което ледено говореше за непрощаващ гняв.
Колко дълго остана в канцеларията, притиснал чело в хладния мрамор на камината, Андрю не разбра. Но най-после стана, като тъпо съзнаваше, че има работа, която трябва да върши. Ужасният шок на нещастието го бе поразил с разрушителната сила на експлозивен снаряд, като че той също бе изкормен и празен. И все пак се движеше автоматично, както напредва смъртно раненият войник, принуден от механичния навик да изпълнява задълженията, които очакват от него.
По този начин успя как да е да направи останалите си визитации. След това с оловно сърце и пръскаща се от болка глава се върна в къщи. Беше късно, близо седем часа. Беше дошъл точно навреме за вечерните консултации.
Предната чакалня бе пълна, манипулационната натъпкана до вратата. Огледа ги тежко, като умиращ: неговите пациенти, събрани въпреки хубавата лятна вечер, за да платят дан на неговият маниер, на неговата личност. Повечето бяха жени. Много от тях момичета от „Лориър“, хора, които идваха при него със седмици, окуражавани от неговата усмивка, неговия такт, неговите думи, че трябва да продължават с лекарството; старата банда — помисли си той внезапно, — старата игра!
Отпусна се в люлеещия се стол на манипулационната и започна с вкаменено лице обичайния вечерен ритуал.
— Как сте? Да, мисля, че изглеждате малко по-добре! Да, пулсът е много по-отчетлив. Лекарството ви действа добре. Надявам се, че не ви е много неприятно, моето мило момиче.
Навън при чакащата Кристин, връчва й празното шише, минава по коридора към кабинета, там пак общите въпросителни баналности, същата лъжлива симпатия; после обратно по коридора, взема пълното шише, връща се отново в приемната. И така продължаваше този дяволски кръг на неговото собствено проклятие.
Беше душна нощ. Той страдаше ужасно, но пак продължаваше, наполовина, за да се измъчва, и наполовина в празна инерция, защото не можеше да спре. Докато минаваше напред и назад в някаква мъгла от болка, продължаваше да се пита: „Къде отивам? Къде, за бога, отивам?“
Най-после, по-късно от обикновено, в десет без четвърт свърши. Заключи външната врата на манипулационната, мина по коридора в кабинета, където според обичая го чакаше Кристин, готова да чете имената, за да му помогне да си оправи сметките.
За пръв път от много седмици истински я погледна. Вгледа се дълбоко в лицето й — с наведени очи тя разглеждаше списъка в ръката си. Дори през вцепенението му промяната в нея го разтърси. Изражението й беше спокойно и съсредоточено, устата отпусната. Въпреки че не гледаше към него, в очите й имаше мъртвешка тъга.
Седнал на бюрото пред тежката счетоводна книга, той почувства ужасно изпъване в себе си. Но тялото му, тази външна покривка на вцепенението, не допусна навън нито един признак от това вътрешно пулсиране. Още не продумал, тя зачете списъка.
А той все тъй отбелязваше в книгата кръстче за визитации, кръгче за консултация, отбелязваше сбора на своите злодеяния.
Когато свърши, тя попита с глас, чийто остър присмех той забеляза едва сега.
— Е, колко събра днес?
Не отговори, не можеше да отговори. Тя излезе от стаята, чу я как се качва в стаята си, чу тихия звук на затворената от нея врата. Той беше сам: изсушен, поразен, замаян.
— Къде отивам? Къде, за бога, отивам?
Внезапно погледът му падна върху чувала за тютюн, пълен с пари, издут от взетото в брой през деня. Обзе го нов пристъп на истерия. Сграби торбата и я захвърли в ъгъла на стаята. Тя падна с тъп и безсмислен звук.
Скочи. Задушаваше се, не можеше да диша.
Излезе от кабинета и се втурна в малкото задно дворче на къщата, малък тъмен кладенец под звездите. Тук прималял се облегна на тухлената стена. Започна яростно да повръща.
Глава шестнадесета
Цяла нощ се въртя неспокойно в леглото, докато най-после заспа в шест сутринта. Стана късно и когато слезе долу, беше вече девет часа. Блед, с кръвясали очи, той разбра, че Кристин вече е закусила и излязла по покупките си. Това при други обстоятелства не би го разтревожило. Сега с пронизваща болка той почувства колко са далеч един от друг.
Когато госпожа Бенет му донесе добре приготвения бекон с яйце, не можа да го изяде, мускулите на гърлото му отказваха да работят. Изпи чаша кафе, след това, без да мисли, си наля уиски със сода и обърна чашата. Така се приготви да посрещне деня.
Въпреки че машината още го държеше, движенията му не бяха така автоматични, както вчера. Слаб проблясък, измъчен сноп светлина бе започнал да прониква в замаяната му несигурност. Разбираше, че е пред голям, колосален психически срив. Знаеше също, че ако веднъж падне в пропастта, никога не ще успее да изпълзи. Сдържайки се предпазливо, отвори гаража и изкара колата. Това усилие покри дланите му с пот.
Главната му цел беше тази сутрин да стигне до „Виктория“. Имаше среща с доктор Тороугуд. Щяха да прегледат Мери Боланд. Тази среща не искаше да пропуска. Бавно подкара към болницата. Всъщност в колата се чувстваше по-добре, отколкото когато вървеше — шофирането се бе превърнало в автоматичен рефлекс.
Стигна болницата, паркира колата и се качи в отделението. Кимна на сестрата и тръгна към леглото на Мери, като пътьом взе болничния й лист. После седна на края на покритото с червено одеяло легло. Усещаше нейната радостна усмивка, виждаше големия букет рози край нея, но през цялото време разглеждаше болничния лист. Той не бе задоволителен.
— Добро утро — каза тя. — Виж какви красиви цветя имам. Вчера Кристин ми ги донесе.
Погледна я. Вече нямаше треска, но бе отслабнала, откакто влезе в болницата.
— Да, хубави са. Как се чувстваш, Мери?
— О! Добре. — Очите й за миг избегнаха погледа му, после отново се отправиха към него с топло доверие. — Както и да е, знам, че това няма да продължи дълго. Скоро ще ме оправиш.
Доверието в думите и преди всичко в нейния поглед предизвикаха силна пулсираща болка вътре в него. Ако тук нещо тръгне зле, помисли си той, това ще бъде последния удар.
В този момент пристигна доктор Тороугуд, който правеше редовната си обиколка на отделението. Щом влезе, той видя Андрю и веднага се насочи към него.
— Утро, Менсън — любезно каза той. — Защо? Какво се е случило? Да не сте болен?
Андрю се изправи.
— Благодаря, аз съм съвсем добре.
Доктор Тороугуд изненадан го погледна, после се обърна към леглото на Мери.
— Радвам се, че пожелахте да видите този случай с мен. Дайте рентгеновите снимки, сестра.
В продължение на десет минути преглеждаха Мери, после Тороугуд отиде към нишата до крайния прозорец. Там го виждаше цялото отделение, но никой не можеше да го чуе.
— Е! — каза той.
Като в мъгла Андрю се чу да говори.
— Не знам какво мислите вие, доктор Тороугуд, но ми се струва, че не се развива много добре.
— Има едно-две неща… — Тороугуд подръпна тясната си брадичка.
— Струва ми се, че има известно разширение на възпалението.
— О, аз не мисля така, Менсън.
— Температурата е по-непостоянна.
— Хм, може би…
— Извинете моето вмешателство, доктор Тороугуд. Много добре разбирам кой е по-старши, но този случай означава твърде много за мен. Какво ще кажете за обездвижване при тези обстоятелства? Спомняте си сигурно, че настоявах за подобно лечение още от самото начало.
Тороугуд косо погледна към Менсън. Лицето му се промени и застина в упорита гримаса.
