придружител, а това беше най-непоносимата мисъл.
Лукас разсеяно разтриваше крака си, докато мисълта му логически проследяваше всички обстоятелства. Беше ясно, че опасното ухажване трябваше скоро да приключи. Единствено разрешение бе да се ожени за Виктория колкото се може по-скоро. Неговите нерви не издържаха вече на това диво, безразсъдно среднощно ухажване.
Два дена по-късно Лукас бе скръстил ръце на гърдите си и с усмивка изпращаше гримаси на Виктория, която неспокойно пак се бе преместила на съседното място. Тя се преструваше, че не забелязва неговия увещателен поглед, докато прикриваше гънките на полата си.
До Виктория седна Клео Нетълшип, погълната от оратора, самия сър Алистър Уинтроп, който изнасяше една предизвикваща интерес лекция на тема: „Изброяване начините на отглеждане на елда“. Лукас най- накрая намери лекцията за интересна. Той вече правеше планове да засее някои от полетата на Стоунвейл с елда. От нея се правеше отличен фураж за едрия добитък и овцете, а според Уинтроп често се консумирала от хора на континента. Разбира се, всеки знаеше, че хората на континента биха могли да ядат всъщност всичко. Все още съществуваха периоди, когато в цяла Англия не достигаше пшеница и елдата можеше при непредвидени обстоятелства да осигури на хората зърно.
Виктория започна да потропва нетърпеливо с обувките си. Лукас знаеше, че не трябва да е толкова твърд с нея. Съзнанието й очевидно бе заето с други неща този следобед и той беше съвсем сигурен, че знае какво я кара да бъде така неспокойна.
Лукас бързо скри самодоволната си усмивка. Нямаше абсолютно никакво намерение да улеснява дамата. Сега, след като я бе оплел в мрежата си, тя трябваше да се потруди още малко, за да извлече полза.
За момент си позволи да го завладеят спомените за нейната сладка страст, но като усети слабините си напрегнати, бързо насочи цялото си внимание към оратора. Уинтроп беше потънал в обяснения за различните начини на наторяване на елдата.
— Много научно — заяви лейди Нетълшип, когато беседата завърши. — Въпреки че, признавам, проявявам далеч по-голям интерес към беседите за екзотични растения. Но все пак човек определено трябва да е запознат с най-новите технологии на култивиране в домашното земеделие. Хареса ли ви, Лукас?
— Много. Благодаря ви, че ме известихте за деня, в който се провежда беседата.
— Както и да е. Готова ли си да тръгваме, Виктория?
— Да, лельо Клео. Съвсем готова — и тя се изправи на крака, като си взимаше бонето и дамската чантичка.
— Добре. Сега трябва да се измъкваме оттук. Виждам 2–3 души, с които първо трябва да говоря — Клео с ентусиазъм огледа стаята. — Веднага се връщам.
Виктория хвърли един многозначителен поглед на Лукас, докато вървяха към изхода на залата. Той я изгледа, като се наслаждаваше на вида й в очарователно жълто тясно малко жакетче върху бялата муселинова рокля. „Тя изглежда прекрасно“, помисли си той с чувство на собственическа гордост. Кимвайки на няколко от членовете на клубчето, с които се беше сприятелил, той я подбутна учтиво към изхода. Измъкването от залата им отне известно време, тъй като няколко души ги заговориха. Лукас почувства как Виктория зад него едва се сдържа от нетърпение.
— Нещо не е наред ли? — попита той съвсем небрежно, докато стояха на изхода и чакаха лейди Нетълшип.
— Не, но Лукас, аз трябва да говоря с теб.
— Тогава нещо не е наред.
— Всичко е наред. Аз просто искам да говоря с теб на четири очи, а досега нямах тази възможност да го сторя от нощта, когато ние… — тя спря, като леко порозовя. След това прочисти гърлото си и смело завърши изречението: — … от нощта, когато ходихме в „Зеленото прасе“.
— Като си отворила дума за това, аз се натъкнах на Ферди Мървейл на другата вечер в моя клуб. Сигурно ще си доволна да научиш, че той не ми беше ни най-малко ядосан, както аз очаквах. Дори ми благодари, че съм го спасил. Изглежда, че е дошъл на себе си и е усетил какво щеше да се случи.
Очите на Виктория блеснаха за момент.
— Толкова се радвам. Винаги съм харесвала Ферди и сестра му.
— Беше много жалко, че не можах да му кажа, че дължи урока си на теб, а не на мен. Страхувам се, че щях да го оставя сам на собствената му гибел.
— Само защото беше толкова загрижен за опазването ми — каза Виктория с трогателна вярност. — Иначе, убедена съм, че сам би направил нещо за момчето. Ти също много помогна на малката Моли.
Лукас иронично се усмихна.
— Ще бъдеш ли тази вечер във Фокстънови?
— Да, но знаеш колко е трудно да се уединиш в такава тълпа. Лукас, защо да не пояздим в парка утре следобед? Аз ще уредя всичко, за да бъда там.
— Опасявам се, че имам друг ангажимент. Въпреки че много бих искал да дойда.
Лицето на Виктория помръкна.
— Така ли? Съвсем сигурен ли си, че не можеш? Дори за няколко минути около пет часа?
Той я съжали. Бедната жена очевидно до такава степен бе загубила почва под краката си, че не можеше сама да доплува до спасителния бряг. Лукас се замисли как би могъл да я спаси.
— Не обичам да яздя в парка следобед, Вики. Прекалено много хора има.
— Да, знам, но аз просто трябва да говоря с теб. Ако не ме придружиш в парка, тогава трябва да дойдеш в градината тази вечер. Можем там да говорим — Виктория сниши гласа си. — Това е много важно, Лукас.
— Страхувам се, че не съм запланувал някое от нашите малки приключения за тази вечер. Тези неща са свързани с планове.
— По дяволите, Лукас — меко изсъска тя, — не планирам приключение, но искам да те видя. Много ще съм поласкана, ако ме сместиш в твоите многобройни ангажименти.
Лукас я погледна с нямо изумление.
— Гласът ви звучи разтревожено, мис Хънтингтън.
Виктория се завъртя неспокойно.
— Разтревожена съм, лорд Стоунвейл. Вие сте изключително труден.
— Аз мисля само за твоята репутация, Виктория. Ние трябва да бъдем много внимателни тези дни. Много! — предупреди я Лукас, като се оглеждаше, за да потвърди казаното.
— По дяволите моята репутация. Аз трябва да говоря с теб.
Той се сепна и се разтревожи от нейната настоятелност. Тя очевидно бе на края на силите си. Господ беше свидетел, че самият той бе готов за следващата фаза на плана. Беше време да се сложи край на нейното чувство за немощ, а и на неговото.
— Много добре — каза Лукас, като премисляше всичко много внимателно. — Ще проверя тефтерчето си с ангажименти и ще видя дали мога да ти отделя няколко минути по-късно в градината около полунощ. Това задоволява ли те?
— Вие сте прекалено любезен, милорд.
Той трепна, като че ли нейният език като острие се вряза в убежището му.
— Започвам да си мисля, че си играеш с мен, Лукас.
Лицето му почервеня. Той не трябваше да забравя никога, че тази жена е прекалено проницателна.
— Ще направя всичко възможно да бъда в градината ти в определеното време. Сега, ако ме извиниш за момент, виждам Тотингам ей там, в ъгъла. Той обеща да ми заеме един екземпляр на „Естествената история и старините на Селборините“ от Уайт. Откакто ми спомена за нея, имам желание да я прочета.
— Няма нужда да притеснявате Тотингам с молбата си, милорд — каза Виктория ледено. — Ако се постараете да спазите уговорката си с мен тази вечер, ще ви позволя да вземете моята книга.
Той се намръщи.
— Виктория, скъпа, да не би случайно да се опитвате да ме подкупите?
Тя се обагри в цвят, доста по-тъмен от розов, завъртя се и тръгна да търси леля си.
