страха, който го преследваше от осмия му рожден ден. Въпросът за пращането на момчето в пансион бе отпаднал. Майката на Брени със сълзи на очи потвърди това, когато го целуваше за лека нощ и го загръщаше под приятната топлота на пухения юрган.
— Сега ти си стопанинът на къщата, миличкото ми. Трябва да останеш да помагаш на бедната си майка в управляването на това глупаво старо девическо училище.
На обърканата, зашеметена Констанс Фостър сигурно и през ум не й минаваше, че това страстно боготворене може да навреди на нейния почти деветгодишен син. През 1915 г. в малките английски курорти не бяха чували за болезнена любов между майка и син. Дори името на д-р Зигмунд Фройд1 не беше известно в Оуклонското девическо училище в Литълтън-он-Сий. След загубата на съпруга си на мисис Фостър й изглеждаше съвсем естествено майка и син, споделящи една и съща скръб, да се привържат още повече един към друг.
След погребението, на което хриптящият глас на свещеника предаде мустаците на вечен покой, настаниха леглото на Брени за постоянно в малката стаичка до тази на майка му. Мансардите, твърдеше мисис Фостър, са опасни във военно време. Оттогава лягането стана вече удоволствие, а не ужас за Брени. Той можеше да чете докогато си искаше и щом майка му се качеше горе, чуваше тихите й движения през леко открехнатата врата и се унасяше в блаженство, успокоен от топлата й близост. А когато майка му се чувствуваше неразположена, което често се случваше, защото мисис Фостър се смяташе за жена с крехко здраве, и безпокойството му за нея ставаше болезнено нетърпимо, той се вмъкваше на пръсти в стаята й, за да се увери, че слабото, скъпо тяло в леглото наистина е живо и диша.
Почти всеки ден от този нов живот му носеше някаква голяма или малка радост. След смъртта на баща му по-големите момичета се отнасяха много внимателно към едничкия син на тяхната директорка, а по- малките му станаха почтителна аудитория, пред която той можеше да се перчи като единствения мъж в цяла къща жени. И като символ на важността му получи разрешени, да ползува неограничено главната стълба, строго забранена за слугините, за ученичките и дори за учителките на долните класове.
Всеки блажен ден стигаше връхната си точка вечерта, когато, вместо да вечеря с всички в училищната трапезария, пиеше лек чай, усамотен с майка си в някогашния кабинет на баща му. Оскъдната военновременна дажба често се подсилваше с варено яйце, кутия сардели или някакъв подобен деликатес.
Гледайки го с полуумилна, полугузна усмивка как лапа всички тия лакомства, майка му си мърмореше:
— Зная, че във военно време това е неприлично от моя страна, но момче, което расте, има нужда от такива неща.
За щастие на финансите на Оуклонското училище тя не мислеше същото за четиридесетте или петдесет момичета, които растяха под нейните грижи.
Средата на третия срок мина за майка и син като идилия. Мисис Фостър изглеждаше по-хубава от всякога във вдовишкия си траур, който придаваше печален вид на кротките кестеняви очи и подчертаваше неземната бледост на нежната й кожа. От благоприличие тя се стараеше да се показва пред хората опечалена. Но вътрешно, като сина си, от години не се бе чувствувала така щастлива. Нямаше я вече ръката на съпруга й, тежка като мустаците му, да потиска естествената й жизнерадост. Брени я глезеше така, както и тя глезеше него. Със сина си имаше възможност да се отдава на своите прищевки с почти детска веселост. Можеше също спокойно да „боледува“ — склонност, която мистър Фостър така безсърдечно бе обезкуражавал. Когато отговорностите на положението й станеха непосилни за нея, колко приятно й беше, оправдавайки се с лека мигрена, да лежи в затъмнената си стая, докато Брени я обсипваше с внимание и одеколон.
Като единствена директорка на Оуклонското училище мисис Фостър страшно бъркаше сметките, позволяваше на слугите и доставчиците да я водят за носа и дисциплината в заведението й да отслабва.
Но колкото и щастливо да беше това време, все пак то таеше в себе си, без Брени да знае, семето на собствената му гибел. Покойният Джордж Фостър бе купил Оуклонското училище с парите на жена си и я бе направил помощник-директорка. Но две трети от това заведение принадлежеше лично на него и тъй като познаваше своята Констанс, бе предвидил, че тъкмо така ще стане. Понеже обичаше училището и го бе издигнал със собствения си труд, в завещанието си бе предвидил мерки за неговото запазване.
Те се изразиха в нахълтването на лелите. Това стана, както биха казали през Втората световна война, чрез „проникване в неприятелските позиции“.
Първа дойде леля Нели. В пристигането й нямаше нищо особено застрашително, защото тя се появи към края на третия срок с тъмни очила — резултат от посещението й у очен лекар в съседния град Бристол. Брени бе виждал леля Нели само веднъж преди това и я свързваше с приятен спомен за ягоди с крем за закуска на моравата и със „сребърно пени“ по случай заминаването й за Индия. В далечното минало един влюбен касиер-домакин на презокеански параход я бе нарекъл „страшно хубава жена“ и това название й остана, макар че отдавна вече не отговаряше на истината.
Един ден точно преди обед Брени завари леля си Нели в гостната. Майка му рече:
— Влез, миличък, и поздрави с „добре дошла“ хубавата си леля.
Брени изгледа леля си Нели мрачно. Тя каза, като се кикотеше:
— Не съм хубава с тези ужасни очила, Констанс. Ето, ще ги сваля.
Но Брени пак остана равнодушен. Той виждаше пред себе си дебелана с бухната червеникава коса, огромно количество бижута, светли кръвясали очи и румени бузи. И тъй като беше влюбен в дребна брюнетка с големи очи и бузи от слонова кост, имаше всички основания да остане равнодушен. Когато леля му свали очилата си, той заяви сериозно:
— Дори и сега не сте кой знае колко хубава, нали?
Леля Нели се разсмя отново и рече:
— Прилично ли е да говори така един малък пъка сахиб?2
И тъй като беше жена, никога не му го прости.
Този път нямаше сребърно пени… нито заминаване.
Сега леля Нели беше без професия и жилище. Войната й бе послужила като претекст да напусне Индия, където остави съпруга си — полковник, страдащ от лошо храносмилане — на неговите къри3 и метреси. Но изоставяйки Индия, тя не изостави нейния речник. Всичко около Оуклонското училище стана „пъка“ или „непъка“. Обедът стана „тифин“4. Мисис Фостър беше за нея „мемсахиб“5, и леля Нели едва не влудяваше прислужничките, като ги наричаше „ая“6 и им даваше своенравни разпореждания на развален хиндустани7. Освен това поради сложния си тоалет се бавеше неприлично дълго в банята.
Но отначало посещението на леля Нели беше за Брени по-скоро нещо като шега. Бъбривото й натрапчиво присъствие на вечерята, когато той пиеше чай насаме с майка си, му беше досадно, ала то криеше и някои изкупващи удоволствия. Например откри радостите, които му носеше изучаването на спалнята й, след което караше по-малките ученички да го зяпат недоверчиво, когато им разправяше какво е намирал там. Веднъж, мислейки, че леля Нели е в банята и няма никаква опасност да го завари, се нацапа с нейните мазила, навлече си атлазения й пеньоар, сложи си на главата нещо като червеникава перука и се спусна тичешком в стаята на втори клас, където цяла сюрия момиченца се запревиваха от смях.
Но той плати скъпо за този кратък спектакъл. Леля Нели го дебнеше иззад вратата на банята, когато той се изкачваше крадешком по стълбите. Тя връхлетя като плешив разярен кондор и го сграбчи. След като
