мислеше по този въпрос, то беше, за да си доказва, че не обича госпожа Лорънс, че Кристин нищо не знае, че всеки мъж стига до тази специална безизходица на някой етап през живота си. Защо да се старая да бъда различен от другите?
Като компенсация той правеше всичко възможно, за да бъде мил с Кристин, разговаряше внимателно с нея, дори обсъждаше плановете си с нея. Тя знаеше, че той възнамерява да купи през пролетта къща на Уелбък стрийт, че ще напуснат Чесбъроу терас, щом всичко бъде уредено. Сега тя не спореше с него. Никога не сипеше обвинения върху главата му, а ако имаше някакви настроения, той никога не ги забелязваше. Тя изглеждаше съвсем пасивна. Животът се движеше твърде бързо, за да може той да спре за по-дълго време и да размисли. Бързината го въодушевяваше. Изпитваше фалшиво чувство за сила. Чувстваше се жизнен, с нараснало влияние, господар на себе си и на своята съдба.
И тогава от ясното небе падна гръм.
Една вечер съпругата на един съсед, дребен занаятчия, дойде в кабинета му на Чесбъроу терас. Беше госпожа Видлер, дребна като врабче жена на средна възраст, но с блестящи очи и пъргава, най-обикновена лондончанка, която през целия си живот не беше отишла по-далеч от Бау Белз и Маргейт. Андрю добре познаваше Видлерови. Бяха го викали за някаква детска болест на малкото им момче, когато за пръв път дойде в този район. В онези ранни дни той беше изпращал там обувките си на поправки, защото Видлерови, честни трудолюбиви занаятчии, държаха елин двоен магазин на Падингтън стрийт, който носеше тържественото име „Подновяване лимитед“ — едната половина беше за поправка на обувки, а другата за пране и гладене на дрехи. Сам Хари Видлер, едър човек с бледо лице, често заставаше без яка, по ръкави, с калъп между коленете или с ютия в ръка, ако работата в другото отделение беше много, въпреки че имаше двама помощници.
Именно за Хари говореше сега госпожа Видлер.
— Докторе — каза тя по своя бърз начин, — съпругът ми не е добре. От няколко седмици вече е зле. Колко го карах да дойде, но той не иска. Бихте ли дошли утре, докторе? Аз ще го държа на легло.
Андрю обеща да отиде.
На другата сутрин намери Видлер на легло и той му разказа една история на вътрешни болки и непрекъснато пълнеене. През последните няколко месеца извънредно много напълнял в кръста и неизбежно, като повечето пациенти, които са се радвали на добро здраве през целия си живот, обясняваше това по няколко начина. Той предполагаше, че напоследък е прекалил с бирата или че може би за всичко е виновен заседналият му живот.
Но Андрю трябваше да опровергае тези обяснения след прегледа. Имаше киста, която макар и не опасна, налагаше оперативно лечение.
Той положи всички усилия, за да успокои Видлер и жена му, като им обясняваше как една проста киста като тази може да се развие вътре и да предизвика безкрайно много неприятности, които ще изчезнат, щом тя бъде отстранена. В себе си ни най-малко не се съмняваше какъв ще бъде резултатът от операцията и предложи Видлер веднага да отиде в болница.
Тук обаче госпожа Видлер вдигна ръце.
— Не сър, няма да пусна моя Хари в болница. — Тя с мъка сдържаше вълнението си. — Имах някакво чувство, че това ще дойде, като го гледах как се преуморява в магазина. Но сега, щом е дошло, слава богу, ние сме в състояние да го посрещнем. Не сме богати хора, докторе, вие знаете, по имаме малко парици, сложени настрана. И сега е време да ги използваме. Няма да допусна Хари да обикаля и да събира писма на попечители, да виси по опашки и да отиде в обществено отделение като просяк.
— Но, госпожо Видлер, бих могъл да уредя.
— Не! Вие можете да го настаните в частна клиника, сър. Наоколо има такива много. Можете да намерите частен лекар да го оперира. Мога да ви обещая, сър: докато аз съм тук, Хари Видлер няма да стъпи в обществена болница.
Видя, че е решила твърдо. И наистина самият Видлер, след като тази неприятна необходимост се беше появила, беше на същото мнение като жена си. Искаше най-доброто възможно лечение.
Същата вечер Андрю позвъни на Айвори. За него беше навик вече да се обажда на Айвори; още повече че в този случай той трябваше да иска услуга.
— Ще те помоля да направиш нещо за мен, Айвори. Тук имам една коремна операция, която трябва да се направи — честни, трудолюбиви хора, но не са богати, разбираш ли? Страх ме е, че няма да спечелиш много от нея. Но ще ме задължиш много, ако я направиш, за, да кажем, една трета от обикновения хонорар?
Айвори беше много любезен. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие, отколкото да направи на своя приятел Менсън всяка услуга, която е по силите му. Обсъдиха няколко минути случая и след това Андрю телефонира на госпожа Видлер.
— Току-що телефонирах на господин Чарлз Айвори — хирург от Уестенд, който е много добър мой приятел. Той ще дойде утре с мен да прегледа вашия съпруг в единайсет часа. Това добре ли е? И той казва — чувате ли ме? — той казва госпожо Видлер, че ако се налага да бъде правена операция, ще я направи за трийсет гвинеи. Като имате предвид, че обикновеният му хонорар би бил сто гвинеи или може би повече, мисля, че това не е много лошо.
— Да, докторе, да. — Гласът и беше загрижен, въпреки че тя полагаше усилия да се покаже зарадвана. — Много мило от ваша страна, сигурна съм. Струва ми се, кое как ще съберем толкова.
На другата сутрин Айвори прегледа пациента заедно с Андрю и на следващия ден Хари Видлер се премести в Брънсландовата клиника на Брънсландовия площад. Тази чиста старомодна къща, недалеч от Чесбъроу терас, бе една от многото клиники в квартала, където таксите бяха умерени, а уредбата оскъдна. Повечето пациенти тук бяха неоперативни случаи, а полупарализирани, хронични сърдечно болни, старици на легло, при които най-голямата трудност беше да се предотврати получаването на рани от залежаваме. Като всяка лондонска клиника, която Андрю знаеше, сградата никога не е била строена за сегашната си цел. Нямаше асансьор, а операционната някога е била оранжерия. Но мис Бъкстън, собственичката, беше пълноправна сестра и трудолюбива жена. Колкото и недостатъци да имаше Брънсландовата клиника, тя беше безупречно обеззаразена дори до последните ъгълчета на блестящия линолеум.
Операцията беше определена за петък и тъй като Айвори не можеше да дойде рано, бе насрочена за необичайно късния час, два часа.
Въпреки че пръв в Брънсландовия площад пристигна Андрю, Айвори пристигна точно. Той спря с анестезиолога и наблюдаваше, докато шофьора носеше голямата чанта с инструменти, така че нищо да не попречи на неговата последователна деликатност. И въпреки че явно нямаше добро мнение за тази клиника, държанието му беше любезно както винаги. За десет минути успя да успокои госпожа Видлер, която чакаше в предната стая, да покори госпожица Бъкстън и нейните сестри, след това застана с престилка и ръкавици в малката пародия на операционна невъзмутим и готов.
Пациентът пристигна решителен, весел, свали халата си, който една от сестрите отнесе, и се качи на тясната маса. Давайки си сметка, че ще трябва да изтърпи това мъчение, Видлер бе започнал да гледа на него смело. Преди анестезиолога да постави маската на лицето му, той се усмихна на Андрю.
— Ще бъда по-добре, след като това свърши. — В следващия момент затвори очи и едва ли не с жажда поемаше големи глътки етер. Госпожица Бъкстън махна превръзките. Дезинфекцираната област бе оголена, необичайно подута, една блестяща издутина. Айвори започна операцията.
Започна с няколко артистични дълбоки инжекции в лумбалните мускули.
— Против шок — подхвърли той тежко на Андрю, — винаги го използвам.
След това започна истинската работа.
Разрезът беше голям и веднага, почти комично, се разкри бедата. Кистата изскочи през разреза като добре надут влажен гумен плондир. Потвърждението на диагнозата добави ако не друго, то малко нещо към гордостта на Андрю.
Помисли си, че Видлер ще се почувства добре, когато бъде отърван от този неудобен придатък, и мислейки за следващия си пациент, тайно погледна часовника си.
Междувременно Айвори със своя маниер на майстор играеше с плондира, невъзмутимо се опитваше да промъкне ръцете си до мястото на прикачване и невъзмутимо не успяваше. Всеки път, когато се опитваше да я контролира, топката му се изплъзваше. Той не опита веднъж, опита двайсет пъти.
Раздразнен, Андрю погледна към Айвори, като си мислеше: „Какво прави този човек?“ В коремната
