повече. Иди в най-добрия магазин. И купи всички нови мебели, които искаш. Вземи две гарнитури за спални, гарнитура за всекидневната, вземи всичко.
Тя го погледна мълчаливо, а той с усмивка запали цигара.
— Това е едно от удоволствията да имаш пари. Мога да ти дам всичко, което искаш. Не мисли, че съм скъперник. Господи, не! През всички трудни времена ти се държа мъжки, Крис. Сега започваме да се радваме на добрите времена.
— Като поръчваме скъпи, лъскави мебели и меки фотьойли от Остли.
Той не усети горчивината в гласа й и се засмя.
— Точно така, мила. Крайно време е да изхвърлим тези стари боклуци на „Риджънси“.
Сълзи бликнаха от очите й. Тя избухна:
— В Аберлоу не ги смяташе за боклуци и те не са боклуци. О, това бяха истински дни, това бяха щастливите ни дни!
С ридание, което я задушаваше, тя се обърна и излезе от стаята.
Погледна след нея с голямо учудване. Напоследък тя имаше странни настроения — беше неуверена и подтисната, с внезапни избухвания на непонятно озлобление. Той чувстваше, че се откъсват един от друг, губят онова тайнствено единство, онази скрита връзка на приятелство, която винаги бе съществувала между тях. Добре! Не той е виновен. Полагаше най-големи усилия, правеше каквото може. Моят успех не означава за нея нищо, нищо, помисли си той ядосан. Но нямаше време да размишлява колко необяснимо и неоправдано е нейното поведение. Чакаше го дълъг списък на визитации, а тъй ката беше вторник, чакаше го и обичайното му посещение в банката.
Два пъти седмично редовно отиваше в банката, за да внася суми по сметката си, защото знаеше, че е неразумно да трупа парите в бюрото си. Не можеше да не чувства контраста между тези приятни посещения и спомена му от Бленли, когато като начинаещ помощник бе унизен от Анъйрин Рийз. Тук господин Уейд, директорът, винаги му отправяше топла почтителна усмивка и често го канеше да изпушат по една цигара в кабинета му.
— Ако мога така да се изразя, докторе, без да ви се бъркам, вие прогресирате много добре. Тук ние можем да правим бизнес с един прогресивен лекар, който обаче има необходимото чувство за консерватизъм. Като вас, докторе, ако мога така да се изразя. Сега, що се отнася до акциите на Южната железопътна компания…
Уважението на Уейд беше само един пример как се издига в очите на хората. Другите лекари в района сега приятелски му махаха, когато техните коли минаваха край неговата. На есенното районно събиране на Медицинското дружество в същата тази стая, където при първото си появяване го бяха накарали да се чувства като парий, сега го приветстваха, оказваха му уважение, а заместник-председателят на местната секция, доктор Фери, му предложи пура.
— Радвам се да ви видя сред нас, докторе — суетеше се дребният червенолик Фери. — Харесвахте ли речта ми? Особена по въпроса за нощните посещения аз съм на напълно определени позиции. Оная вечер чука на вратата ми едно момче — дванайсетгодишно дете, как ви се струва, „Бързо идвайте, докторе — бърбори то, — татко е на работа, а мама е много болна.“ Знаете ги тези разговори в два часа през нощта. А аз никога в живота си преди не бях виждал това дете. „Мило мое момче, — казвам му аз. — Майка ти не е моя пациентка! Тичай, донеси ми моята половин гвинея и тогава ще дойда.“ Разбира се, не се върна. Казвам ви, докторе, този район е ужасен.
На другата седмица след конференцията на секцията госпожа Лорънс му се обади по телефона. Винаги се радваше на елегантната непоследователност на разговора й по телефона, но днес, след като спомена, че съпругът й е в Ирландия и може би по-късно ще отиде при него, тя като че ли без да придава никакво значение на поканата, го помоли да дойде на обед следващия петък.
— Топи ще бъде там. И още един-двама, по-малко скучни, струва ми се, отколкото хората, които човек обикновено среща. Може би ще имате полза да се запознаете е тях.
Остави слушалката, чувствайки и задоволство, и странно раздразнение. Дълбоко в сърцето си бе засегнат, че не е поканена и Кристин. След това постепенно започна да си дава сметка, че обедът ще има по-скоро делови, а не социален характер. Той трябва да се движи и да установява контакти главно с хората от този кръг, които щяха да присъстват на обеда. Във всеки случай Кристин нямаше защо да знае за цялата история. Когато дойде петък, каза й, че ще обядва с Хемптън, и успокоен се метна в колата. Беше забравил, че е изключително лош лъжец.
Домът на Франсис Лорънс беше в Найтсбридж, в една тиха улица между Ханс Плейс и Уилтън Кресънт. Въпреки че нямаше блясъка на къщата на Рой, въздържаният вкус внушаваше същото чувство за разкош. Андрю закъсня и когато пристигна, повечето от гостите бяха вече там: Топи, Роза Кийн, писателката, сър Дъдли Ръмбълд-Блейн, доктор-специалист, почетен член на Кралската лекарска колегия, прочут лекар и член на Дирекционния съвет на компанията „Кремо“, Никол Уотсън, пътешественик и антрополог и още няколко с не толкова главозамайваща известност.
На масата той се озова до госпожа Торнтън, която живееше, както му каза, в Лестършър и периодично идваше в хотел „Браун“, за да прекара известно време в града. Въпреки че сега спокойно издържаше мъчението на официалностите, бе доволен, че може да възстанови самочувствието си под прикритието на нейното бърборене — разтревожен майчински разказ за нараняването в крака по време на хокей, което получила дъщеря й Сибил, ученичка в Роудийн.
Като слушаше с едно ухо госпожа Торнтън, която приемаше мълчаливото слушане за интерес, все пак успяваше да долови нещо от сочния и остроумен разговор около него — язвителните афоризми на Роза Кийн, чудесният изящен разказ на Уотсън за една от последните му експедиции във вътрешността на Парагвай. Възхищаваше се и на лекотата, с която Франсис поддържа разговора и същевременно ограничава обмислената педантичност на сър Ръмбълд, който седеше до нея. Веднъж или дваж той почувства погледа й върху себе си, полуусмихнат, въпросителен.
— Разбира се — завърши своя разказ Уотсън, като се усмихваше язвително, — най-неприятната случка беше, когато се върнах в къщи и веднага легнах от остра атака на грип.
— Аха! — каза сър Ръмбълд — значи и вие сте станали жертва.
Начинът, по който се изкашля и нагласи пенснето върху своя богато надарен нос, привлече вниманието на всички. Сър Ръмбълд се чувстваше у дома си при това положение, защото вече много години вниманието на английската публика бе насочено към него. Именно сър Ръмбълд още преди четвърт век бе смаял човечеството с декларацията си, че една определена част от вътрешностите на човека е не само безполезна, а направо вредна. Стотици хора се втурнаха да им изрежат опасната част и въпреки че сър Ръмбълд не беше между тях, славата на операцията, която хирурзите нарекоха „изрязване по Ръмбълд Блейн“, утвърди репутацията му като диетик. Оттогава насам той не беше изпуснал нито веднъж инициативата: беше поднесъл на нацията храната от трици, киселото мляко и бацила на млечната киселина. По-късно той изобрети Ръмбълдблейновото дъвчене и сега извън дейността си в директорските съвети на голям брой компании пишеше менютата на прочутите ресторанти на Рейли: „Елате, дами и господа, и позволете на сър Ръмбълд Блейн — доктор-специалист, почетен член на Кралската лекарска колегия, да ви помогне да изберете калориите си!“ Не бяха малко недоволните сумтения сред лекарите с по-заслужена известност, че сър Ръмбълд би трябвало да бъде отписан от Регистъра преди много години. Първият отговор на подобни предложения беше: а какво ще представлява Регистърът без сър Ръмбълд?
Сега той бащински погледна към Франсис и каза:
— Една от най-интересните характеристики на последната епидемия беше очевидният терапевтичен ефект на кремогена. Вече имах възможност да кажа същото на заседанието на нашата компания миналата седмица. Ние нямаме — хе, хе — никакво лекарство за грипа. И при отсъствието на такова лекарство единственият начин за спиране на смъртоносното нахлуване е създаването на висока степен на съпротивляемост, една жизнена защита на тялото срещу нашествието на болестта. Тогава аз казах, лаская се от това с основание, че неопровержимо сме доказали не на морски свинчета — хе, хе — като нашите приятели от лабораториите, а върху човешки същества феноменалната сила на кремогена в организирането и мобилизирането на защитните средства на организма.
Уотсън се обърна към Андрю със странната си усмивка.
— Какво мислите за производството на „Кремо“, докторе?
Въпросът дойде най-неочаквано и Андрю се чу как казва:
