още по-важно — това представляваше първа стъпка в една по-висша сфера на практика, за която копнееше от месеци насам. Отново подтисна протеста на убежденията си. Какво от това, че инжекциите са безполезни? Това е неин мироглед, не негов. Беше му дошло до гуша от неуспехи, от хамалуване за по три шилинга и шест пенса. Желаеше да напредне, да успее. И на всяка цена щеше да успее.
На другия ден, точно в единайсет часа, дойде отново. Бе го предупредила по своя суров начин да не закъснява. Не желаела да се пречи на сутрешната й разходка. Постави й първата инжекция. След това идваше по два пъти на седмица и продължаваше лечението.
Беше точен, точен, както никой от тях двамата не бе предполагал. Беше почти забавно да се наблюдава как тя постепенно омеква спрямо него. Беше странен човек, тази Уинифред Евърет. При това много решителна личност. Макар и богата — баща й бил на времето голям производител на прибори за маса в Шефилд, а всички наследени от него пари бяха сигурно вложени — тя си беше поставила за цел да изстиска колкото може повече от всяко пени. Това беше не толкова духовна бедност, колкото особен вид егоизъм. Тя поставяше себе си в центъра на своята вселена, полагаше най-големи грижи за тялото си, което още бе фино и бяло, и предприемаше всевъзможни лечения, щом сметнеше, че ще й се отразят добре. Трябваше да има най-доброто във всяко отношение. Ядеше малко — но само най-добра храна. Когато при шестата визита тя великодушно предложи на Андрю чаша шери, той забеляза, че това е „Амонтилядо“ от 1819 г. Обличаше се в „Лориър“. Бельото на леглото й беше най-хубавото, което някога бе виждал. И все пак при всичко това тя никога, според нея, не прахосваше и пени. За нищо на света Андрю не би могъл да си представи госпожица Евърет да хвърли половин крона на шофьора на такси и да не погледне преди това внимателно таксиметъра.
Би трябвало да я мрази, но странното бе, че тя не го отвращаваше. Бе развила себелюбието си до степен на философия. При това беше извънредно чувствителна. Много точно му напомняше жената от една стара холандска картина на Тер Борк, която с Кристин бяха видели веднъж. Имаше същото голямо тяло, същата гладка кожа, същата строга и все пак готова да вкуси удоволствия уста.
Когато разбра, според собствената й фраза, че той наистина е подходящ за нея, тя стана по-малко резервирана. За нея беше неписан закон, че докторската визита продължава двайсет минути. Иначе би сметнала, че не е получила всичко, за което е платила. Но към края на месеца той продължаваше визитите си до половин час. Разговаряха. Той разказваше за желанието си да успее. Тя одобряваше. Сферата на нейните разговори беше ограничена. За сметка на това сферата на познанствата й беше неограничена и в повечето случаи тя говореше за тях. Често му говореше за племенницата си Кетрин Сътън, която живеела в Дарбишър и често идвала в града, тъй като нейният съпруг, капитан Сътън, бил депутат от Барнуел.
— Доктор Синклър се грижеше за тях — отбеляза тя с незаангажиращ тон. — Не виждам защо сега да не се грижите вие.
На последната визита тя му даде още една чаша от нейния „Амонтилядо“ и с приятен глас каза:
— Мразя да ми пращат сметки. Позволете ми сега да уредя всичко. — И му даде сгънат чек за дванайсет гвинеи. — Разбира се, скоро ще ви извикам пак. Обикновено през зимата трябва да ми се направи автоваксина за хрема.
Изпрати го чак до външната врата на апартамента. Там спря за малко, лицето й доби най-близкото изражение до усмивка, което той бе видял тук. Но то бързо премина и като го гледаше сурово, тя каза:
— Ще приемете ли съвета на една жена, която може да ви бъде майка? Идете при добър шивач. Идете при шивача на капитан Сътън — Роджърз на Кондит стрийт. Вие ми разказахте колко много искате да успеете. Никога няма да успеете в този костюм.
Той си тръгна, като я проклинаше, главата му още гореше от възмущение. Проклинаше страстно, както едно време. Нахална дърта кучка! Какво й влиза в работата! Какво право има тя да му казва как да се облича. За кученце ли го има? Това беше най-лошият компромис, договор за сервилност. Пациентите му от Падингтън плащаха само по три шилинга и шест пенса, но не искаха от него да бъде манекен. В бъдеще той ще се ограничи с тях, а душата си няма да продава никому!
Но някак това настроение мина. Беше напълно вярно, че никога ни най-малко не бе се интересувал от дрехите си, един костюм конфекция винаги чудесно му бе вършил работа, беше го скривал и топлил макар и не особено елегантно. Също и Кристин, макар че винаги бе толкова спретната, никога не се тревожеше за дрехите си. Най-щастлива беше в пола от туид и вълнен джемпър, изплетен от самата нея.
Тайно се огледа — смачкани износени панталони, изпръскани с кал по маншетите. По дяволите, рече си той ядосан, тя е напълно права. Как ще привлека първокласни пациенти, ако изглеждам така? Защо Кристин не ми е казала? Това е
Когато се прибра, настроението му се беше оправило. Размаха чека пред носа на Кристин.
— Виж това, моя женичке! Спомняш ли си как дотичах с онези първи пършиви три шилинга и половина от манипулационната? Ха! Само това мога да кажа сега — ха! Ето истински пари, хонорари, достойни за един първокласен лекар, член на Кралската колегия, носител на почетна степен. Дванайсет гвинеи за това, че съм говорил мило с Мечо Пух и най-безвредно съм инжектирал ептона на Гликърт.
— Какво? — запита тя с усмивка. После изведнъж се усъмни. — Не е ли това лекарството, срещу което си ми говорил толкова много?
Лицето му се промени, той се наежи, без да знае какво да каже. Бе направила единствената забележка, която не би искал да чуе. Изведнъж почувства, че се гневи, но не на себе си, а на нея.
— По дяволите, Крис! Ти никога не си доволна!
Обърна се и тръшна вратата. Целия ден беше в лошо настроение, но на другия ден се развесели. Тогава отиде при Роджърз на Кондит стрийт.
Глава пета
Когато две седмици по-късно слезе за закуска в един от двата си нови костюма, стесняваше се като ученик. Беше тъмносив двуреден костюм, който по предложение на Роджърз носеше с кръгла яка и тъмна папионка, която се връзваше добре със сивото. Не можеше да има и съмнение, че шивачът от Кондит стрийт си разбираше от работата, а споменаването на капитан Сътън го бе накарало да докаже това докрай.
Тази сутрин стана тъй, че Кристин не изглеждаше добре. Леко я болеше гърлото и си бе вързала стария шал около врата и главата. Наливаше кафето, когато изведнъж й се натрапи неговият блясък. За секунда бе така смаяна, че не можа нищо да каже.
— Но Андрю! — ахна тя. — Ти си чудесен! Ще ходиш ли някъде?
— Да ходя някъде? Разбира се отивам на обиколките си, по работата си! — от стеснение бе станал сприхав. — Е? Харесва ли ти?
— Да — каза тя, но не така бързо, както би желал. — Просто е… просто си чудесен… Но — тя се усмихна — някак не ти стои!
— Би предпочела да ходя като скитник, предполагам.
Тя замълча, а ръката й, вдигаща чашата, внезапно се скова, така че кокалчетата на пръстите побеляха. „Охо — помисли си той, — тук те хванах.“ — Бързо привърши закуската и влезе в кабинета.
След пет минути тя го последва там, все още с шала около врата си, с колебаещ се умолителен поглед.
— Мили, моля те не ме разбирай погрешно! — каза тя. — Много се радвам, че имаш нов костюм. Искам да имаш всичко, всичко, което е най-добро за теб. Съжалявам за това, което казах преди малко, но разбираш ли, свикнала съм с теб, о, страшно трудно е да се обясни, но винаги съм те възприемала като — сега, моля те, не ме разбирай погрешно, — като човек, който хич не го е грижа как изглежда или как другите мислят, че изглежда. Нали си спомняш онази глава на Епстайн, която видяхме. Съвсем нямаше да е същата, ако беше гладка и полирана.
— Не съм Епстайнова глава! — отговори той рязко.
Тя замълча. Напоследък беше трудно да се разговаря с него. А сега наскърбена, че не я разбира правилно, тя не знаеше какво да каже. Тръгна си разколебана.
Три седмици по-късно, когато племенницата на госпожица Евърет дойде да прекара няколко седмици в Лондон, той бе възнаграден, че мъдро послуша старата лейди. Под някакъв претекст госпожица Евърет го извика в Парк Гардънз, където със сурово одобрение го разгледа. Андрю почти виждаше как тя си мисли, че
