— Уверявам ви, Робърт, че той далеч не е тривиален. В скоро време въпросът ще бъде поставен в Камарата на лордовете. Лорд Ънгър ми съобщи за това вчера.
— А! — каза Гедсби, като наостри уши. — Щом Ънгър иска, нямаме избор.
Гедсби беше способен да подлизурства изключително грубо, а Ънгър беше човекът, на когото особено държеше да се хареса.
Андрю се почувства длъжен да се намеси.
— Извинете, сър Уилям — запъна се той. — Аз бях разбрал, че тук ще върша клинична работа. Цял месец си губих времето в кабинета и ако ще трябва…
Той спря и се огледа. Аби отново му се притече на помощ.
— Доктор Менсън е напълно прав. Цели четири години той работи търпеливо върху своя собствен проблем, а сега, след като сме му предложили всички улеснения да задълбочи проучванията си, възнамеряваме да го пратим да брои бинтове.
— Щом доктор Менсън е чакал четири години, Робърт — изписка Били, — той би могъл да почака още малко, хи, хи.
— Вярно, вярно — избухна Чалис. — В крайна сметка той ще има време и за силикозата.
Хуини се изкашля.
— Сега — промърмори Хоуп на Андрю — Крантата ще изцвили.
— Господа — каза Хуини, — от дълго време призовавам тази Комисия да проучи въпроса за мускулната умора във връзка с горещината около парните машини. Това е един проблем, който, както знаете, дълбоко ме интересува и който, бих се осмелил да кажа, досега не е получил вниманието, което заслужава. Сега си мисля, че ако доктор Менсън бъде отклонен от проблема за вдишването на праха, бихме имали прекрасна възможност да изследваме този важен проблем за мускулната умора…
Гедсби погледна часовника си:
— Точно след трийсет и пет минути имам една среща на Харли стрийт.
Хуини гневно погледна към Гедсби. Колегата му професор Чалис го подкрепи със шумното „нетърпимо безочие“.
След малко, изглежда, щеше да започне бой.
Но насмешливото жълто лице на Били гледаше изпод бакенбардите към събранието. Той не бе разтревожен. Вече четиридесет години се занимаваше с подобни събрания. Знаеше, че не го обичат и искат да се махне, но не се махаше — никога не се махаше. Огромният му череп бе пълен с проблеми, сведения, точки от дневния ред, тайнствени формули и уравнения, с физиология и химия, с факти и подробности от изследователска работа — сводеста, неподдаваща се на изчисление гробница, обитавана от призраците на котки с опериран мозък, осветена от поляризирана светлина, и всичко това му се виждаше като през розови очила поради великия спомен, че когато бил още момче, Листър го погалил по главата.
Той спокойно заяви:
— Трябва да ви уведомя, господа, че вече почти съм обещал на лорд Ънгър и доктор Бигзби, че ще им помогнем в тяхното затруднение. Би трябвало шест месеца да ви стигнат, доктор Менсън, Може би малко повече, няма да бъде безинтересно. Ще влезете в контакт с хора и много факти, млади човече. Спомнете си забележката на Лавоазие за капката вода! Хи, хи. А сега, що се отнася до патологичното изследване на доктор Хоуп на образците от мината Уандовър през юли…
В четири часа, когато всичко бе привършило, Андрю обсъди въпроса с Джил и Хоуп в стаята на Джил. В резултат от това заседание на Комисията и може би от натрупалите се години у него почна да се появява сдържаност. Нито се отдаде на мечти, нито гневно наруга нарежданията, а се задоволи само да начертае нещо с една правителствена писалка върху едно правителствено бюро.
— Няма да е толкова лошо — успокояваше го Джил. — Знам, това означава да се пътува из цялата страна, но пътуването може да бъде много приятно. Бихте могли дори да вземете госпожа Менсън със себе си. Ето, да речем, Бъкстън — той е център на всички каменовъглени мини в Дарбишър. А след шест месеца ще можете да почнете своята антрацитна работа.
— Никога няма да му се удаде случай — ухили се Хоуп. — Той е брояч на бинтове — до живот.
Андрю взе шапката си.
— Бедата с вас, Хоуп, е, че сте твърде млад.
Прибра се в къщи при Кристин, а на следващия понеделник, след като тя решително отказа да изпусне веселото приключение, купиха на старо един „Морис“ и поеха заедно по пътищата на голямото проучване на материалите за първа помощ. Трябва да се признае, че се чувстваха щастливи, когато колата забърза по шосето на север, а Андрю, след като наподоби маймунското изражение на Били Копчалъка, отбеляза, като натискаше газта:
— Карай да върви, хич не ме е грижа какво е казал Лавоазие за капката вода през 1832 година. Ние сме заедно, Крис!
Работата беше абсолютно идиотска. Тя се състоеше в проверяване на материалите за първа помощ в различните мини из страната: шини, бинтове, памук, антисептици, турникети и т.н. В добрите мини екипировката беше добра, а в лошите мини — лоша. За Андрю подземните инспекции не бяха нищо ново. Направи стотици проверки под земята, като пълзеше дълги мили под галериите за извозване до забоя, за да види кутия с превръзки, внимателно поставена там половин час преди идването му.
В малките мини на бедния йоркшър често чуваше как помощник-надзирателят шепне настрана: „Тичай, Джорджи, и кажи на Алекс да отиде до аптекаря…“ и след това „Седнете, докторе, още минута и ще сме готови за вас!“ В Нотингам той успокояваше въздържателите-санитари, като им казваше, че студеният чай е по-добър стимулатор от ракията. Навсякъде другаде се кълнеше, че няма по-добро нещо от уискито. Но, общо взето, вършеше работата си с обезпокояваща съзнателност. С Кристин наемаха стая в някой удобен център. След това той обикаляше областта с колата. Докато беше по инспекции, Кристин седеше и плетеше някъде далеч. Имаха приключения предимно с хазайките. Завързваха нови приятелства главно сред минните инспектори. Андрю не бе учуден, че мисията му караше тези хора с твърди глави и твърди юмруци да се смеят до припадане. Достоен за съжаление беше фактът, че Андрю се смееше заедно с тях.
През март се върнаха в Лондон, продадоха колата само за десет лири по-евтино, отколкото бяха платили за нея, и Андрю седна да пише доклада си. Беше решил да не кара Комисията да съжалява за парите си, да им предложи цял чувал статистики, цели страници с таблици, схеми и диаграми, които показват как кривата на бинтовете се качва, докато кривата на шините спада. Каза на Кристин, че е решен да им покаже колко добре е свършил работата и как превъзходно си бяха загубили времето.
Към края на месеца, след като бе дал груб проект на доклада на Джил, той с изненада получи покана от доктор Бигзби от Министерството на търговията.
— Той е възхитен от вашия доклад — пърпореше Джил, който вървеше заедно с Андрю към Хуайтхол. — Не би трябвало да издавам тайната, но това е факт — един добър старт за вас, скъпи мой. Вие нямате представа колко важен е Бигзби. Цялата фабрична администрация му е в джоба!
Трябваше им доста време, за да стигнат до доктор Бигзби. Трябваше да чакат с шапки на коленете в две приемни, преди да бъдат допуснати до крайната стая. Но там най-после беше доктор Бигзби, дебел и сърдечен, с тъмносив костюм и още по-тъмносиви мустаци, двуредна жилетка и кипяща деловитост.
— Седнете, господа. Става дума за вашия доклад, Менсън. Видях проекта и въпреки че е рано да се говори, трябва да кажа, че ми харесва. Високо научен. Чудесни диаграми. Ето от какво имаме нужда в това министерство. Сега, когато сме решили да стандартизираме екипировката във фабриките и мините, би трябвало да знаете моето становище. На първо място виждам, че препоръчвате широката три инча превръзка като основна. Аз предпочитам широките два инча и половина. Вие ще се съгласите с мен, нали?
Андрю се ядоса: каква ли разлика може да има.
— Що се отнася до мините, аз лично смятам, че колкото по-широка е превръзката, толкова по-добре. Но не мисля, че има дявол знае каква разлика!
— Какво? Какво? — той почервеня и зад ушите. — Как така
— Абсолютно никаква.
— Но не виждате ли, не разбирате ли, че става въпрос за целия принцип на стандартизацията. Ако ние предложим два и половина инча, а вие препоръчате три инча, вероятно ще има огромни трудности.
