големи болници да не бъдат разположени в един зелен пояс около Лондон, да речем около 15 мили разстояние? Вземете Бенъм само, на десет мили е, но там все още има зеленина, чист въздух, тишина. Не мислете, че ще се появят транспортни затруднения. Метрото — а защо не и специален транспорт на болницата — може да ви отведе до Бенъм точно за осемнайсет минути. Като имате предвид, че на най- бързите линейки им трябват средно четирийсет минути, за да докарат спешен случай, мисля, че това е подобрение. Може би ще кажете, че ако преместим болниците, ще оставим всеки район без медицинско обслужване. Глупости! Амбулаторията остава, болницата се премества. А докато ние тук разговаряме, този въпрос за медицинското обслужване представлява тъмно отчайващо блато. Когато дойдох за пръв път, открих, че от Уестенд мога да пратя пациента си единствено в болницата в Ийстенд. Във „Виктория“ пък пристигат пациенти отвсякъде — Кенсингтън, Месуел Хил. Никой не се опитва да определи специални зони — всичко се стича към центъра на града. Направо ще ви кажа, че доста често бъркотията е невероятна. И какво се прави? Нула, абсолютна нула Все така се влачим, по старому дрънкаме кутии за помощи, организираме продажби на знаменца, отправяме апели, допускаме студентите да стават клоуни за шепа пени. Има нещо в новите европейски страни — там всяко нещо се прави както трябва. Господи, ако само ми дадяха, бих изравнил „Виктория“ със земята и бих построил нова белодробна клиника в Бенъм с пряка съобщителна линия. И тогава, господи! — бих имал повишаване в процента на оздравелите!
Това беше просто като въведение. Дискусията се разгоря.
Филип отново се върна на старата си болка — глупостта да караш провинциалния лекар да вади всичко от черната си чанта, тъпотата да го караш да поема всеки случай на плещите си, докато не настъпи онзи прекрасен миг, когато някой специалист, за когото никога не е чувал, не му заяви, че вече е твърде късно да носи каквото и да било.
Хоуп остро и невъздържано изложи случая на младия бактериолог, притиснат между бизнеса и консерватизма — от една страна, милите фирми на химиците, които са готови да му плащат заплата, за да прави патентовани лекарства, а, от друга страна, Комисия, пълна с глупави изкуфели старци.
— Можете ли да си представите братя Маркс15 — съскаше Хоуп — в разнебитен автомобил с четири независими мотора и неограничен брой клаксони? Това сме ние в Комисията.
Не спряха до дванайсет часа и тогава неочаквано откриха пред себе си на масата сандвичи и кафе.
— О, госпожо Менсън — запротестира Хоуп с учтивост, която според насмешката на Дени показвала, че той е добър младеж по сърце. — Сигурно сме ви отегчили до смърт. Интересно как човек огладнява от приказки. Ще го предложа на Хуини като нова област за изследване — ефекта на продължителното говорене върху стомашните секреции. Хе-хе! Това е чудесен крантизъм!
След като Хоуп си отиде, като пламенно твърдеше, че е доволен от вечерта, Дени остана още няколко минути, ползвайки привилегията си на по-стар приятел. Тогава, когато Андрю бе отишъл до телефона да повика такси, Филип стеснително извади един малък, много красив испански шал.
— Професорът сигурно ще ме убие — каза той. — Но това е за вас. Не му казвайте, докато не се отдалеча на безопасно разстояние. — Той спря нейната благодарност. — Чудно е наистина как всички тези шалове идват от Китай. Всъщност не са испански. Този получих през Шанхай.
Настъпи мълчание. Чуваше се как Андрю се връща от телефона в хола.
Дени стана, милите му, заобиколени с бръчки очи отбягваха погледа й.
— Аз не бих се тревожил твърде много за него, знаете ли. — Той се усмихна. — Трябва да се постараем да го върнем към стандартите от Бленли, нали?
Глава десета
В началото на великденската ваканция на учениците Андрю получи една бележка от госпожа Торнтън, която го молеше да я посети в хотел „Браун“ и да прегледа дъщеря й. В писмото тя накъсо му обясняваше, че кракът на Сибил не се е оправил, и тъй като неговият интерес по време на обеда у госпожа Лорънс й направил силно впечатление, много би желала да чуе неговото мнение. Поласкан от това изтъкване на неговата личност, той веднага направи посещението.
При прегледа установи, че състоянието на крака е абсолютно просто. Обаче то налага бърза операция. Изправи се, усмихна се на едрата голокрака Сибил, която сега бе седнала на края на леглото, за да обуе дългия си черен чорап, след това обясни всичко на госпожа Торнтън.
— Костта е надебелена. Ако не се лекува, може да доведе до деформиране на пръстите на краката. Предлагам ви веднага да се обърнете към хирург.
— Същото каза и училищният лекар. — Госпожа Торнтън не бе изненадана. — Наистина ние сме готови. Сибил може да отиде в някоя клиника тук. Но — нали разбирате! Аз ви имам доверие, докторе. И бих желал вие да се заемете с уреждането на всичко. Кой според вас трябва да направи операцията?
Този пряк въпрос постави Андрю пред дилема. Тъй като работеше почти изцяло като интернист, познаваше много от първите лекари, но не познаваше нито един лондонски хирург. Внезапно си спомни за Айвори. С приятен глас каза:
— Господин Айвори би могъл да направи операцията… ако не е зает.
Госпожа Торнтън бе чувала за господин Айвори. Разбира се! Не беше ли той хирургът, за когото писаха всички вестници миналия месец, защото отпътувал със самолет за Кайро, за да се запознае със състоянието на един човек, получил слънчев удар? Извънредно известен човек! Тя смяташе за възхитително предложението той да се заеме с нейната дъщеря. Единственото условие беше Сибил да бъде настанена в клиниката на госпожицата Шерингтън. Толкова много от нейните приятелки бяха ходили там, че не можеше и да допусне мисълта дъщеря й да отиде другаде.
Андрю си отиде в къщи и позвъни на Айвори с цялата неувереност на човек, който опитва почвата. Но маниерът на Айвори — приятелски, доверителен, очарователен — го успокои. Уговориха се да прегледат заедно пациентката на другия ден; а Айвори заяви, че макар според неговите сведения Ида да е претъпкана до тавана, би могъл да я убеди да намери място за госпожица Торнтън, ако това бъде необходимо.
На другата сутрин, след като Айвори подчертано се съгласи в присъствието на госпожа Торнтън с всичко, което Андрю бе казал — той добави, че е наложително да се извърши незабавно операция, — Сибил бе настанена в клиниката на госпожица Шерингтън, а след два дни, за да има време да се успокои — операцията бе извършена.
Андрю беше там. Айвори настояваше той да присъства по най-искрения и възможно най-приятелски начин.
Операцията не беше трудна — всъщност в Бленли Андрю би я направил сам, — а Айвори, въпреки че явно нямаше намерения да бърза, я направи с импозантно умение. В своята голяма бяла престилка, над която лицето му беше твърдо, с голяма масивна челюст, той се открояваше като силна и хладнокръвна фигура. Никой друг не приличаше толкова много на общоприетото схващане за големия хирург като Чарлз Айвори. Той имаше красивите ловки ръце, с които масовата литература винаги снабдява героя от операционната. В своята красота и увереност той беше драматично внушителен. Андрю, който също бе навлякъл една престилка, го наблюдаваше от другия край на масата с неохотно уважение.
Две седмици по-късно, когато Сибил Торнтън бе напуснала клиниката, Айвори го покани на обед в Саквилския клуб. Обедът мина приятно. Айвори беше превъзходен събеседник, лек и приятен, с цял запас от най-последни клюки, които някак си поставяха неговия сътрапезник на същото интимно светско ниво, като самия него. Високият ресторант на Саквил, със своите адамови тавани16 и кристални полилеи, бе пълен с известни, Айвори ги наричаше „забавни“, хора. Андрю бе поласкан от обеда, което без съмнение Айвори бе възнамерявал да постигне.
— Трябва да ми разрешите на следващото събрание да предложа вашето име — отбеляза хирургът. — Тук ще намерите много приятели, Фреди, Пол, аз — между другото Джеки Лорънс също е член. Интересна двойка са те. Абсолютно добри приятели и при това всеки върви по свой път! Честна дума, с голямо удоволствие бих ви предложил. Струва ми се, знаете ли, че изпитвахте някакво съмнение към мен, стари приятелю. Вашата шотландска предпазливост, а? Както знаете, не признавам никакви болници. Предпочитам да съм свободен. Освен това, скъпи мой, аз съм твърде зает. Никой от тези старци в болниците нямат и един частен случай на месец. Аз имам средно десет на седмица! А впрочем в скоро време пак ще имаме работа с Торнтънови. Оставете всичко на мен. Те са първа класа. Но щом съм отворил дума за това, не смятате ли,
