рокля — да, същата бяла рокля, която бе купила за онзи банкет в Нюкасъл, но променена по такъв начин, че изглеждаше по-нова и по-хубава. Косата си бе направила също по нов начин: по-прибрана към главата, така че падаше тъмна около бледото й чело. Забеляза това, докато тя му връзваше връзката, и се канеше да й каже колко е хубава, но после забрави поради внезапен страх, че ще закъснеят.
Те обаче не закъсняха, а отидоха по-рано, толкова рано, че изминаха три неудобни минути, преди да се появи Фреди с протегнати ръце, като едновременно се извиняваше и ги поздравяваше, казваше че току-що си е дошъл от болницата, че жена му ще слезе след секунда, предлагаше питиета, тупаше Андрю по гърба, канеше ги да седнат. Фреди бе понапълнял след онази вечер в Кардиф, надебелелият му розов врат говореше за процъфтяване, но малките му очи все още святкаха и всеки жълт намазан косъм на главата му си беше на мястото. Беше така добре пригладен, че блестеше.
— Повярвайте ми — вдигна той своята чаша. — Много се радвам отново да ви видя. Този път ще трябва да останете. Е, как ти харесва моето местенце, старче? Не ти ли казвах там на онзи обед — какъв ти обед — басирам се, че тази вечер ще прекараме по-добре. Взел съм, разбира се, цялата къща, не само някои стаи — миналата година я купих — той с удоволствие пипна вратовръзката си. — Колкото за парите… Дори и да ми върви, няма какво да се хваля. Но нямам нищо против да го знаеш.
Наистина всичко в къщата беше скъпо: полирани модерни мебели, дълбоко вградено огнище, детски роял с изкуствени цветове на магнолия, направени от седеф и поставени в голяма бяла ваза.
Андрю се готвеше да изрази възхищението си, когато влезе госпожа Хемптън, висока, студена жена с тъмна коса, разделена по средата, и облечена съвсем различно от Кристин.
— Хайде, мила моя — я поздрави с обич и дори почтителност Фреди и се впусна да й налее и предложи чаша шери. Тя успя небрежно да махне с ръка, отказвайки предложената чаша, преди да бъдат въведени останалите гости: господин и госпожа Чарлз Айвори, доктор и госпожа Пол Фридман. Последваха запознавания с много разговори и смях помежду Айвори, Фридманови и Хемптънови. — После — не много скоро — отидоха да вечерят.
Приборите за хранене бяха богати и изящни. Много напомняха скъпия комплект с голям свещник, който Андрю бе видял на витрината на „Лейбин и Бен“, известните златари от Риджънт стрийт. Макар че не можеше да се каже дали е риба или месо, храната имаше много приятен вкус. Имаше и шампанско. След две чаши Андрю се почувства по-уверен. Заговори с госпожа Айвори, която седеше от лявата му страна. Тя беше стройна жена, облечена в черно, с необичайно количество скъпоценности около врата си и големи изпъкнали сини очи, които от време на време обръщаше към него с почти бебешки поглед.
Неин съпруг бе Чарлз Айвори, хирургът — тя се засмя на въпроса му; мислела, че всеки познава Чарлз. Живеели на Ню Кевендиш стрийт, зад ъгъла, цялата къща била тяхна. Хубава било да си близо до Фреди и жена му. Чарлз и Фреди и Пол Фридман били такива добри приятели, всички били членове на Саквилския клуб. Остана изненадана, когато той призна, че не е член. Мислеше, че всеки е член на Саквил.
Изоставен, той се обърна към госпожа Фридман от другата си страна. Тя беше по-разговорлива, по- приятелски настроена. Имаше хубав, почти ориенталски цвят на лицето. Андрю и на нея даде възможност да говори за съпруга си. Бе си казал: „Искам да знам повече за тези приятели, изглеждат ми дяволски преуспели и умни.“
Пол, както каза госпожа Фридман, бил лекар и въпреки че апартаментът им беше в Портленд плейс, Пол имал кабинет на Харли стрийт. Чудесна практика — тя говореше твърде наивно, за да се хвали, — главно в хотел „Плаца“; сигурно знае новия голям хотел срещу парка. По обед там винаги е пълно със знаменитости. Фактически Пол бил официалният лекар на „Плаца“. Толкова много богати американци и филмови звезди и — тя с усмивка млъкна — о, всеки ходеше в „Плаца“, а това беше чудесно за Пол.
Андрю хареса госпожа Фридман. Остави я да говори, докато госпожа Хемптън не стана и той скочи галантно да дръпне стола й назад.
— Пура, Менсън? — запита Фреди с вид на познавач, когато дамите се оттеглиха. — Тези ще ти харесат. И те съветвам да не пропускаш това бренди 1894. Няма лъжа, няма измама.
Пурата му димеше, в широката чаша пред него бе налято бренди. Андрю придърпа стола си по-близо до останалите. Точно към това се стремеше той: интимен, оживен медицински брътвеж — абсолютно професионален разговор и нищо друго. Надяваше се Хемптън и приятелите му да заговорят. Така и стана.
— Между другото — каза Фреди — днес си поръчах една от онези нови иридиеви лампи в магазина на Гликърт. Доста е солено. Някъде към осемдесет гвинеи. Но си струва.
— Ммм-даа — каза замислено Фридман. Той беше слабичък човек с тъмни очи и хитро еврейско лице. — Би трябвало да се изплати.
Готов за спор, Андрю хвана пурата си.
— Мисля, че тия лампи нищо не струват, знаеш ли. Чете ли статията на Аби в „Джърнъл“ за фалшивата хелиотерапия? Тези лампи не дават абсолютно никакви инфрачервени лъчи.
Фреди го погледна, после се засмя.
— Обаче дават страшно много по три лири. И освен това хубав тен.
— Имай предвид, Фреди — намеси се Фридман. — Аз съм против скъпите апарати. Преди да имаш печалба, трябва да се бъркаш. При това те остаряват, минава им модата. Честна дума, драги, няма по-добро нещо от добрата стара спринцовка.
— Ти, разбира се, я използваш — каза Хемптън.
В разговора се включи и Айвори. Той беше едър човек, по-възрастен от останалите, с бледо, гладко обръснато лице и маниери на светски човек.
— Щом става дума за това, днес назначих серия инжекции. Дванайсет. Нали знаете — манганови. И знаете ли какво направих? Струва ми се, че в наше време така трябва да се действа. Казах му: „Вижте какво, вие сте бизнесмен. Тази серия ще ви струва петдесет лири. Но ако ми платите веднага, ще ги направя четирийсет и пет“. Веднага ми написа чек.
— Проклет стар бракониер — възкликна Фреди. — Мислех, че си хирург.
— Да, хирург съм — кимна Айвори. — Утре имам кюртиране в Шерингтън.
— Напразните усилия на любовта — промърмори разсеяно Фридман на пурата си, после продължи първоначалната си мисъл. — Както и да е, без това не може. И самият факт в основата си е интересен. В практиката във висшите кръгове лекуването през устата е направо остаряло. Ако предпиша, да речем, омнипонов прах в „Плаца“, това значи да ми рухне цялото реноме. Но ако дадеш същото нещо подкожно, като дезинфекцираш кожата с памуче, стерилизираш всичко и т.н., твоят пациент си мисли, че всичко е най-научно и смята, че тъкмо ти си човекът за него!
Хемптън енергично заяви:
— Наистина чудесно е, че лекуването през устата е изтрито от картата на Уестенд. Ето, вземете случая на Чарли. Представете си, че беше предписал манган или манган с желязо, доброто старо шише с лекарство, което по всяка вероятност не е много по-полезно за пациента. Тогава щеше да изкара всичко на всичко три лири. Вместо това той разделя лекарството на дванайсет ампули и взема петдесет, прощавай, Чарли, четирийсет и пет лири.
— Без дванайсет шилинга — нежно измърка Фридман. — Стойността на ампулите.
На Андрю му се зави свят. Тук му представяха аргумент, срещу шишето с лекарство, аргумент който го поразяваше с новостта си. Отпи още една глътка, за да се съвземе.
— Това е друг въпрос — размишляваше Фридман. — Те не знаят колко малко струват тези неща. Стига пациентката да види подредените ампули на бюрото ти, и тя веднага инстинктивно си казва: „Небеса! Това ще ми струва доста.“
— Забележи — смигна Хемптън на Андрю, — че когато Фридман прави морфологичен разбор, обикновено се оказва, че добрата дума „пациент“ е от женски род. Между другото, Пол, чух за онзи лов вчера. Дъмет е готов да направи дружество, стига ти, Чарлз и аз да се съгласим.
В продължение на следващите десет минути говореха за лов голф, който играеха на разни скъпи игрища около Лондон, и за коли — Айвори беше си поръчал нов специален корпус, който се строеше по негови инструкции за един нов три и половиналитров „Рекс“. Андрю слушаше, пушеше пурата си и пиеше бренди. Леко пиян, той чувстваше, че е сред извънредно добри момчета. Не го изключваха от разговора и винаги му даваха с дума или поглед да почувства, че и той е с тях. Някак си го караха да забрави, че е обядвал херинга. А когато станаха, Айвори го потупа по рамото:
