бюрокрацията задушава индивидуалните усилия — тя ще ме смаже. Трябва да успея, по дяволите всичко, ще успея!
Никога преди финансовата страна на практиката не бе ангажирала така вниманието му. И нямаше по- добро средство, за да се превърне в материалист, от онези съвсем реални болки в стомаха — афоризмът беше негов, — които го придружаваха много дни в седмицата.
На около стотина крачки надолу по главната автобусна линия имаше малък магазин за деликатеси, собственост на една дебела дребна женица, натурализирана германка, която наричаше себе си Смит, но неправилното произношение и шипящото „с“ я издаваха, че е Шмид. Магазинчето на фрау Шмид беше типично континентално с тесния мраморен тезгях, по който стояха херинга в саламура, маслини в буркани, кисело зеле, няколко вида наденици, сладкиши, колбаси и едно чудесно сирене на име Либтауер. Магазинчето имаше и тази добродетел, че продаваше евтино. Тъй като парите в Чесбъроу терас 9 не бяха в излишък, а кухненската печка беше запушена древна развалина, Андрю и Кристин имаха доста вземане- даване с фрау Шмид. При добри дни си взимаха топли кренвирши и щрудел, при лоши обядваха херинга и печени картофи. Често влизаха вечер в магазина на фрау Шмид, след като внимателно бяха направили избора си през запотената витрина, и си излизаха с нещо вкусно в чантата.
Фрау Шмид скоро ги запомни. Особено й харесваше Кристин. Мазното й лице на сладкар се сбръчкваше и почти скриваше очите й под високия купол от руса коса, когато тя се усмихваше и кимаше на Андрю.
— Ш-ще се оправите. Ш-ще успеете. Имате добра жена. Тя е дребничка като мен. Но е добра. Ш-шамо малко почакайте — аз ш-ще ви пращам пациенти!
Зимата започна почти изведнъж, над улиците увиснаха мъгли, подсилени от дима, идващ от голямата гара наблизо. Не го приеха много сериозно, преструваха се, че трудностите ги забавляват, но никога през всичките години в Аберлоу не бяха изпитвали такива затруднения.
Кристин правеше всичко по силите си в борбата с тяхната студена казарма. Белоса таваните, сложи нови пердета в чакалнята. Налепи нови тапети в спалнята. Като боядиса старата сгъваща се врата в черно и златно, тя преобрази дневната на първия етаж.
Повечето от визитациите, колкото и малко да бяха, го отвеждаха в пансионите наоколо. Трудно му беше да събира парите си от такива пациенти: много от тях бяха дребнави, дори съмнителни личности, майстори в изкуството на измамничеството. Стараеше се да се хареса на мрачните съдържателки на пансионите. В тъмните коридори повеждаше разговори. Често казваше: „Нямах представа, че е толкова студено! Трябваше да си взема палтото.“ Или: „Трудно се придвижвам сега. Дал съм колата на ремонт.“
Сприятели се с полицая, който обикновено регулираше оживеното улично движение пред магазина на фрау Шмид. Името на полицая беше Доналд Стръдърз и още от самото начало се почувстваха съвсем близки, защото Стръдърз, също като Андрю, беше родом от Файф. В своя собствен стил полицаят обеща да направи каквото може за своя сънародник, като мрачно заяви:
— Ако някой някога бъде сгазен или убит тук, докторе, разчитайте на мен да ви го изпратя.
Един следобед, около месец след пристигането им, когато Андрю се прибра — беше обикалял аптекарите в района, питайки смело за една специална 10-кубикова спринцовка, каквато не вярваше някой от тях да има, а след това просто между другото се представяше като новия енергичен лекар от Чесбъроу терас, — изразът на лицето на Кристин го накара да почувства, че е станало нещо особено.
— Има пациент в кабинета — задъхано каза Кристин. — Тя влезе през главния вход.
Лицето му светна. Първият „добър“ пациент, който идваше при него. Може би започнаха по-добри времена. Приготви се и влезе делово в кабинета.
— Добър ден! С какво мога да ви помогна?
— Добър ден, докторе. Госпожа Смит ме прати.
Тя стана от стола и се ръкува с него. Беше пълничка, добродушна жена с много грим, късо кожено палто и голяма ръчна чанта. Той веднага разбра, че е от ония проститутки, които обикалят в квартала.
— Да? — запита той, а очакванията му понамаляха.
— О, докторе — почтително се усмихна тя. — Моят приятел просто ми подари чифт хубави златни обици. И госпожа Смит — аз съм нейна клиентка — ми каза, че можете да ми пробиете ушите. Моят приятел много се страхува да не би някой да ми направи нещо с мръсна игла или кой знае, докторе.
Той пое дълбоко дъх. Наистина ли се бе стигнало дотук? Каза:
— Да, аз ще ви пробия ушите.
Извърши всичко внимателно, стерилизира иглата, напръска ушите с етилов хлорид и дори й сложи златните обици.
— О, докторе, беше чудесно — като се оглеждаше в огледалото на чантата си. — Нищо не усетих. Моят приятел ще остане доволен. Колко струва, докторе?
Таксата на „добрите“ пациенти на доктор Фой, колкото и митични да бяха, беше седем шилинга и шест пенса. Спомена сумата.
Тя извади от чантата си десетшилингова банкнота. Според нея той беше любезен, издигнат и много красив господин — винаги, кой знае защо, харесваше чернооките — и също така си помисли, докато той й връщаше остатъка, че изглежда гладен.
Когато тя си отиде, той не започна, както би направил преди, да рие земята с крак от яд, че се е продал с това дребно, сервилно действие. Чувстваше някакво странно унижение. Стиснал смачканата банкнота, той приближи до прозореца и я проследи как изчезва надолу по улицата, поклащайки бедрата си, размахвайки чантата, гордо носейки новите си обици.
Глава втора
В премеждията на борбата той жадуваше за професионално приятелство. Бе ходил на едно събрание на местното медицинско дружество, от което не остана особено доволен. Дени беше все още в чужбина. След като бе открил, че в Тампико му харесва, Филип бе останал там като хирург на „Ню сенчъри ойл къмпани“. Поне засега беше загубен за Андрю. В същото време Хоуп, изпратен с поръчение в Къмбърленд, броеше кръвни телца за Радостта на маниака, както сам се изразяваше в грубоватата си пощенска картичка.
Неведнъж на Андрю му се искаше да се свърже с Фреди Хемптън, но въпреки че често стигаше до телефонния указател, винаги го спираше мисълта, че все още не е успял — не се е нагласил добре, казваше си той. Фреди все още живееше на Куин Ан стрийт, макар и на друг номер. Спомняйки си старите приключения от студентските години, Андрю все по-често се питаше как напредва Фреди, докато изведнъж съблазънта стана твърде силна за него. Обади се на Хемптън.
— Сигурно съвсем си ме забравил — изсумтя той почти готов да приеме някоя подигравка. — Обажда се Менсън, Андрю Менсън. Практикувам тук в Падингтън.
— Менсън! Да те забравя! Ти, старият боен кон! — от другата страна Фреди го бе ударил на лирика. — За бога, човече! Защо досега не си се обадил?
— Ами още не сме се наредили съвсем — усмихна се Андрю в слушалката, зарадван от изблика на Фреди. — А преди — на онази работа в Комисията — препускахме из цяла Англия. Вече се ожених, разбираш ли.
— И аз! Виж какво, старче, трябва да се видим. В най-скоро време! Не мога да го преживея. Ти тук в Лондон. Чудесно! Къде ми е бележникът? Виж, какво ще кажеш за четвъртък? Можете ли да дойдете тогава на вечеря? Да, да. Чудесно. Е, дочуване тогава, а през това време ще кажа на жена си да драсне някой ред на твоята.
Кристин далеч не бе ентусиазирана, когато той й разказа за поканата.
— Ти иди, Андрю — предложи тя след кратко мълчание.
— Глупости! Фреди иска да те запознае с жена си. Знам, че не го обичаш особено, но там ще има и други хора, вероятно лекари. Това може да ни обърне късмета, мила. Освен това отдавна не сме излизали. Каза официално облекло. Добре че си купих оня смокинг за банкета в мините в Нюкасъл. Но какво ще правим с теб, Крис? Трябва да имаш нещо да облечеш.
— Трябва да имам газова печка за готвене — отвърна тя малко хладно.
Последните няколко седмици я бяха изтощили. Беше позагубила малко от свежестта си, която винаги бе нейният най-голям чар. И понякога, точно като сега, отговаряше кратко и измъчено.
Но в четвъртък, когато тръгнаха за Куин Ан стрийт, той не можеше да не види колко сладка е тя в тази
