— Не по-лош от останалите начини за поемане на обезмаслено мляко.
Роза Кийн, с бърз и одобрителен кос поглед, беше достатъчно нелюбезна да се засмее. Франсис също се усмихваше. Сър Ръмбълд набързо започна да разказва за неотдавнашното си гостуване на Северното медицинско дружество в Трозакс. Иначе обедът мина в пълна хармония. Андрю изведнъж откри, че свободно се включва в разговора. Преди да излезе от гостната, Франсис му каза няколко думи.
— Наистина сте блестящ — промърмори тя — и извън лекарския кабинет. Госпожа Торнтън не можа да си изпие кафето от приказки за вас. Имам странното предчувствие, че сте я хванали — така ли се казва? — за пациент.
С тези думи, звучащи в ушите му, той се прибра в къщи, чувствайки се много по-добре, без Кристин да е ни най-малко по-зле след това приключение.
На другата сутрин в десет и половина получи доста неприятен шок.
Фреди Хемптън звънна по телефона, за да попита делово.
— Добре ли прекара на обеда вчера? Откъде знам? Че какво, ти не си ли видял днешния „Трибюн“?
Объркан, Андрю отиде направо в чакалнята, където се поставяха вестниците, след като Кристин и той свършваха с тях. За втори път прегледа „Трибюн“ — един от по-добре известните илюстровани ежедневници. Внезапно подскочи. Как не го беше видял първия път? Там на една страница, предназначена за обществени клюки, имаше фотография на Франсис Лорънс и малък текст, описващ дадения от нея предишния ден обед. Сред имената на гостите фигурираше и неговото.
С измъчено лице той измъкна този лист от останалите, смачка го на топка и го хвърли в огъня. Едва тогава се сети, че Кристин вече е чела вестника. Настръхна от раздразнение. Макар да беше сигурен, че тя не е прочела проклетата рубрика, влезе в кабинета си навъсен.
Но Кристин бе видяла рубриката. И след моментно объркване смисълът й с цялата си острота я прониза в сърцето. Защо не бе й казал? Защо? Защо? Тя не би имала нищо против отиването му на този глупав обед.
Опитваше се да се успокои — всичко беше твърде дребно, за да й причинява такава тревога и мъка. Но с тъпа болка тя виждаше, че случаят не е дребен.
Когато той излезе по визитации, тя направи опит да продължи работата си в къщи. Но не можа. Луташе се в кабинета му, оттам в манипулационната, със същото тежко чувство в гърдите. Безцелно започна да бърше праха в приемната. Край бюрото лежеше старата му медицинска чанта, първата, която някога бе притежавал, която бе използвал в Бленли, която бе носил по миньорските улици и при спешни повиквания, долу в мината. Докосна я със странна нежност. Сега той имаше нова, по-хубава чанта — част от тази нова по-хубава практика, към която така трескаво се стремеше и в която в сърцето си тя така се съмняваше. Знаеше, че е безполезно да се опитва да му говори за опасенията си. Сега беше толкова докачлив. Признак на вътрешния му конфликт — една нейна дума веднага щеше да го извади извън себе си, щеше да предизвика кавга. Трябваше да му помогне, доколкото може, по друг начин.
Беше събота сутринта и бе обещала да вземе със себе си Флори, когато тръгна да пазарува.
Флори беше умно малко момиченце и Кристин се бе привързала към нея. Чуваше я как чака на площадката на стълбите към мазето, изпратена от майка си, много чиста, с изпрана пола, нетърпелива. Често излизаха така в събота…
На чист въздух, хванала детето за ръка, Кристин се почувства по-добре, обикаляха пазара, разговаряше с продавачите по сергиите, купуваше плодове, цветя. Тя се стараеше да измисли нещо много хубаво, което да хареса на Андрю.
И все пак раната не се затваряше. Защо, защо не й бе казал? И защо тя не е била там? Спомни си онзи пръв случай в Аберлоу, когато бяха отишли у Вонови и трябваше да положи всички усилия, за да го замъкне със себе си. Колко различно беше днес положението? Нима бе виновна? Бе ли се променила, затворила се в себе си, станала необщителна по някакъв начин? Според нея, не. Все още обичаше да се среща и да се запознава с хора, независимо кои и какви бяха. Приятелството й с госпожа Вон продължаваше в редовната размяна на писма.
Но всъщност, въпреки че се чувстваше наранена и обидена, главната й тревога беше не толкова за нея, колкото за него. Знаеше, че богатите могат да боледуват също като бедните, че той можеше да бъде еднакво добър лекар и на Грийн стрийт, Мейфеър, както и в Сефън Роу, Аберлоу. Не настояваше за такива героични ефекти като гамашите и стария „Червен индианец“. И все пак с цялата си душа чувстваше, че в онези дни неговият идеализъм беше чист и чудесен, осветяваше живота и на двамата с ясен бял пламък. Сега пламъкът бе станал по-жълт, а стъклото на лампата беше покрито със сажди.
Когато влезе в магазина на Фрау Шмид, тя се опита да премахне следите на тревогата от челото си. Въпреки това усети, че жената изпитателно я гледа.
И наистина фрау Шмид недоволно каза:
— Не ядете достатъчно, мила моя! Не изглеждате, както би трябвало да изглеждате! А сега имате хубава кола и пари, и всичко. Вижте! Ще ви дам да опитате това. Много е вкусно!
Тя хвана дългия тънък нож, отряза резен от прочутата си варена шунка и накара Кристин да изяде един сандвич с кифла. Същевременно Флори получи замразена паста. Фрау Шмид говореше през цялото време.
— А сега ще искате малко либтауер. Хер докторът е изял килограми от моето сирене и никога не му омръзва. Някой ден ще го помоля да ми напише декларация, за да си я сложа на витрината. Това сирене ме направи прочута…
Кискайки се, Фрау Шмид продължаваше да говори в същия дух и когато излязоха.
Навън Кристин и Флори застанаха на бордюра и зачакаха дежурния полицай — този път беше техният стар приятел Стръдърз — да им даде знак да пресекат. Кристин задържаше нетърпеливата ръка на Флори.
— Винаги трябва да внимаваш тук за движението — я предупреди тя. — Какво ще каже майка ти, ако нещо вземе да те сгази?
Флори с пълна от пастата уста сметна, че това е чудесна шега.
Най-после се прибраха в къщи и Кристин започна да разопакова покупките си. Докато се въртеше в хола и поставяше хризантемите във ваза, отново почувства тъга.
Внезапно телефонът иззвъня.
Отиде да се обади с безизразно лице и леко отпуснати устни. В продължение на около пет минути като че не беше на себе си. Когато се осъзна, лицето й бе променено. Очите й светеха от вълнение. От време на време поглеждаше през прозореца, нетърпеливо чакаше завръщането на Андрю, забравила тъгата си след добрата новина, която бе получила, новина, която бе така важна за него, да, важна и за двамата. Бе щастливо убедена, че нищо по-хубаво не би могло да се случи. Никакво по-добро лекарство срещу отровата на лесния успех не би могло да се измисли. А това беше такъв напредък, такава истинска стъпка нагоре за него от друга страна. Нетърпелива, отново отиде до прозореца.
Когато той пристигна, не можа да се стърпи да го чака, изтича и го посрещна в хола.
— Андрю! Имам да ти предам нещо от сър Робърт Аби. Той преди малко се обади по телефона.
— Да? — Лицето му, което бе изразило внезапно разкаяние при нейното появяване, се проясни.
— Да! Той лично се обади, искаше да говори с теб. Аз му казах коя съм — о, той беше ужасно мил — о! — аз ти разказвам толкова лошо. Мили! Ти ще бъдеш назначен в отдела за Амбулаторно лечение в болницата „Виктория“ — незабавно!
Очите му бавно се изпълниха с вълнение, докато малко по малко разбираше значението на всичко това.
— Че това е добра новина, Крис.
— Нали, нали — извика тя възхитена. — Отново твойта собствена работа. Възможности за изследвания. Всичко, което искаше в Комисията, но не можа да получиш!
Тя го прегърна през врата.
Погледна я, неописуемо трогнат от нейната любов, от щедрата й всеотдайност. За момент изпита остра болка.
— Каква добра душа си ти, Крис! И какъв жалък простак съм аз.
