Скъпи Дейвид,
Ужасно съм щастлива, че чух гласа ти по телефона, но досега нямах време да ти пиша. Както ти казах, вуйчо Уили има много сериозен пристъп на треска. Но няма да се откаже от турнето и скоро ще предприемем нашата обиколка из Англия. Когато пристигнем в Лондон, ще отседнем при мистър и мисис Робертсън, шотландски приятели на мисис Фодърингей. Ако пишеш, адресът ми е: 3, Хилсайд Драйв, Илинг, Н.В., 11. Близо е до лондонското летище. Вече всичко е готово. Вуйчо Уили взе три билета и запази места. Номерът на самолета е АФ4329. Самолетът отлита във вторник, двадесет и първи, в единадесет часа̀ вечерта. Ще се срещнем в чакалнята на летището един час преди отлитането. Ние ще бъдем там непрекъснато от три часа̀ следобед, за да не стане грешка, а това не трябва да се допусне, защото на вуйчо Уили ужасно му се ще час по-скоро да тръгне. Събитията в Куибу се развиха от лошо към по-лошо, и за да спасим хората в Касай, трябва да тръгнем веднага. С голямо нетърпение чакам да заработим заедно и да бъдем заслужено възнаградени за труда си. Скъпи Дейвид, за първи път ти пиша и ми е трудно да изразя всичко, което напира в главата ми. Но ти знаеш, че надеждите ми са в теб и че скоро ще бъда твоя вярна съпруга.
П.С. Вуйчо Уили каза да се постараеш да бъдеш точен.
С нов пристъп на разочарование Мъри сгъна писмото, което той така жадно беше отворил, когато пристигна. Сигурно беше очаквал нещо повече от тези няколко набързо и сдържано написани редове. Вместо скучното разписание за тяхното пътуване, не можеше ли да пише нещо по-прочувствено — за любовта си, да каже, че тъгува по него и копнее отново да бъде в прегръдките му? В целия й речник нямаше ли една по-силна дума от „скъпи“? Мъри призна, че тя беше свенливо, стеснително дете, несвикнало с мисълта за тяхната интимност — така поне изтълкува фразата „скоро ще бъде твоя вярна съпруга“ — писмото беше кратко, поради малкия лист хартия. И все пак беше успяла да отдели място за Уили — за неговите беседи, болести, или за тревогите и трудностите, които можеше да има далеч от нея. Всъщност работата беше направо зле. Мъри я обичаше, желаеше я, а всичко, което можеше да направи тя, беше да му навира Уили под носа.
Необикновеното усещане, че е изоставен, беше подсилено от сегашната му самота. Нормалният начин на живот беше нарушен, беше се сбогувал с всичките си приятели в Шванзее, никой не идваше да го види, всички го бяха отписали като покоен член от техния кръг. Пък и Фрида — повече от седмица не беше я виждал, макар че на няколко пъти се беше опитал, накуцвайки, да се разходи в дъжда край брега на езерото близо до имението й, с надеждата да я срещне. Чувстваше липсата на компанията й, която Фрида на драго сърце му беше давала и от която сега, когато чувството на сигурност и несигурност се преследваха в съзнанието му, той болезнено се нуждаеше. Мъри горчиво съжаляваше за пукнатината в отношенията им, тъй като беше дошла от няколко нейни думи, които, имайки предвид целта им, той й беше простил вече. Разбира се, Мъри не можеше да си тръгне без да се опита да оправи недоразумението между тях. Оставаше много, много малко време; след два дни щеше да замине. Трябваше да я види. Все пак нещо, може би гордост, а може би и известна предпазливост, му беше попречило да го направи досега.
Обедният звънец прекъсна мислите му. Той се нахрани мълчаливо и разсеяно, без апетит; после, както имаше навик в неделя — дремна малко. Събуди се към три часа̀ и видя, че дъждът се лее по- безжалостно от когато и да било. Той стана и за да убие времето, обиколи къщата, провери приготвените си куфари, изпуши една цигара, но въпреки че през деня все още се беше държал, сега, когато отвратителният сив следобед се превръщаше в прогизнала от влагата вечер, той се почувства непоносимо нещастен и се поддаде на горещото желание да чуе една човешка дума за утеха. Фрида щеше да му я даде. Тя беше и винаги ще бъде негов приятел. Няма да спорят, няма да говорят за неща, които отново ще ги скарат, просто ще прекарат в хармония един последен спокоен час на човешко общуване.
Бързешката, преди да е успял да промени решението си, той си облече дъждобрана, взе един стар чадър за голф от закачалката и след като излезе незабелязано от къщи, тръгна, накуцвайки по пътеката.
Почти загубен в ниските облаци, високият Зеебург се издигаше над него. Строен от неодялан планински гранит в швейцарски стил от XVII век, с покрив с бойници и двойни кули, замъкът имаше призрачен вид в здрача, сякаш го обитаваха духове; впечатление, подсилено от дрезгавото грачене на мокри гарвани, приютени под надвисналите стрехи. Той премина обрасналата с мъх веранда, приближи се до тесните двойни прозорци на всекидневната стая и се отдръпна със затаен дъх. Да, тя седеше там, сама, на канапето до старинната печка, наведена над ръкоделието си при единствената слаба лампа, която едва осветяваше огромното високо помещение, бедно мебелирано с тежки орехови столове с високи облегалки и голям баварски сркрин. Любимото й кученце Петеркин лежеше на килимчето в краката й с муцунка между лапите. Мрачният уют на тази сцена трогна Мъри. С разтреперана ръка той почука на стъклото. Фрида веднага вдигна глава и се втренчи в тъмнината. После остави работата си, тръгна бавно напред и отвори високия прозорец. Изгледа го продължително и със спокоен твърд глас, напълно лишен от каквото и да било безпокойство, каза:
— Бедни приятелю, колко болнав вид имаш. Ела! Ще ти помогна! Така! — Като взе ръката му, тя го поведе към канапето. — Трябва да седнеш и да си починеш.
— Благодаря — промълви той, като дишаше тежко. — Както виждаш, и аз съм като времето. Може би си спомняш, че си ударих гърба. Още не съм добре.
— Да — каза тя, надвесена над него, — видях те три пъти край езерото, как се опитваше да се разхождащ. Казах си: „Нещастно човече, скоро ще дойде при мен!“
В тона и движенията й не пролича ни една нотка, ни един признак дори на триумф. В тях имаше една особена спокойна покровителственост, като че се оправяше с любим и непокорен ученик.
— Чувствах, че трябва да дойда — защити се Мъри бързо. — Не можех да понеса мисълта, че ще замина без да се сдобрим. Аз… аз съм длъжен да тръгна вдругиден.
Фрида не му отговори, а седна до него на дивана и взе ръката му, като я задържа със силните си пръсти. Последва кратка, абсолютна тишина; после, без да откъсва поглед от него, Фрида заговори със спокойната увереност на човек, който говори за свършен факт.
— Бедни ми приятелю, съвсем не си на себе си! Време е жената, която те познава и разбира, която питае най-добри и силни чувства към теб, да, вече е време тя да те спаси от самия тебе.
— От мен? — повтори Мъри смутен и подплашен.
— Беше глупаво подведен в едно неприятно положение. Понеже си честен човек, и макар че си болен, би желал да бъдеш и смел, искаш да изконсумираш докрай цялата история. Дори когато ти е напълно ясно, че няма да оцелееш! — Тя спря тихо. — Но именно затова аз няма да стоя настрана.
Настъпи мълчание. Мъри, подтикван от една необикновена смесица на възторг и отвращение, с усилие вдигна глава и я погледна.
— Трябва да призная — каза той като се стараеше да се защити, — с това накуцване аз съм… почти съм разколебан. Искам да кажа, че ми мина през ума, дали ще бъда в състояние да замина, както е уречено, или ще трябва да тръгна по-късно.
— Престани да се измъчваш от съмнения, приятелю мой. Нямам намерение да те пусна.
Сложен шок прониза Мъри. Някаква смесица на изключващи се полюси; положителен и отрицателен заряд електричество, може би, но такт или иначе — истински шок!
— Но аз съм обвързан… всячески — запротестира той.
— Да, ти сгреши! — Тя вдигна показалеца си поучително. — И постъпи глупаво, освен това. Но слушай. Когато вървиш в планината и откриеш, че си сбъркал пътя, продължаваш ли по същия път, за да паднеш в някоя пропаст? Не! Когато питаш някой, който по-добре от теб познава пътя, ти се обръщаш и се връщаш назад. Това и ще направиш!
— Не, не. Не бих могъл! Какво ще помислят за мен Кети и Уили? Даже хората тук; след многото приказки и моята реч на партито, голямата гласност в „Тагеблат“! Ще стана за смях в кантона, щом ме видят, че съм още тук.
— Няма да те виждат — отвърна Фрида почти преднамерено, защото трябва да заминеш на дълга
