— Трябва да ви изпратя картичката си, Менсън. Ще бъде истинско удоволствие да прегледаме някой случай заедно — по всяко време.
Обратно, в дневната атмосферата като контраст изглеждаше официална, но Фреди в много повишено настроение, по-блестящ от всякога, с ръце в джобовете, с безупречно бяла риза, реши, че е още рано и че трябва да завършат вечерта в „Ембаси“.
— Страх ме е — Кристин хвърли поглед към Андрю, — че ще трябва да си ходим.
— Глупости, мила! — усмихна се лъчезарно Андрю. — Как така ще разваляме компанията!
Фреди явно бе добре известен в „Ембаси“. Него и компанията му с поклони и усмивки настаниха на маса край стената. Пиха още шампанско. Имаше танци. Тия хора печелят добре, си мислеше Андрю мъгляво и разнежено.
— О! Та-тази мелодия, дето я свирят, е чудесна — чу-чудя се дали Крис не би потанцувала.
В таксито, което ги връщаше най-после в Чесбъроу терас, той щастлив заяви:
— Първокласни момчета, нали Крис! Чудесна вечер, нали?
Тя отвърна с остър и твърд глас:
— Беше ужасна вечер!
— А? Какво?
— Харесвам като твои приятели по професия Дени и Хоуп, Андрю, а не тези тлъсти…
Той я прекъсна:
— Но чакай, Крис… Кво лошо има в…
— О! Нима не видя? — отвърна тя с ледена ярост. — Всичко. Яденето, мебелите, начинът, по който говореха — пари, пари през цялото време. Може би не забеляза как тя изгледа роклята ми, госпожа Хемптън искам да кажа. Виждаше се как си дава сметка, че за едно отиване във фризьорския салон тя харчи повече, отколкото аз за дрехи през цялата година. В дневната стана почти смешно, когато тя разбра какво нищожество съм. Тя, разбира се, е дъщеря на Уитън — Уитън, производителя на уиски! Не можеш си представи какво беше — разговорът де, — преди да влезете. Клюки за модата, кой с кого прекарал уикенда, какво й казал фризьорът, последният аборт във висшето общество и нито една дума за нещо чисто. Защо? Тя дори намекна, че „хлътнала“ — сама така каза — по шефа на танцовия оркестър на „Плаца“.
В гласа й звучеше дяволски сарказъм. Като погрешно го сметна за ревност, той издърдори:
— Ще ти спечеля пари, Крис. Ще ти купя колкото искаш скъпи дрехи.
— Не искам пари — каза тя кратко. — Мразя скъпите дрехи.
— Но, мила! — той пиянски протегна ръка към нея.
— Недей! — гласът й го порази. — Аз те обичам, Андрю. Но не когато си пиян.
Зашеметен и разгневен, той се сви в своя ъгъл. За пръв път го отблъскваше.
— Добре, мойто момиче — промърмори той. — Щом като работата е такава…
Плати таксито и влезе в къщата пред нея. После, без да каже дума, отиде в свободната спалня. След лукса, който текущо бе напуснал, всичко му изглеждаше мръсно и грозно. Електрическият ключ не работеше добре — изобщо цялата инсталация в къщата беше лоша.
— По дяволите — си рече той, като се хвърли на кревата. — Ще се измъкна от тази дупка. Ще й покажа аз на нея! Ще спечеля пари! Какво може да направи човек без пари?
Досега през целия си съпружески живот те никога не бяха спали поотделно.
Глава трета
На закуска другата сутрин Кристин се държа, като че цялата случка е забравена. Той забеляза, че тя полага специални усилия да бъде мила с него. Това го зарадва и още повече се намуси. Жената — мислеше си Андрю, докато се преструваше, че е задълбочен в сутрешния вестник — има нужда от време на време да бъде поставяна на мястото й. Но след като й изръмжа няколко кисели отговора, Кристин внезапно престана да бъде мила и се затвори в себе си. Тя седеше на масата със стиснати устни, без да го гледа и го чакаше да свърши с яденето. Упорит малък дявол, помисли той, като ставаше и излизаше от стаята, но ще й покажа аз на нея!
Първата му работа в кабинета беше да вземе медицинския справочник. Любопитен и нетърпелив да получи по-точна информация за своите приятели от предишната вечер, той бързо прелистваше страниците. Потърси първо Фреди. Да, ето го — Фредерик Хемптън, Куин Ан стрийт, доктор по хирургия, помощник в амбулаторията на болницата в Уолтъмууд.
Андрю объркан сви вежди. Фреди миналата вечер беше говорил много за работа в болницата — нищо не издига по-добре авторитета на лекаря в Уестенд, беше казал той, пациентите изпитват доверие, когато знаят, че си от болница и правиш визитации като консултант. И все пак това със сигурност не беше точно така: субсидирана болница за бедни, при това в Уолтъмууд, едно от новите далечни предградия. Не можеше да има грешка — това беше последният справочник, беше го купил преди месец.
По-бавно Андрю потърси Айвори и Фридман, после постави голямата червена книга върху коленете си, а лицето му беше объркано и странно замислено. Пол Фридман беше като Фреди обикновен доктор, но без другата негова титла. Фридман нямаше длъжност в болница. А Айвори? Господин Чарлз Айвори имаше само най-ниската хирургическа квалификация и никаква длъжност в болница. Зад гърба си имаше известен опит от военно време и от държавните болници за пенсионери. Освен това — нищо друго.
Извънредно озадачен, Андрю стана и постави книгата на рафта, после внезапно на лицето му се изписа решителност. И дума не можеше да става за сравнение на неговите титли с тези на процъфтяващите господа, с които снощи бе вечерял. Това, което можеха те, би могъл да направи и той. И при това по-добре. Въпреки избухването на Кристин, повече от всякога той бе решен да успее. Но преди всичко трябваше да направи така, че да го назначат не в Уолтъмууд или друга бедняшка уж болница, а в някоя от лондонските болници. Да! Някоя истинска болница — това трябва да бъде непосредствената му цел. Но как?
Три дни размишлява, после разтреперан отиде при сър Робърт Аби. Най-трудното нещо на света за него беше да иска услуга, още повече че Аби го посрещаше с такава весела любезност:
— Така! Е, как е нашият специален брояч на бинтове? Не ви ли е срам да ме гледате в очите? Съобщават ми, че доктор Бигзби развил хипертония. Не знаете ли? Какво искате сега — спор с мен или място в Комисията?
— Ами, не, сър Робърт. Мислех си… искам да кажа… не бихте ли могли да ми помогнете, сър Робърт, да бъда назначен в амбулаторията на някоя болница?
— Хммм! Това е много по-трудно от Комисията. Знаете ли колко млади хора обикалят по бреговете на Темза? И всичките чакат някоя неплатена длъжност. При това би трябвало да продължите работата си върху белите дробове, а това вече ограничава избора.
— Е, аз мисля…
— Болницата за гръдоболни „Виктория“. Това е вашата цел. Една от най-старите лондонски болници. Бих могъл да попитам. Не! Нищо не обещавам, но най-научно ще си отварям очите.
Аби го накара да остане на чай. В четири часа той неизменно като ритуал изпиваше две чаши китайски чай в кабинета си — без мляко, без захар, без нищо за ядене. Беше специален чай с вкус на портокалов цвят. Аби с лекота поддържаше разговор на различни теми, като се почне от чаените чаши на Ханг Си до реакцията на Пирке. После, като изпращаше Андрю до вратата, той каза:
— Още ли спорите с учебниците? Не се отказвайте. И никога, дори, и да ви настаня във „Виктория“, в името на Гален не се научавайте на докторски похвати. — Очите му весело блеснаха. — Точно това ме провали.
На път за дома Андрю стъпваше по облаците. Беше така доволен, че забрави да държи на достойнството си пред Кристин. Изстреля:
— Бях при Аби. Той ще се опита да ми уреди работа във „Виктория“! Това на практика ме прави консултант! — Радостта в очите и внезапно го накара да се почувства засрамен, дребнав. — Много съм ръбат напоследък, Крис! Не се разбирахме добре, май. Но… мила, нека сложим точка.
Тя изтича към него, твърдеше, че всичко е по нейна вина. После, кой знае защо, вината се оказа изцяло негова. Само една малка част в неговия мозък запази твърдото намерение някой път да я смае с материалния си успех — при това, колкото може по-скоро.
Хвърли се в работата с нова енергия. Чувстваше, че скоро ще се случи нещо хубаво. Междувременно
