Виктория се наведе под стола и измъкна коприненото шалче с монограма, което беше намерила в оранжерията предната нощ.
— Можеш ли да разпознаеш това?
Клео проучи монограма леко намръщена и го върна обратно на племенницата си.
— Не. Очевидно не е от моите. Къде го намери?
— В градината. Питах прислугата дали някой от тях знае нещо за него, но всички казаха, че не знаят на кого е. Може би принадлежи на някой от членовете на твоето клубче по естествознание — каза Виктория, като прокара пръстите си по изискано ушитото У.
— Хъм! Може би. Това е мъжко шалче. Нека помисля. На кого от тези, които познавам, името му започва с У? Нека започнем с Уилбъри и Уилкинс. Трябва да не забравя да ги попитам следващия път, когато ги видя, дали някой не го е загубил. Това ли е всичко, Вики?
— Да, лельо Клео. Това е всичко, което исках да те питам. Нека сега да идем да поговорим с мистър Бекфорд за най-новите ни успехи в бизнеса. Може би той ще има още нещо да ни препоръча.
ГЛАВА 7
На Виктория й беше неприятно да си го признае, но идеята да отидат в публичен дом се оказа голяма грешка.
Тя стисна чашата си с шампанско и приседна напрегнато в полумрака, частично прикрита от паравана с ослепително златист цвят. Имаше няколко подобни, дискретно затъмнени места около тази стая. Светлината на лампите бе силно намалена. Пияно кикотене и други подобни шумове идваха от повечето сепарета. Виктория потрепера, като си помисли какво става на горния етаж. Беше много късно, около три часа сутринта. Лукас определи времето на тяхното пристигане. Той беше казал, че не иска да поема риска да се срещнат с някой, който не е достатъчно пиян и може да познае Виктория. Беше се спрял специално на тази къща, защото тя обслужваше тези, които не обичаха уединението, освен на параваните и силно намалената светлина.
Всички около нея, с изключение на Лукас, бяха много пияни. Някои от мъжете се бяха проснали върху диваните, покрити с розово кадифе, и хъркаха тежко. В стаята беше прекалено шумно, прекалено горещо и задушно от дима на скъпите пури. Тук-там около розовата стая се появяваше страшен дим, идващ от няколко лули.
На Виктория започна да й прилошава. Тя видя как Лукас небрежно маха на две млади жени, чиито рокли бяха така изрязани, че откриваха зърната на гърдите им.
— Ние дойдохме само да хвърлим едно око тази вечер — обясни той подмилкващо се, когато едната от жените се опита да протестира, че той ги отпраща.
— Но винаги е толкова приятно да се присъедините към играта — избухна другата. Тя с такъв поглед огледа Лукас, че Виктория пожела да захлупи една от саксиите в стаята върху главата й.
— А какво ще каже младият господин? — попита първата жена с подкупваща усмивка, предназначена за Виктория. — Не искаш ли да се качиш с мен? Божичко, ти си хубаво момче. Имам прекрасно огледало на стената в стаята си, а и ще можеш да видиш колекцията ми от камшици и тояжки. Всичките са толкова хубави — като тези, които се използват за наказание на младите лордове в училище.
Виктория бързо отмести главата си и се промъкна още по-навътре в мрака. Лукас я стрелна с язвителна усмивка и отпи от шампанското си, предлагайки й малко помощ. Тя едва успя да го чуе да казва.
— И аз това ти казвах.
И като потвърждение на това, че идеята да отидат в публичен дом, не беше много сполучлива, тя също бързо стигна до заключението, че мъжките дрехи не винаги са много удобни. Например безупречното й шалче тази вечер беше толкова високо и толкова стегнато вързано около врата й. Гънките на шапката й пречеха да вижда и покриваха брадичката й. Тя на практика се задушаваше и всичко това беше по вина на Лукас, който й обясни, че по този начин искал по-добре да прикрие външността й.
Той също така настояваше тя да не сваля шапката си и да я прихлупи ниско над очите, докато не намери уединено място, за да седне. И като друга предпазна мярка — Лукас нарочно беше избрал къща, която не се посещаваше от изисканите господа. Той не искаше да поеме излишен риск.
Тя все по-силно усещаше гадене в стомаха. Трябваше да се махне оттук. Мислеше, че няма да може да понесе още дълго ужасяващата обстановка.
Тъкмо се канеше да се измъкне и да съобщи на Лукас, че е отегчена и готова да си тръгнат, когато от другия край на претъпканата полуосветена стая се разнесе оживена глъчка. След това изведнъж се възцари тишина над тълпата пияни мъже и предизвикателно облечените жени.
Съдържателката на публичния дом — жена на средна възраст, облечена в надиплена, изрязана рокля — застана в центъра на яркоукрасената стая. Сводническото й лице представляваше маска от бяла пудра и руж, сложени по начин, моден преди няколко години. Роклята й беше ушита от скъпо розово кадифе, което покриваше и столовете, но липсваше елегантността и изисканата простота, която бе отличителен белег на стила на изисканите кръгове. Роклята изглеждаше толкова долнопробна и остаряла, колкото и самата жена.
— Съберете се тука, всички вие, господа, които сте толкова нетърпеливи, да изпитате издръжливостта си тази вечер. Къщата ви кани да огледате едно от онези прекрасни съкровища, които ще ви предложим тази вечер. Тя е толкова чиста и девствена, както в деня, когато се е родила. Тя е от провинцията, съвсем свежа и още ненавършила 13 години. Представям ви най-новия член на нашата благородна професия, малката мис Моли.
Виктория се взираше с ужас зад единия край на паравана, докато зашеметеното момиче, облечено в тънка бяла долна риза, беше избутано в центъра на стаята. То огледа похотливите мъже и смеещите се жени и се покри с ръце. Това предизвика нов смях.
Уплашеният поглед на Моли се плъзгаше от едно лице на друго, докато се спря на Виктория. Момичето не погледна встрани. Виктория стисна здраво стола, като гаденето в стомаха й все повече се увеличаваше.
— А сега нека да започнем наддаването. Такива сладурани като Моли не излизат много евтино — каза Мадам.
— Мисля, че е време да се махаме — прошепна Лукас, докато гласовете се извисяваха все по-високо в стаята. Той хвърли един бърз, отвратен поглед на съдържателката и се приготви да става.
— Не — поклати глава Виктория, неспособна да откъсне поглед от ужасената Моли. — Не, Лукас, не можем да си тръгнем точно сега.
— По дяволите, Вики, ти не искаш да видиш това!
— Те наддават за нея, Лукас, като че ли е кон или крава.
— А печелившият ще я заведе на горния етаж и ще я въведе в новата й професия — заключи грубо Лукас. — Може би той дори няма да иска да се усамотят. Може би той ще си свърши работата тук, пред публиката. Ти едва ли би искала да станеш свидетел на всичко това.
— Разбира се, че не, Лукас, ние трябва да я спасим.
Лукас я изгледа с изумление и отново приседна на стола си.
— Да я спасим? И как предлагаш да направим това? Това е едно съвсем обикновено събитие тук, в града. Младите момичета от провинцията от вагоните за слама отиват направо в ръцете на коравосърдечни стари игуменки като тази тук.
— Е, добре. Сигурно има нещо, което може да се направи в този случай — заключи Виктория. — Аз ще я купя.
На Лукас му се пресече дъхът.
— Ти не знаеш какво правиш, Вики!
Но Виктория бе започнала да гледа наддаването с ярост. Тя имаше преимуществото, защото знаеше, че без съмнение е най-заможна от всички присъстващи в тази стая и смяташе да се възползва от това.
— 30 лири — се провикна един мъж от другия край на стаята.
Съдържателката на публичния дом го изгледа с презрение.
— За една гарантирана девица, сър Хайдс? Моля ви. Вие не можете да очаквате от мен да слушам подобни смехотворни предложения. Нека чуем някое по-благородно предложение.
