той с подходящ кандидат за нейната препоръка. На другия ден бе повикан от госпожа Сътън, която, тъй като, изглежда, заболяването вървеше в цялото семейство, искаше същото лечение като леля си. Този път не изпита никакво угризение относно инжектирането на безполезния ептон на полезните господа Гликърт. На госпожа Сътън той направи чудесно впечатление. А преди края на същия месец бе повикан от една приятелка на госпожица Евърет, която също живееше в Парк Гардънз.
Андрю беше зает изключително със себе си. Печелеше, печелеше, печелеше. В напрегнатата жажда за успех той забравяше колко много противоречи неговият напредък на всичко, в което досега е вярвал. Засегната бе суетността му. Чувстваше се уверен, беше нащрек. Нямаше време да си даде сметка, че лавината на практиката му във висшите кръгове се дължи на първо място на една дебела дребна германка, стояща зад тезгяха на магазина за месо и колбаси, близо до простолюдния пазар на Мъсълбъроу. И наистина, едва ли не преди да има време изобщо да размисли, лавината продължи по своя път — предложи му се друга, още по-вълнуваща възможност.
Един юнски следобед в празните часове между два и четири, когато обикновено не ставаше нищо особено, той седеше в кабинета си и пресмяташе колко е получил през миналия месец, когато внезапно телефонът иззвъня. Само за три секунди той беше при апарата.
— Да, да! Доктор Менсън на телефона.
В слушалката чу един изтерзан и треперещ глас.
— О, доктор Менсън! Радвам се, че ви намерих. Обажда се господин Уинч. Господин Уинч от „Лориър“. Имаме малко нещастие с една от нашите клиентки. Бихте ли могли да дойдете? Можете ли да дойдете веднага?
— Ще бъда при вас след четири минути. — Андрю сложи слушалката и скочи за шапката си. Един автобус номер 33, който профучаваше край къщата, здраво издържа стремителния му скок. След четири минути и половина, той беше във въртящите се врати на „Лориър“, където бе посрещнат от разтревожената госпожица Кремб, която го поведе по зелени мъхести килими край дълги позлатени огледала и блестяща ламперия, на чийто фон, като че случайно, се открояваше ту малка шапка на поставка, ту дантелен шал, ту хермелинова вечерна перелина.
Докато бързаха, госпожица Кремб задъхано и доверчиво обясняваше:
— Госпожица ле Рой, доктор Менсън. Една от нашите клиентки. Слава богу, не е моя — тя винаги създава неприятности. Но доктор Менсън, виждате ли, аз говорих за вас с господин Уинч…
— Благодаря — каза той рязко; при случай все още можеше да е рязък. — Какво се е случило?
— Изглежда, че тя, о, доктор Менсън — изглежда, че е припаднала в стаята за проби!
В началото на широката стълба го предаде на розово разтревожения господин Уинч, който се засуети:
— Оттук, докторе, оттук. Надявам се, че ще направите нещо. Такова ужасно нещастие!
В стаята за проби — топла, с разкошни бледозелени килими и златнозелена ламперия — една тълпа от възбудени момичета, един позлатен стол, една хвърлена кърпа за лице, разляна чаша вода, врява… И там, в центъра на всичко това, госпожица ле Рой, припадналата. Тя лежеше на пода, скована, със спазматични свивания на ръцете и внезапни изопвания на краката. От време на време от стегнатото й гърло излизаше неестествено и заплашително хриптене.
Когато Андрю влезе заедно с господин Уинч, една от по-възрастните продавачки избухна в плач.
— Аз не съм виновна — хлипаше тя. — Само казах на госпожица ле Рой, че тя сама си избра тази кройка…
— О, мила, мила — промълви господин Уинч. — Това е ужасно, ужасно. Да повиквам ли линейка?
— Не, засега не — каза Андрю с особен глас. Той се наведе над госпожица ле Рой. Тя беше много млада, на около двайсет и четири години, със сини очи и избелена свилеста коса, разрошена под накривената шапка. Сковаността и конвулсивните спазми се увеличаваха.
От другата й страна бе коленичила една жена с тъмни загрижени очи, явно, нейна приятелка.
— О, Топи, Топи — мълвеше тя.
— Моля, напуснете стаята — внезапно каза Андрю. — Всички да излязат, освен — погледът му падна върху мургавата млада жена — освен вас.
Момичетата излязоха малко недоволни — да присъстват на припадъка на госпожица ле Рой беше приятно забавление. Госпожица Кремб и дори господин Уинч се изнизаха от стаята. Щом излязоха, конвулсиите станаха страшни.
— Това е извънредно сериозен случай — каза Андрю, като произнасяше думите много отчетливо. Очните ябълки на госпожица ле Рой се претърколиха към него. — Дайте ми един стол, моля.
Падналият стол бе изправен в средата на стаята от другата жена. После бавно и с голямо съчувствие, като я подкрепяше под мишниците, Андрю помогна на сдървената госпожица ле Рой да седне на стола. Той задържа главата й изправена.
— Така — каза той още по-мило. После вдигна ръка и й удари звучна плесница по бузата. Това беше най-смелото нещо, което правеше от месеци и си остана най-смелото, уви! за още много месеци напред.
Госпожица ле Рой престана да хърка, спазмите спряха, въртящите се очни ябълки застанаха нормално. Гледаше го уплашена и по детски объркана. Преди спазмите отново да започнат, той вдигна ръка и я удари по другата буза. Пра-а-ас! Болката, изписана на лицето на госпожица ле Рой, бе комична. Тя потрепера за момент, после кротко заплака.
Обърна се към приятелката си и зарида:
— Искам да си отида в къщи, мила.
Андрю погледна с желание да се извини към мургавата млада жена, която сега го гледаше с въздържан, но необичаен интерес.
— Съжалявам — каза той. — Това беше единственото средство. Тежък случай на хистерия — спазми на палците. Можеше да се нарани. Нямах нито упойка, нито нищо. Но както и да е, подейства.
— Да, подейства.
— Оставете я да поплаче — каза Андрю. — Това е добър отдушник. Ще се оправи напълно след няколко минути.
— Но чакайте — бързо каза тя. — Трябва да я придружите до вкъщи.
— Добре — каза Андрю с най-деловия си професионален тон.
След пет минути Топи ле Рой беше в състояние да приведе в ред лицето си, а това беше дълга операция, подчертавана от време на време с хлипания.
— Нали не изглеждам много зле, мила? — попита тя приятелката си. На Андрю не обръщаше никакво внимание.
След това излязоха от стаята за проби. Минаването им през дългата стая с модели беше истинска сензация. От почуда и облекчение господин Уинч не можеше да говори. Той не знаеше и никога нямаше да узнае как бе станало така, че гърчещата се паралитичка бе станала и проходила. Последва ги, като сипеше почтителни думи. Когато Андрю минаваше след двете жени през главния вход, той пламенно и сърдечно стисна ръката му в меката си влажна длан.
Таксито ги отведе по Бейсуотър роуд по посока на Марбъл Арк. Никой не се опитваше да поведе разговор. Госпожица ле Рой сега се цупеше като глезено дете, което е било наказано. Още беше нервна: от време на време ръцете и мускулите на лицето й имаха слаби спазми. Сега, когато беше възможно да се разгледа по-спокойно, се виждаше, че е много слаба, но почти хубава в своята мършавост. Дрехите й бяха хубави, но въпреки всичко в очите на Андрю тя беше като малко мършаво пиле, през което периодично минава слаб ток. Самият той беше нервен, разбираше неловкото си положение, но беше решен докрай да използва случая.
Таксито заобиколи Марбъл Арк, мина покрай Хайд парк и като зави наляво, спря пред една къща на Грийн стрийт. После почти веднага се озоваха вътре. Като видя къщата, Андрю се смая; никога не бе си представял, че съществува такъв лукс. Широк великолепен кабинет със стени от меко борово дърво и нефрит, странна единствена картина в скъпа рамка, лакирани в златно и червено столове, широки канапенца, бледи, почти прозрачни килимчета.
Топи ле Рой се хвърли върху една кушетка с атлазени възглавнички, все още пренебрегвайки Андрю, дръпна шапчицата си и я хвърли на пода.
