Вирджиния се взря в него.
— Но защо? Къде отиваме?
— В къщата ми в Сан Хуан. Ще си направим дълъг уикенд. Така ще се откъснем от града и през това време полицаите в Торалина ще успеят да направят проверката. Може би, когато се върнем, те вече ще имат някакъв резултат. Можеш ли да си вземеш няколко дни?
— Да. Предстои ми още отпуска — бавно изрече Вирджиния. — Ти си наистина притеснен, нали, Райърсън?
— Ако Ферис или някой друг преследва нас или гривната, останем ли в града, се движим в минно поле. Той има твърде много възможности да действа и да приключи историята. На острова ще сме в безопасност. Ще се скрием от полезрението на тези, които искат да знаят къде сме. Почти никой не знае къде се намира къщата ми, а и дори да знае единственият начин да се стигне до там е с лодка.
Вирджиния неспокойно се раздвижи.
— Добре, няма да навреди, ако изчезнем за няколко дни, докато ченгетата извършват проверката. Но гривната?
— Ще изчакаме утре сутрин да отворят банките и ще я оставим в трезора.
Преди да си легне тази нощ, Райърсън провери два пъти всички ключалки. Когато влезе в спалнята, Вирджиния се беше облегнала на възглавниците и го чакаше. Наблюдаваше го, докато той се съблече и се мушна до нея. Но вместо да я потърси, се обърна на една страна и опипа пространството под леглото.
— Какво правиш?
— Просто проверявам застрахователната си полица.
— Държиш я под леглото?
— Защо не? — Той се облегна на възглавниците и се усмихна. — Под леглото има много неизползвано място, удобно за складиране. А сега, когото живеем заедно, трябва да намеря интелигентен начин да използвам наличното място.
— Райърсън — започна Вирджиния сериозно.
— Може би трябва да си потърсим по-голямо владение. Ако разполагаме с две спални, едната може да използваме за склад.
— Райърсън — отново започна Вирджиния и мрачно се облегна на него, — какво има под леглото?
— В момента има няколко куфара и подсигуровката, за която ти споменах. Но ако под леглото имахме един от онези контейнери за багаж, специално конструирани за под легло, бихме складирали какво ли не.
Вирджиния постави длани върху гърдите му и го изгледа кръвожадно.
— Там държиш пушка, нали?
Той обви кръста й.
— Не ставай глупава — грубо й рече той. — Знаеш отношението ми към оръжието. Хайде кажи ми още един път колко много ме обичаш. — Той я притегли върху себе си и с целувка задуши протеста й. Без съмнение беше купил проклетата пушка на сутринта, след като намериха къщата й преобърната.
Когато банката отвори на следващия ден, Вирджиния и Райърсън вече бяха там. Той беше паркирал мерцедеса и двамата бяха готови за пътуването до островите Сан Хуан. Райърсън нямаше търпение да потеглят. Вирджиния усещаше неспокойствието му от началото на сутринта. Човек, който не го познава, не би могъл да каже какво му е. Дори, когато беше най-оживен, не губеше самообладание. Но Вирджиния го беше опознала добре. Сдържаността му прикриваше бдителност и готовност, които й напомняха за животно, надушило плячката си, но все още не забелязало я.
— Подпиши се тук, Вирджиния — припряно рече Райърсън. — Искам на входната бланка да е твоето име. Гривната е наполовина и твоя.
Вирджиния послушно взе писалката. Беше написала името си до половината, когато нещо в нея я възпря.
— Райърсън?
— Кажи, скъпа!
— Не искам да оставям гривната в сейф.
Той изненадано я изгледа.
— Защо? Тук ще е в безопасност. Една тревога по-малко.
Тя решително поклати глава.
— По-добре да я вземем с нас.
— Но, Джини…
— Моля те, Райърсън. Да остане у нас. — Тя го хвана за ръкава. — Знам, че е логично да я заключим тук, но просто имам предчувствие, че трябва да я вземем с нас.
Той погледна тревожните й очи и се поколеба.
— Джини, тук ще е в безопасност.
— Знам, но искам да е с нас. — Тя осъзна, че трябва да го убеди. Беше съдбоносно, въпреки че тя нямаше представа откъде идваше тази нейна сигурност. — Моля те. Довери ми се. Ако сме в опасност, няма значение къде е гривната. Така или иначе онзи, който я търси, ще предположи, че е у нас.
— По дяволите, Джини. Няма никакъв смисъл да мъкнем това нещо с нас.
— Ти си имаш твоята застрахователна полица. А аз си имам това. — Тя пусна гривната в дамската си чантичка.
Райърсън ядосано простена.
— Проклета да е. Щом така искаш, няма да споря. Достатъчно много време пропиляхме. Да се махаме оттук.
Не остана доволен, помисли си Вирджиния, докато вървеше след него към колата. Тя мълчаливо изчака да премине яда му и го остави да се съсредоточи в шофирането, докато излязат от града. Когато най-после се движеха по щатски път номер 5 на север към кея на ферибота, който обслужваше разпръснатите между Сиатъл и Канада острови, тя наруши напрегната тишина.
— Райърсън, не мога да го обясня. Сутринта се съгласих да оставя гривната в сейфа, но в последната минута ме обзе непреодолимо усещане, че трябва да я вземем с нас.
— Спести ми женската си логика — измуча той.
— Е, случайно съм жена!
Той я удостои с поглед, в който не можеше да се прочете нищо.
— Не споря за това.
В мерцедеса отново настъпи тишина. Вирджиния реши, че Райърсън размишлява. До момента, в който се качиха на ферибота, който щеше да ги отведе до първата спирка от тяхното пътуване, двамата си бяха разменили едва няколко думи. Тогава Вирджиния се опита да започне разговор.
— Този ферибот до вилата ли ще ни отведе?
Райърсън се облегна на перилото с поглед, насочен към преминаващите край тях малки и големи острови.
— Не. На следващата спирка слизаме. Там в едно пристанище държа лодка, с която ще стигнем до владението ми.
— Така ли ще ме гледаш унищожително през целия уикенд? — попита Вирджиния.
Райърсън изненадано извърна глава.
— Нима те гледах така? Унищожително?
— Да, когато не си потънал в мисли за липсата ми на разум.
Той дълго я съзерцава.
— Джини, искаш ли да знаеш за какво мислех?
— Само ако ти искаш да ми кажеш.
— Мислех си, че през последните няколко дни се държах много повече като съпруг, отколкото като любовник.
Тя го стрелна с поглед.
— Разбирам.
— Съмнявам се. В случай, че не си разбрала, понякога имам неприятности да се правя на романтик.
