— За какво говорите?
— Известно е, че когато някой загуби тежко, опитва различни начини да си възвърне загубеното — не рядко с помощта на пищова и ножа. Известно е и още, че съдържателят има свои хора, които причакват когото трябва на улицата и прибират от него всичко — обясни той.
Очите на Виктория светнаха.
— Опитвах се да ви кажа, че трябва да бъдем внимателни. Трябва да ми дадете дума, че ще правите това, което ви кажа. Нямаме друг избор — заповяда Лукас.
— Лукас, вие се притеснявате твърде много. Опитайте се да се отпуснете и се успокойте. Уверявам ви, че ще се държа разумно — усмихна се доверчиво Виктория.
Лукас се загледа в усмивката й и изпъшка.
— Нещо ми подсказва, че ще съжалявам за тази нощ.
— Глупости. Ще си прекараме чудесно.
— Някой ден, Вики, трябва да обсъдим прекратяването на нашата сделка.
Изведнъж тя застана нащрек.
— Вие се съгласихте да заплатя с каквото пожелая.
Този път Лукас се усмихна. Виктория трепна и прехвърли вниманието си върху гледката навън.
Улиците бяха тъмни, но определено не бяха пусти. Движеха се безкрайни колони от карети, които разкарваха хората от висшето общество по безбройните сбирки. Улиците бяха пълни почти до зазоряване, когато на мястото на елегантните файтони се настаняха количките на млекарите.
След двадесетина минути каретата спря. Виктория подаде глава и се взря развълнувана в овехтялата сграда със счупена табелка на входната врата. Опита се да разчете изтритите букви на табелката.
— „Зеленото прасе“?
— Името не ви изпълва с ентусиазъм, нали?
— Не звучи обнадеждаващо, но няма да си променя решението в сюблимния момент.
— Не съм и очаквал да го направите. Добре тогава, ако сте готова — да вървим.
Ако външността на „Зеленото прасе“ можеше да се охарактеризира като овехтяла, то вътрешността беше отвратителна. По всичко личеше, че някога всичко е било облицовано и облечено в червено. Кадифените пердета и килимите бяха превърнати в тъмни парцали, неприлично изцапани от дългите години груба употреба. Буйният огън в камината бе като дяволска светлина, която разкриваше цялата адска същност на вътрешността.
Виктория гледаше с почуда, докато следваше Лукас в посока към бара. Никога в живота си не бе виждала подобно нещо. Тъмната стая бе изпълнена с мъже от всички прослойки, всичките задълбочени в следващото хвърляне на зарчето или ваденето на нова карта. Контета, кочияши и професионални боксьори търкаха рамене един в друг, докато се тълпяха около масите. Хвърлянето на заровете, последвано от викове на триумф или отчаяние, създаваше постоянна врява. Напрежение, нервно вълнение и мъжка пот изпълваха въздуха особено около зелените игрални маси, където всички бяха напълно погълнати от играта. Барманките се движеха през тълпата, като използваха бирата и пищните си форми, за да примамят нерешителните отново да се включат в играта.
Лукас пъхна в ръката на Виктория една халба.
— За камуфлаж — прошепна той. — Ще изглежда подозрително, ако не пиеш. Но внимавай! „Прасето“ е прочуто със силната си бира.
— Не се притеснявай, Лукас. Няма да се преструвам толкова, че да се наложи да ме изнесеш на ръце оттук — увери го Виктория.
— Боже мили! Надявам се, че не…
Виктория се включи в действителността, като стоеше и спокойно отпиваше от съдържанието на халбата. Погледът й бе привлечен от един доста потиснат мъж, който беше подкрепян нагоре по стълбата от една съчувстваща му сервитьорка. Когато след известно време комарджията се завърна, всички признаци на отчаянието му бяха изчезнали и той гореше от желание отново да се включи в крамолата.
Виктория бе очарована.
— Това е нещо изключително, Лукас! Направо уникално! Това е нещо съвсем различно от всичко, на което съм присъствала досега.
— Не съм толкова сигурен в това — Лукас огледа тълпата. — Това поразително напомня на онази блъсканица в Банърбрукови миналата вечер, не мислиш ли?
Виктория почти щеше да се задуши от смях и от една глътка бира.
— Ако лейди Банърбрук чуе тази забележка, кълна се, че ще минат поне няколко седмици, преди да получиш друга покана от нея.
— Ако лейди Банърбрук знаеше къде се намираш тази вечер, ще ти се наложи да дочакаш Страшния съд, за да получиш друга покана от нея. И още нещо. Не би получила също покана от никой от висшето общество.
— Не се опитвай да ме тормозиш и потискаш сега, Лукас. Аз се забавлявам чудесно. Тук е много по- добре, отколкото в ресторанта, и хиляди пъти по-приятно от Воксхол. Кажи ми защо онези мъже препускат с барманките нагоре по стълбите.
— Това са изгубили играчи, които биват утешавани и окуражавани да опитат късмета си отново.
— Утешавани?
— На горния етаж има няколко малки спални помещения, Вики.
— Разбирам — тя примигна, като усети как руменината пропълзява по страните й.
Тя се обърна, за да се взре по-отблизо в най-новата двойка на стълбите. Мъжът беше пиян, залиташе и трябваше да бъде подкрепян от придружителката си. Виктория се намръщи:
— Надявам се, че никога не ти се е налагало да се качваш по тези стълби, Лукас.
Зъбите му проблеснаха за миг в една необикновена усмивка около ръба на халбата му.
— Никога. Давам ти честната си дума. Веднъж ти бях казал, че определено се разграничавам от подобни неща. Във всеки случай стълбите са главно за тези, които губят.
— А ти винаги печелиш — заключи Виктория с чувство на задоволство. — Наистина, Лукас, не мога да дочакам да хвърля заровете. Леля ми и аз се учехме как да играем хазартни игри, като правехме проучвания в онази част от математиката, която е свързана с шанса. Твърде очарователна игра. Знаеш ли, че някои числа се хвърлят по-лесно от другите?
— Забелязал съм го — гласът на Лукас прозвуча изключително сухо.
— О, да, разбира се, ти би трябвало да си забелязал подобни неща, нали? Е, добре, нека сега да си намерим маса.
— Контролирай си ентусиазма, скъпа. Ти не би трябвало да искаш да играеш тук зарове. В цялата къща няма нито една честна двойка.
— Глупости. Ти просто го казваш, за да ме накараш да се откажа. Аз съм дошла тук да се забавлявам и настоявам да играя. Ако си спомняш, аз съм твърде изкусна комарджийка.
— Виктория, не можеш да бъдеш толкова изкусна в тази къща, колкото си мислиш.
— Но трябва да съм твърде добра в хазарта, след като аз те победих, когато играхме карти.
— Виктория…
— Единственото друго обяснение за загубата ти онази вечер е това, че ти игра нечестно. Но аз се колебая дали няма да те оскърбя, след като ти отправям толкова ужасно обвинение.
— Доста мъдро — отбеляза студено Лукас.
— Ако те оскърбявам, нали ще ми кажеш? — го попита Виктория.
— Едва ли. Не обичам да си служа с оръжие на разсъмване или по което и да е друго време.
— Звучи твърде странно в устата на един бивш войник.
— Ако питаш мен, това е единственото разумно нещо, което един бивш войник би могъл да каже.
— Ти носиш пистолет, нали? — попита Виктория.
— Това е Лондон, а ти настояваш да ме влачиш нощем по улиците. Нямам друг избор.
Виктория отпи още една глътка от бирата и чувствайки се изключително храбра, се наведе още по- близо:
— Игра ли нечестно онази нощ, когато играхме карти, Лукас? Оттогава умирам от любопитство.
— Това няма значение.
