се с книжата, от които личеше, че доктор Фой е печелел може би около петстотин лири годишно, главно от прегледи с даване на лекарства, при хонорар три шилинга и шест пенса. Разговаряха с вдовицата, която срамежливо ги увери, че практиката на доктор Фой е сигурна, а някога е била чудесна, с голям брой „добри пациенти“, които идвали „през предния вход“. Благодариха й и излязоха без ентусиазъм.

— И все пак не знам — тревожеше се Андрю. — Пълно е с недостатъци. Мразя аптекарството. Районът е лош. Забеляза ли тия мухлясали пансиони в съседство? Но все пак е на границата на приличен район. При това ъглово положение. И главна улица. И почти на нашата цена. Година и половина изплащане. Много мило беше от нейна страна да каже, че ще ни остави мебелите от кабинета и манипулационната и всичко готово да се нанасяме — това са предимствата на практиката, когато предишният лекар е починал. Какво ще кажеш, Крис? Сега или никога. Да опитаме ли?

Кристин го погледна със съмнение. За нея Лондон бе загубил очарованието на откритието. Тя обичаше природата, а сега сред това сиво обкръжение се стремеше към нея с цялото си сърце. И все пак той така силно желаеше да има практика в Лондон, че тя нямаше сърце дори да се опитва да го разубеждава.

Бавно кимна.

— Щом искаш, Андрю.

На другия ден той предложи на адвокатите на госпожа Фой шестстотин лири вместо исканите седемстотин и петдесет. Предложението бе прието, чекът — написан. В събота, десети октомври, взеха мебелите от склада и се нанесоха в новия си дом.

Докато свършат с лудото пренасяне и се запитат колебливо в какво положение са сега, дойде неделя. Андрю се възползва от случая, за да произнесе една от онези свои лекции, редки, но досадни, при които приличаше на дякон от протестантската църква.

— Доста сме натясно, Крис. Дадохме и последния си грош, Ще трябва да живеем от това, което печелим. Един бог знае колко ще бъде то. Но това е положението. Ти, Крис, ще трябва да поизчистиш и подредиш нещата, да икономисваш…

За негов ужас тя избухна в плач, както си седеше бледа в голямата мрачна, все още непостлана и с мръсен таван стая.

— За бога! — хлипаше тя. — Остави ме на мира. Да икономисвам. Нима винаги не съм икономисвала за теб? Нима ти струвам нещо?

— Крис? — възкликна той втрещен.

Тя лудо се хвърли към него.

— Това е заради тази къща! Не разбрах навреме. Това мазе, тези стълби, тази мръсотия…

— Но, по дяволите, нали само практиката е от значение!

— Бихме могли да имаме малка хубава практика някъде в провинцията.

— Да! С рози край входа. По дяволите всичко…

Накрая той се извини за проповедта. После я прегърна през кръста и заедно отидоха да пържат яйца в проклетото мазе. Там той се опита да я развесели, като се преструваше, че това въобще не е мазе, а част от Падингтънския тунел и всеки момент може да мине влак. Тя вяло се усмихваше на насиления му хумор, но всъщност гледаше счупената кухненска мивка.

На другата сутрин точно в девет часа отвори манипулационната — бе решил: не трябва да отварям рано, за да не помислят, че съм прекалено нетърпелив. Сърцето му силно биеше от вълнение и очакване, по-голямо, отколкото в онази почти забравена сутрин, когато за пръв път в живота си отвори манипулационната в Бленли.

Стана девет и половина. Тревожно чакаше. Тъй като малката манипулационна, която имаше отделна врата към улицата, беше свързана с къс коридор с къщата, можеше да следи и кабинета, главната стая на наземния етаж, която не беше лошо подредена с бюрото, кушетката и приборите на доктор Фой — тук, според думите на госпожа Фой, идваха „добрите“ пациенти, като минаваха през главния вход. Фактически беше поставил две мрежи. Напрегнат като всички рибари, той чакаше да види какво ще му донесат те.

Но те не носеха нищо, нищо! Беше вече почти единайсет часът и още не беше дошъл нито един пациент. Групата шофьори на таксита, изправили се край своите коли на отсрещния тротоар, спокойно разговаряха помежду си. Табелката му блестеше на вратата под старата, поизтрита табелка на доктор Фой.

Внезапно, когато почти бе загубил надежда, звънецът на манипулационната издрънча остро и вътре влезе една увита с шал старица. Хроничен бронхит — веднага го позна, преди да е проговорила, по хремата и хриптенето. Нежно, много нежно той й каза да седне и я преслуша. Тя беше стар пациент на доктор Фой. Поговори с нея. В малката като кучешка колибка аптека няколко стъпала надолу по коридора, между манипулационната и кабинета, той приготви лекарството. И тогава, без нищо да пита, когато с трепет се готвеше да й поиска сумата, тя му даде парите: три шилинга и шест пенса.

Вълнението на този момент — радостта, истинското облекчение, които му дадоха тези сребърни монети в дланта му — беше просто невероятно. Като че ли това бяха първите пари, които бе спечелил в целия си живот. Затвори манипулационната, изтича при Кристин и й връчи парите.

— Първият пациент, Крис. Може би в крайна сметка това няма да е толкова лоша, стара практика. Както и да е, това ни осигурява обеда!

Понеже старият доктор бе умрял преди три седмици и през това време никой не го беше замествал, Андрю нямаше предвидени визитации. Трябваше да чака да го повикат. Междувременно, почувствал от настроението на Кристин, че сама иска да се пребори с домакинските неприятности, предиобеда той запълни с обиколка на квартала, с разглеждане на къщите от дългата редица долнопробни частни хотели, на покритите със сажди мрачни, дървени площади, на тесните конюшни, превърнати в гаражи; при едно внезапно завиване по Норт стрийт пред очите му се откри истински бордей. Заложни къщи, амбулантни търговци, сергии, кръчми, витрини, излагащи патентовани лекарства и ярки каучукови артикули.

Даде си сметка, че кварталът е западнал след онези дни, когато край боядисаните в жълто портали са се въртели колелата на кабриолетите. Беше гадно и мръсно и все пак се виждаше, че нов живот израства сред мухъла: строеше се нов жилищен блок, имаше няколко хубави магазина и сгради, а в края на Гладстън плейс беше прочутият магазин на Лориър. Дори той, който не знаеше нищо за женската мода, бе чувал за „Лориър“ и не беше нужно да види дългата редица от елегантни леки коли, чакащи пред безукорната сграда от бял камък без прозорци, за да се убеди, че и малкото, което знае за изключителността на магазина, е вярно. Стори му се странно, че „Лориър“ се намира сред тези забравени къщи. И все пак магазинът беше там със същата сигурност, с каквато на отсрещната страна стоеше полицаят.

Следобед завърши първата си обиколка, като посети най-близо живеещите доктори. Общо направи осем такива посещения. Само три от тях оставиха дълбоки впечатления у него: доктор Инс от Гладстън плейс, млад човек; Рийдър в края на Алекзандра стрийт и на ъгъла на Ройал Кресънт един възрастен шотландец, на име Маклийн.

Но начинът, по който те всички казваха: „О! Значи сте поели практиката на стария Фой?“ го подтискаше. Защо пък „поел“? — си мислеше той малко разсърден. Зарече се след шест месеца те да променят отношението си. Въпреки че Менсън беше вече трийсетгодишен и знаеше колко добре е да се сдържа, той все още мразеше снизхождението към него, както котките мразят водата.

Същата вечер в манипулационната дойдоха трима пациенти. Двама от тях платиха хонорара от три шилинга и шест пенса. Третият обеща да дойде пак в събота и тогава да уреди сметката. По такъв начин през първия ден от практиката си Андрю спечели сумата десет шилинга и шест пенса.

Но на другия ден не изкара нищо. А на следващия ден — само седем шилинга. Четвъртък беше добър ден; в петък имаше колкото да не е без хич, а в събота след празна манипулационна сутринта изкара седемнайсет шилинга и шест пенса вечерта, въпреки че пациентът, на когото бе дал кредит в понеделник, не удържа думата си и не дойде да плати.

В неделя, въпреки че не каза нищо на Кристин, Андрю мрачно направи поглед на седмицата. Беше ли страхотна грешка тази пропаднала практика с тази прилична на гроб къща, в която бе вложил всички техни спестявания? Какво му пречеше? Беше трийсетгодишен — да, над трийсет. Имаше титли. Имаше клинично умение и едно хубаво клинично изследване зад гърба си. И все пак едва получаваше достатъчно пъти по три шилинга и шест пенса, за да имат какво да ядат. Виновна е системата, ядосан мислеше той, тя е остаряла. Би трябвало да има някаква по-добра система, при която всеки да има шанс; да речем — о, да! Държавен контрол. После изпъшка, като си спомни доктор Бигзби и Комисията. Не, по дяволите, това е безнадеждно;

Вы читаете Цитаделата
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×