— Много добре, благодаря. А ти?
— Аз бях леко неразположена през последните няколко дни — каза Виктория с предупредителен блясък в очите, когато погледът й се плъзна към Лукас.
— О, толкова съжалявам за това — каза Джесика.
— О, не е нищо сериозно. Просто малък проблем с храносмилането ми. Опасявам се, че апетитът ми често се влияе от настроението ми, а да ти призная, напоследък бях в много лошо състояние на духа. Ти получаваш ли подобни симптоми, Джесика?
— Всъщност — да. Не ми е неприсъщо да губя изцяло апетита си, когато съм неразположена. Често пъти съм жертва и на главоболие — допълни Джесика.
— Точно така. Ти винаги всичко разбираш, Джесика. Толкова си досетлива за разлика от някои хора — и Виктория се усмихна на Лукас.
Той се опита да се направи, че не е забелязал нищо нередно:
— Надявам се, че вече се чувствате по-добре, мис Хънтингтън?
— О, почувствах се безкрайно по-добре, когато имах възможността да уредя една малка работа, която напоследък ми вадеше душата.
— Знам какво имаш предвид — се намеси Джесика, за да помогне. — Храносмилането на човек често се подобрява, когато той се възстанови психически.
— Колко си права! — усмивката на Виктория можеше да засенчи слънцето. Тя се обърна право към Лукас:
— Лорд Стоунвейл, чудех се дали бих могла да поговоря няколко минути с вас?
— Разбира се, мис Хънтингтън, аз съм на вашите услуги.
Но той не направи никакъв опит да я придружи някъде, където Джесика няма да чува. Вместо това невъзмутимо отпи съвсем малко от шампанското си.
— За какво бихте искали да говорите с мен?
Виктория многозначително прочисти гърлото си и погледна Джесика:
— По едни малък въпрос, милорд. Отнася се за една предстояща беседа. Вие проявявате голям интерес към беседите, нали?
— Зависи. Тази беседа на научна тема ли е?
— Определено. Всъщност тя би трябвало да се яви като едно „интелигентно запитване“.
— Тогава аз, естествено, съм заинтересован да науча повече — той извади часовника от джоба си. — За съжаление обещах да се срещна с един приятел от моя клуб и се боя, че закъснявам. Моля ви, кажете на леля си, че винаги се радвам да получавам покани за беседи от нейното клубче и ще чакам с нетърпение тази покана за каквото и да се касае. Надявам се, че ще ме извините, мис Хънтингтън? Лейди Атертън?
Лукас учтиво се поклони на двете жени и избяга от балната зала. Това не беше първото му подобно бягство през изминалите няколко дена. Той се усмихна, махайки на една карета. Много успешно беше избегнал упоритите опити на Виктория да говори с него насаме.
Той беше сигурен, знаеше каква ще бъде темата на разговора им, когато най-накрая позволи неговата наследница да го обвърже. Беше почти убеден, че това, за което Виктория се бореше, бе молба за повече „интелектуални проучвания“ като тези, в които я бе въвел онази нощ в каретата след посещението им в „Зеленото прасе“.
Лукас си каза за стотен път, че не трябва да се предава лесно. Докато каретата спираше пред стъпалата на клуба му на улица „Сейнт Джеймс“, той си помисли кисело, че би желал дамата да продължава да го уважава и на сутринта. Но имаше един далеч по-сериозен фактор, който трябваше да вземе под внимание.
Той носеше отговорност за Вики. Като неин бъдеш господар и съпруг, негово задължение бе да я пази. Ако се любеха, се появяваше риск тя да забременее. На тази вероятност също би могъл да гледа като на една полезна тактика. Може би съвсем в началото на това странно ухажване той би постъпил по този начин. Но сега на Лукас му хрумна, че би предпочел Вики да дойде при него по свое собствено желание. Той осъзна, че искаше тя да пожелае. Да го желае до такава степен, че да поеме риска и да му се отдаде изцяло. Искаше тя да се омъжи за него, защото го обича, а не защото й се налага.
Лукас печално поклати главата си. Ухажването на Виктория Хънтингтън беше превърнало бистрия му, хладнокръвен войнишки мозък в романтична каша.
Игралната зала в клуба бе твърде различна на външен вид от онази, където беше завел Виктория. Тук се допускаха само господа от уважавано потекло и с репутация. Атмосферата около зелените филцови маси беше твърдо подчинена на добрите аристократични обноски. Но залозите тук, в „Сейнт Джеймс“, бяха по- високи, отколкото в бордеите, а възможността за разоряване — огромна.
Шансът за забогатяване беше съответно също по-висок и тъй като игрите бяха доста по-чести в тези среди, подобни клубове бяха местата, където Лукас неведнъж бе изкарвал прехраната си.
— Казах ви, Стоунвейл, че искам да говоря с вас — Ферди Мървейл се изправи на крака и се отправи към Лукас, като го видя, че влиза в залата.
Лукас си избра една бутилка бордо и си сипа в чашата. Обърна се към младия мъж и се зачуди дали не го вика за обяснение по повод усилията, които положи, за да го спаси в „Зеленото прасе“. След това си помисли как би обяснил подобна ситуация на дамата, която го бе забъркала в тази каша. „О, между другото, Вики, малкото пале, което настояваше да спасявам, се опита да ме убие на другата сутрин.“
Поне Моли, момичето от провинцията, бе на сигурно място извън града и нямаше никакво намерение в скоро време да се връща.
— Какво има, Мървейл?
Ферди се изчерви и прокара пръста си под изключително високия възел на вратовръзката си. Но погледът му беше решителен и открит.
— Исках да ви благодаря, милорд.
Лукас присви очите си в безгласно изумление.
— Наистина ли? За какво?
— За вашата намеса предната нощ — смело започна Мървейл. — Не мислете, че не съм ви достатъчно благодарен. Знаете ли, бях изпил няколко чаши бордо, преди да се включа в играта.
— Чаши или бутилки?
— Бутилки — скръбно се съгласи Ферди. — Както и да е, не съм имал никакъв начин да узная с каква репутация се ползва Дадингстоун. Впоследствие научих, че почтените мъже не сядат да играят карти с него.
— Интелигентните мъже не сядат да играят карти с него — поправи го Лукас. — Радвам се, че си разбрал какво представлява той. Няма да те отегчавам с лекции относно отговорността, която носиш към името и именията си, но ще те накарам да се замислиш два пъти, преди да си позволиш да губиш в игра на карти с когото и да е — бил той почтен, или не.
Мървейл се намръщи.
— Сигурен ли сте, че не се каните да ме отегчавате с лекции? Знаете, че е съвсем безсмислено. Кълна ви се, вече имах 3–4 от майка си.
Лукас направи гримаса.
— Съжалявам. Страхувам се, че съм прекарал твърде много време в армията. Човек свиква да напътства и предупреждава зелените офицери. И ми спестете благодарностите си, Мървейл. Да ви кажа истината — аз нямах никакво намерение да ви спасявам онази вечер. По това време други неща занимаваха съзнанието ми.
— Тогава защо се нагърбихте с това, сър? — запита Мървейл.
— Моят, ъ… компаньон ви съжали и предложи да направя нещо. Аз се подчиних. Така стоят нещата.
— Не го вярвам това, сър, нито за секунда. Вие бяхте достатъчно любезен да ме измъкнете от това положение, в което щях да загубя много, и искам да знаете, че съм ваш длъжник — Ферди Мървейл се поклони леко и се обърна, за да се присъедини към приятелите си на бара.
Лукас поклати глава в мълчаливо изумление. Виктория се оказа права. Все пак Ферди Мървейл не беше лошо момче. Ако продължаваше да се развива в тази насока, младият мъж имаше перспектива за едно
