— Той трябва да бъде. Сигурно не е получил покана и не може да влезе, за да поговори с мен. Аз ще изляза навън, за да видя какво иска. Дойдох да те предупредя, че ще отсъствам за известно време. Не искам да привличаш вниманието на хората върху това, че съм излязъл. Не знам колко време ще отсъствам.
С убийствен поглед Виктория се заоглежда:
— Мисля, че ще е напълно възможно да се измъкнеш незабелязано. Знаеш ли, струва ми се, че и двамата можем да се измъкнем. Тази навалица става все по-голяма, така че никой не би се досетил, че сме си тръгнали. Всеки, който ни потърси, просто ще допусне, че сме на другия край на залата или на масата за игра на карти, или дори навън в градината.
— Виктория…
Изражението на лицето й беше силно заинтригуващо и сияеше от предчувствието.
— Да, убедена съм, че и двамата можем да се измъкнем незабелязано. Ти пръв ще тръгнеш, а аз просто съвсем небрежно ще тръгна към градината, ще прескоча стената и ще се покажа някъде около ъгъла. Ти можеш там да ме чакаш.
— Ти с всичкия ли си? — Той беше втрещен, въпреки че беше допускал, че трябва да очаква нещо от този род. — Няма да правиш нищо подобно. Съвсем категорично ти забранявам. Ще останеш тук, Вики. Това е безпрекословна заповед. При никакви обстоятелства няма да напускаш тази бална зала! Дори няма да излизаш в градината на свеж въздух! Чу ли ме добре?
— Съвсем ясно, милорд. Уверявам ви, че добре изразихте мнението си. Честно да ти кажа, Лукас, понякога имаш ужасния навик да действаш обезсърчително върху неща, които пряко ме засягат.
— Прости ми, скъпа моя, но понякога ти имаш ужасния навик да ми излизаш с най-идиотските предложения, които някога съм чувал. Сега се върни при твоите приятели. Ще се върна колкото се може по-скоро.
— А аз ще изискам пълен отчет, колкото се може по-скоро, след като се върнеш в балната зала.
— Да, мадам.
Тя постави ръката си върху неговата и изведнъж в очите й се появи напрежение.
— Лукас, обещай ми, че ще бъдеш много внимателен.
— Сигурен съм, че няма никаква опасност — каза той успокояващо. — Но ти обещавам. — След това леко се намръщи, като видя деколтето на роклята й. — Единствената истинска опасност тази вечер се състои в това, че можеш много лошо да простудиш гърдите си.
— Ще се опитам да се стопля с танцуване — тя се усмихна. — Тръгвай, Лукас, и бързо се връщай!
Той искаше да я целуне по прекрасните устни, но знаеше, че сега е невъзможно. Подобна публична проява на чувства би била доста скандална. Абсолютно немислима! Освен това, едва ли щеше да престане да мисли за нея.
— Вики?
— Да, Лукас?
— Все още ли ме смяташ просто за един толерантен съпруг?
— Твърде толерантен, милорд — каза тя оживено.
Той се обърна и започна да се придвижва през тълпата към прозорците. Изгуби известно време, тъй като не искаше да привлича вниманието върху себе си. Напусна залата, когато се убеди, че никой не би сметнал за нередно той да излезе навън, за да подиша чист въздух.
Градинската стена на Атертънови не бе по-трудна за прескачане, отколкото тази на лейди Нетълшип. Лукас откри сред тухлите няколко пролуки, изпълнени с бръшлян, и малко по-късно вече бе прескочил върха, като успешно се приземи от другата страна. Озова се в една тясна алея, където беше тъмно като в рог. Тя вонеше ужасно, както всички алеи в Лондон, но това не го притесни. Заобиколи, за да стигне до предната част на къщата, и мина през една групичка размотаващи се кочияши и коняри, които играеха на зарове. Спря се и застана в сянката на един впряг коне, за да разгледа внимателно поредицата от карети. Близо до ъгъла, малко по-настрани от другите, имаше една малка, черна, едва забележима кола. Очевидно чакащ, кочияшът седеше върху капрата.
Лукас заобиколи една-две карети, които се намираха между него и черната кола, и се приближи от другата й страна.
— Да не би случайно да чакате някого?
Кочияшът веднага се обърна и се втренчи в Лукас:
— Да, сър.
— Може би аз съм този, когото чакате.
— Дори не ви видях да излизате от къщата — каза кочияшът с нотка на възхищение. — Имам един пътник вътре, който иска да размени една-две думи с вас.
Лукас погледна подозрително вътре в тъмната карета и видя в ъгъла един полуизлегнал се мъж. Спомни си, че като му се наложи да излезе незабелязано от тържеството, без да се набива на очи, беше му невъзможно да си вземе балтона, а в плътно прилепналото му вечерно облекло нямаше начин да скрие пистолет. Беше жалко!
— Добър вечер, Еджуърдс! Чакаш ме, предполагам.
— Имам нещо, което мисля, че ще те заинтересува, Стоунвейл. Имаш ли нещо против да влезеш за малко?
Лукас обмисли наум възможностите и реши, че перспективата да получи някои отговори по въпроса, си струваше риска. Той отвори вратата и се качи в каретата с известна несръчност, като съвсем подчертано внимаваше за болния си крак повече, отколкото беше необходимо. Той не се изненада много, когато видя Еджуърдс да изважда от дълбокия си джоб един пистолет.
— Предполагам, всеки път, когато кракът ти те безпокои, си спомняш онзи ден, когато щеше да умреш, нали, Стоунвейл?
— Надявам се, че най-накрая ще бъдеш така любезен да ми обясниш какво всъщност става, преди да натиснеш спусъка — отбеляза Лукас, като разтриваше бедрото си, докато сядаше срещу другия мъж.
— Можеш да бъдеш спокоен, Стоунвейл. За известно време няма да натискам спусъка. Моят съдружник има няколко задачи, които трябва да се изпълнят, преди да получа това удоволствие.
— Да не би случайно името на твоя съдружник да е Самюъл Уитлок?
— Уитлок? Какво смехотворно предположение! — Еджуърдс почука един-два пъти по покрива на каретата и колата потегли. След това погледна към Лукас и избухна в неприкрит смях. — Как си представяш да се образува съдружие с мъртвец? Много забавно!
ГЛАВА 19
Писмото пристигна при Виктория върху сребърен поднос точно когато се връщаше от дансинга с лорд Потбъри.
— Моля Ви, извинете ме! — Тя бързо се усмихна на придружителя си и отвори бележката.
— Разбира се. Нищо сериозно, надявам се?
Виктория прочете краткото съобщение, като се надяваше Потбъри да не забележи, че пръстите й трепереха под красивите ръкавици.
Елате веднага, ако животът и честта на съпруга ви имат някаква стойност за вас. Една карета ви чака на ъгъла, с дрехите, от които ще имате нужда. Кочияшът ще ви даде инструкции, когато пристигнете. Времето е много ценно.
— Не — каза Виктория, като се усмихваше много ведро на Потбъри. — Всичко е наред. Просто кратка бележка от една приятелка, за да ми съобщи, че е отишла да подиша малко чист въздух в градината. Кани ме да я придружа. Предполагам, че е решила, че е по-лесно за някои от лакеите да ми донесе съобщението в тази тълпа, отколкото тя самата да си пробива път до мен. Ще ме извините ли?
— Естествено. — Потърби изискано се наклони над ръката й. — Забавлявайте се. Градините на лейди Атертън са доста просторни. Още веднъж моите поздравления за сватбата ви със Стоунвейл! Той е добър човек.
