практиката му без съмнение се увеличаваше. Казваше си, че мечтае не за такава практика с прегледи за по три шилинга и шест пенса и визитации за по пет шилинга. И все пак това беше истинска практика. Хората, които идваха при него или го викаха у дома си, бяха твърде бедни, за да тревожат лекар, без да са наистина болни. Така той се сблъскваше с дифтерит в странни тесни стаички над бившите конюшни, ревматична треска във влажни мазета, пневмония по таваните на пансионите. Водеше борба с болестите и в най- трагичната от всички стаи: едностайния апартамент, където живееше сам някой старец или старица. Забравени от приятели и роднини, те готвеха оскъдната си храна на газовия пламък пренебрегнати, занемарени, изоставени. Имаше много такива случаи. Попадна на бащата на една известна актриса — нейното име светеше с ярки букви на Шафтсбърг авеню, — стар човек на седемдесет години, парализиран и живеещ в отвратителна мръсотия. Посети една възрастна госпожа, която му показа своя фотография в рокля за дворцов прием и му разказа за дните, когато бе минавала по същите тези улици със собствена каляска. Посред нощ върна към живот — и после съжаляваше за това — едно нещастно същество, без пени, отчаяло си и предпочело газта от печката пред приюта.
Много от случаите бяха спешни: изискваха незабавна хирургическа намеса в болница. И тук Андрю срещаше най-голямо затруднение. Най-трудното нещо в света беше да осигуриш легло дори на най-лошия, на най-опасния случай. Спешните случаи обикновено изникваха късно през нощта. Връщаше се с палто и жилетка върху пижамата, с вързан около врата шал и дори без да си свали шапката сядаше до телефона и започваше да звъни от една болница на друга. Молеше, настояваше, но винаги получаваше същия отказ, късото често обидно: „Доктор кой? Кой? Не, не! Съжалявам! При нас е пълно!“
Отиваше гневен при Кристин и ругаеше:
— При тях не е пълно! В „Сен Джон“ имат легла колкото искаш, но за техни хора. Щом не те познават, най-вежливо те отрязват. Да можех, бих му извил врата на оня превзет хлапак. Не е ли ад, Крис? Стоя аз тук, в ръцете ми заклещена херния и не мога да осигуря легло. О, може би някои от тях наистина са пълни. Че това е Лондон! Сърцето на проклетата Британска империя. Това е болничната ни система на доброволни дарения. И оня ден става някакъв глупак на един банкет и заявява, че това било най-чудесната система в света. Пак приют за бедния нещастник — това е неговата система. Попълване на формуляри… Колко печелите? Какво вероизповедание? Майка ви законно дете ли е била? — а той има перитонит! Е, добре! Крис, бъди добра, набери ми номера на отговорника за бедните.
Каквито и да бяха трудностите, колкото и да роптаеше срещу мръсотията и бедността, с които често се сблъскваше, тя винаги имаше един и същ отговор:
— Но все пак това е истинска работа. Тук според мен е цялата разлика.
— Но това не стига, за да ме опази от дървениците — ръмжеше той и отиваше да се измие в банята.
Тя се смееше, защото отново я бе обзело старото й щастие. Въпреки че борбата бе жестока, най-после бе победила дома. Понякога мръсотията правеше опит да надигне глава и да й нанесе удар, но, общо взето, домът лежеше в краката й чист, излъскан, покорен на погледа й. Имаха вече нова газова печка, нови абажури за лампите, калъфите на креслата бяха чисти и свежи, а металните пръчки, придържащи пътеката на стълбите, блестяха като копчета на гвардеец. След седмици на неприятности с прислужнички, които в този район предпочитаха да работят в пансионите заради бакшишите, Кристин бе случила с госпожа Бенет, четирийсетгодишна вдовица, чиста и старателна, която поради седемгодишната си дъщеря почти бе загубила възможност да получи работа с жилище. Госпожа Бенет и Кристин заедно атакуваха мазето. Сега някогашният тунел от подземната железница беше удобна спалня-дневна с ярки тапети и купени на старо мебели, които Кристин боядиса в кремав цвят. Там госпожа Бенет и малката Флори, която сега редовно отиваше с чантата си в падингтънското училище, се чувстваха на сигурно място. Като отплата за тази сигурност и спокойствие след месеци на напрежение и несигурност, госпожа Бенет просто не знаеше какво да стори, за да докаже, че не са сбъркали с нея.
Ранните пролетни цветя, които придаваха на чакалнята такава свежест, отразяваха щастието в дома на Кристин. Тя ги купуваше на уличния пазар за няколко пени, докато правеше сутрешните си покупки. Много от амбулантните търговци на Мъсълбъроу роуд я познаваха. Там евтино можеха да се купят плодове, риба и зеленчуци. Може би трябваше повече да държи на положението си като съпруга на човек от професията, но уви! — тя не държеше и често донасяше покупките си в малката чиста мрежа, като спираше при фрау Шмид за две-три думи и парче сирене либтауер, което Андрю толкова харесваше.
Следобед често се разхождаше по Серпантините. Кестените се раззеленяваха, водни птици пърхаха над набраздената от вятъра водна повърхност. Това добре заместваше широките поля, които тя така обичаше.
Понякога вечер Андрю я поглеждаше със странна ревност, което означаваше, че е сърдит, понеже целият ден е изминал, без да я види.
— Какво правиш по цял ден, докато аз работя? Ако някога си взема кола, ти ще го караш това чудо. Поне ще си близо до мен.
Все още чакаше „добрите“ пациенти, които не идваха, копнееше да чуе от Аби нещо за назначение, беше раздразнителен, защото вечерта на Куин Ан стрий не беше открила никакви възможности. Тайно се чувстваше обиден, че оттогава не бе видял ни Хемптън, ни приятелите му.
В това настроение една вечер към края на април той седеше в манипулационната. Беше почти девет часа и вече се канеше да затваря, когато влезе една млада жена.
Тя неуверено го погледна:
— Не знаех оттук ли да вляза или от предната врата.
— Абсолютно без значение — усмихна се той кисело. — С изключение, че от тази страна е на половин цена. Но нищо. Какво има?
— Не възразявам да платя и пълната такса.
Тя пристъпи напред някак особено сериозно и седна на креслото. Беше на около двайсет и осем години, каза си той, с едър кокал, облечена в маслинено зелена рокля, с грозни крака и широко, плоско, сериозно лице. Един поглед бе достатъчен, за да почувстваш инстинктивно: „Тук глупости не минават.“
Той омекна и каза:
— Нека не говорим за хонорара! Кажете болката си!
— Вижте, докторе. — Тя изглежда, все още искаше да заздрави позициите си. — Госпожа Смит от магазинчето за хранителни стоки ми препоръча да дойда при вас. Познавам я доста отдавна. Аз работя в „Лориър“, тук съвсем наблизо. Казвам се Кремб. Но трябва да ви предупредя, че съм ходила при много лекари тук наоколо. — Тя свали ръкавиците си. — Вижте ръцете ми.
Той погледна — дланите бяха покрити с червеникав дерматит, силно напомнящ псориазис. Но не беше псориазис — краищата не бяха грапави. С внезапен интерес той взе една лупа и внимателно се вгледа в петънцата. Междувременно тя продължи да говори с искрения си убедителен глас.
— Не можете си представи колко ми пречи това на работата. На всичко съм готова, само да се отърва от него. Опитах всички мазила под слънцето, но ни едно от тях ни най-малко не ми помогна.
— Не! И няма да помогне. — Той остави настрана лупата, изпитвайки вълнението на рядко срещана, но сигурна диагноза. — Това е доста необичайно състояние на кожата, госпожице Кремб. Няма смисъл да се лекува локално. Дължи се на едно особено състояние на кръвта и единственият начин да се освободите от заболяването е диетата.
— Никакво лекарство? — искреността й отстъпи място на съмнението. — Никой досега не ми е казвал такова нещо.
— Сега аз ви го казвам. — Той се засмя, взе бележника си, написа диета и добави списък на храните, които трябва абсолютно да избягва.
Тя пое листа с колебание.
— Е, разбира се, ще опитам, докторе. Бих опитала всичко.
Добросъвестно му плати, позабави се, като че още се съмнява, после излезе. Веднага я забрави.
Десет дни по-късно тя се върна, този път влезе през предната врата в кабинета така развълнувана, че той едва сдържа усмивката си.
— Искате ли да ми видите ръцете, докторе?
— Да — сега той се усмихна. — Надявам се не съжалявате за диетата.
— Да съжалявам! — в пристъп на благодарност тя му протегна ръцете си. — Вижте! Съвсем излекувани,
