— Натисни звънеца, мила, искам да пийна нещо. Слава богу, татко не си е в къщи.
Един слуга бързо донесе коктейли. Когато той излезе, приятелката на Топи погледна към Андрю, като почти, но не съвсем, му се усмихваше.
— Струва ми се, че трябва да ви обясним всичко, докторе. Всичко стана много бързо. Аз съм госпожа Лорънс. Топи, госпожица ле Рой, имаше голяма разправия за една рокля, която си прави по специален модел по случай бала в полза на изкуствата и… Трябва да ви кажа, че напоследък тя доста се преуморява и, общо взето, е доста нервна млада личност, но работата, в края на краищата, е там, че макар да ви е ужасно сърдита, ние сме ви страшно задължени, че ни върнахте пак тук. А аз ще изпия още един коктейл.
— И аз — каза заядливо Топи. — Каква проклета жена е тази в „Лориър“. Ще кажа на татко да се обади и да я уволнят. О, не, няма! — След като обърна и втория си коктейл, тя доволна се усмихна. — Все пак им дадох да разберат, нали Франсис! Направо побеснях! А мама Уинч гледаше така, така смешно. — Мършавата й фигурка се разтърси от смях. Тя срещна погледа на Андрю без злоба. — Хайде, докторе. Смейте се! Беше просто безценно!
— Не, не мисля, че беше толкова забавно. — Той говореше бързо, стремеше се да обясни действията си, да заздрави позициите си, да я убеди, че е била болна. — Наистина имахте опасен пристъп. Съжалявам, че трябваше да ви лекувам по този начин. Ако имах упойка, щях да ви дам. Нямаше да е толкова неприятно за вас. И, моля ви, не си въобразявайте, че ви вярвам, че уж нарочно сте предизвикали кризата. Хистерия — това си беше — с всички симптоми. Не е за смях. Това е състояние на нервната система. Разбирате ли, вие сте много изтощена, госпожице ле Рой, всичките ви рефлекси са изострени, много сте нервна.
— Това е абсолютно вярно — кимна Франсис Лорънс. — Напоследък наистина много се преуморяваш, Топи.
— Щяхте ли да ми дадете хлороформ? — запита Топи с детинско учудване. — Щеше да е страшно интересно.
— Но сериозно, Топи — каза госпожа Лорънс. — Бих искала да се стегнеш.
— Говориш като татко — отвърна Топи и загуби доброто си настроение.
Настъпи мълчание. Андрю беше изпил коктейла си. Постави чашата на полицата зад себе си. Вече нямаше какво да прави тук.
— Добре! — каза той енергично. — Трябва да вървя да си гледам работата. Моля ви, приемете съвета ми, госпожице ле Рой. Хапнете нещо леко, легнете си и тъй като не мога да ви бъда повече в услуга, утре извикайте домашния си лекар.
Госпожа Лорънс го придружи в хола. Тя се държеше така спокойно, че той трябваше да сложи юзди на деловия си маниер. Това бе висока стройна жена с доста високи рамене и малка елегантна глава. Няколко желязносиви кичура придаваха странно достойнство на тъмната й сресана на красиви вълни коса. И все пак беше съвсем млада. Беше сигурен, че не е на повече от двайсет и седем години. Въпреки височината си тя имаше нежни кости, най-вече китките й бяха малки и фини. Всъщност цялата й фигура изглеждаше много гъвкава, вълшебно мека, като на състезател по фехтовка. Подаде му ръка, а зеленикавите й очи го гледаха с някаква приятелска, спокойна усмивка:
— Само исках да ви кажа колко съм възхитена от вашия нов метод. — Устните й потръпнаха. — Не се отказвайте от него, каквото и да става. Вече виждам как той ще ви донесе огромен успех.
Като вървеше надолу по Грийн стрийт, за да вземе автобуса, той с учудване установи, че е станало почти пет часа. Бе прекарал в компанията на тези две жени три часа. Би трябвало да измъкне наистина добър хонорар за това! И все пак въпреки тази радостна мисъл — така характерна за смелия му нов мироглед, — той се чувстваше объркан, странно недоволен. Наистина ли бе използвал шанса докрай? Госпожа Лорънс, изглежда, го бе харесала. Но с такива като нея човек никога не знае. Каква чудесна къща при това!
Внезапно той скръцна със зъби, обзет от страшен гняв. Не само бе забравил да остави картичката си, бе забравил и да си каже името. И като седна в препълнения автобус до един стар работник с омазнени дрехи, той жестоко се укоряваше, че е пропуснал златна възможност.
Глава шеста
На другата сутрин в единайсет и четвърт, когато се канеше да тръгне по евтините си визитации около Мъсълбъроу Маркет, телефонът иззвъня. Важен и почтителен, в слушалката бръмчеше гласът на лакей:
— Доктор Менсън, сър? А, вие ли сте? Госпожица ле Рой иска да знае, сър, по кое време ще я посетите днес. А! Извините, сър, чакайте малко, госпожа Лорънс ще говори лично с вас.
Андрю държеше слушалката и усещаше бързия пулс на възбудата в себе си, а в същото време госпожа Лорънс с приятелски тон му казваше, че го очакват да ги посети колкото може по-скоро.
След като сложи слушалката и се отдалечи от телефона, тържествуващ си каза, че вчера все пак не е пропуснал възможността, да, в края на краищата, не бе я пропуснал.
Изостави всички други визитации — и спешни, и всякакви — и пое право към Грийн стрийт. И там за пръв път се срещна с Джоузеф ле Рой. Ле Рой нетърпеливо го очакваше в претрупания с нефрит кабинет — плешив набит мъж с яка челюст, той се отнасяше към пурата си като човек, който няма време за губене. За секунда очите му се впиха в Андрю — бърза хирургическа операция, която го задоволи. След това енергично започна с колониалния диалект.
— Вижте какво, док, бързам. Госпожа Лорънс адски се измъчи, докато ви намери тази сутрин. Доколкото разбирам, вие сте умен младеж и не търпите никакви глупости. Освен това сте женен, нали? Това е хубаво. Сега, значи, поемете моето момиче. Изправете я, засилете я, отървете системата й от тази проклета хистерия. Не жалете нищо — мога да плащам. Довиждане.
Джоузеф ле Рой беше новозеландец. И въпреки парите, къщата на Грийн стрийт и екзотичната му малка Топи, не беше трудно да се повярва истината. Прадядо му бил някой си Майкъл Клири, неграмотен ратай в земите около Греймаут Харбър; бил известен на колегите си бедняци като Лери. Джоузеф ле Рой несъмнено е започнал живота си като Лери, момче, чиято първа служба е била дояч в големите Греймаутски ферми. Но Джо бил роден, както сам казваше, да дои не само крави. И трийсет години по-късно в кабинета на най- горния етаж на първия небостъргач в Оукланд, именно Джоузеф ле Рой сложил подписа си под договор, обединяващ млечните ферми на острова в голям Комбинат за кондензирано мляко. Комбинатът „Кремоген“ беше нещо вълшебно. По това време млякото на прах беше неизвестно, с него още не правеха търговия. Ле Рой видя възможностите, които то предлагаше, и поведе атаката на световния пазар, рекламирайки го като дадена от бога храна за деца и инвалиди. Голямото постижение беше не толкова в производството на Джо, колкото в собствената му неизчерпаема дързост. Излишното мляко, което преди се изливаше в каналите или се даваше на прасетата в стотици новозеландски ферми, сега се продаваше на три пъти по-висока цена от прясното мляко във всички градове на света като кремоген, кремакс и кремефат в спретнати консерви с ярки етикети — производство на Джо.
Втори директор в комбината на ле Рой и завеждащ интересите на фирмата в Англия беше Джек Лорънс, който, колкото и нелогично, преди да се заеме с бизнес в града, е бил гвардейски офицер. Но имаше нещо повече от търговските отношения, което сближаваше госпожа Лорънс с Топи. Франсис беше достатъчно богата и се чувстваше много повече у дома си във висшите лондонски кръгове, отколкото Топи, която от време на време показваше, че е потомка на бушмените, но тя изпитваше някаква привързаност към разглезеното дете. Когато след разговора с ле Рой Андрю се качи горе, тя го чакаше пред стаята на Топи.
Всъщност през следващите дни Франсис Лорънс обикновено беше там в часа на неговата визитации, помагаше му да се оправя с възбудената своеволна пациентка, беше готова да съзре подобрение в Топи, настояваше да се продължи лечението, питаше кога биха могли да очакват следващото посещение.
Благодарен на госпожа Лорънс, той все още бе твърде срамежлив, за да му се стори странно, че тази благородничка, която сама се смяташе за една от избраните, за която още преди да види снимката й в илюстрованите седмичници, знаеше, че е от недостъпните, проявява дори и този лек интерес към него. Нейната широка намусена уста обикновено изразяваше презрение към хора, които не са нейния кръг, но поради някаква неизвестна причина, тя никога не беше враждебна към него. Той изпитваше огромно
