Джейн Ан Кренц
Клада от страсти
На Франк — както винаги, с цялата ми любов. Благодаря на искрящата енергия, с която ме даряваш!
1
Мрачният призрачен шепот изпълваше съзнанието й. Рейна Талънтайър спря пред стъпалата, водещи надолу към мазето. Докосна предпазливо парапета с върховете на пръстите си. Не й бе нужен продължителен контакт. Гласът, натежал от жажда за кръв и нечестива възбуда, отново зашептя:
Беше същият глас, който чу, когато се допря до кухненския плот преди няколко минути. Шептеше за мрак, страх и огън. Следите бяха още пресни. Човек със сериозно разстроена психика беше минал през къщата съвсем скоро. Рейна можеше само да се моли маниакът да е от онези, които се задоволяваха да разиграват извратените си фантазии единствено във въображението си. Но опитът й подсказваше, че случаят надали е такъв. Негодникът беше съвсем истински, чудовище в човешки образ.
Тя потрепери, дръпна рязко ръката си от парапета и изтри длан в шлифера си. Жестът й бе напълно инстинктивен. Дългият черен шлифер на Рейна беше мокър, защото навън валеше като из ведро, но тя знаеше, че и тонове вода не могат да измият следите на зловещата енергия, която бе усетила току-що.
Погледна назад към Дъг Спайсър и чу друг глас, този път гласа на леля си. Предупреждение, което й бе отправяно неведнъж в юношеските години:
— Искам да огледам набързо мазето — каза тя, предусещайки какво я очаква.
Дъг надникна смутено към тъмнината, в която се губеше подножието на стълбата.
— Наистина ли мислите, че е необходимо, госпожице Талънтайър? Сигурно има мишки и плъхове, дори змии. Не се тревожете, ще започна да предлагам къщата и без да сме огледали подробно мазето.
Дъг беше собственик на „Спайсър Пропъртис“, една от трите агенции за недвижими имоти в малкото градче Шелбивил, щата Вашингтон. Рейна го беше наела същата сутрин още с пристигането си в града, тъй като беше единственият агент, който си бе направил труда да се свърже с нея след смъртта на Вела Талънтайър. Беше подпитал деликатно дали има намерение да продава имота. Рейна беше повече от щастлива да му възложи да търси купувач. И без това не беше обсадена от ентусиазирани агенти. От своя страна Дъг, който сравнително отскоро живееше в града, се бореше да си създаде клиентела. И двамата се нуждаеха един от друг.
Облечен в добре скроен сив костюм и бледосиня вратовръзка, с кафяво кожено куфарче в едната ръка, Дъг беше типичен представител на своето съсловие. Елегантните дизайнерски очила бяха подбрани с вкус. Колата, паркирана на алеята отвън, бе ягуар.
Рейна прецени, че е малко под четиридесетте. Косата му бе започнала да редее едва видимо. Имаше вид на солиден, добре гледан мъж, който в недалечно бъдеще щеше да си има проблеми с излишните килограми. Дъг я беше предупредил, че мрачната къща с безнадеждно остаряла водопроводна и електрическа инсталация няма да се продаде лесно.
— Веднага се връщам — увери го тя.
Не можеше да му каже, че всъщност няма избор, след като вече бе доловила призрачния шепот на мъжа, обсебен от желание да убива вещици. Трябваше да научи истината, преди да си тръгне от къщата.
— Направих някои проучвания и се обадих на Фил Брукс, след като говорих с вас — каза Дъг. — Той ми обясни, че леля ви е спряла да ползва услугите му за изтребване на гризачи малко преди да… хм, да напусне града.
Преди един месец Вела Талънтайър беше починала в малката си стая в психиатричната болница „Сейнт Деймиънс“ в Ориана, на брега на езерото Вашингтон. Според лекарите причината за смъртта й беше сърдечен удар. Тя беше на петдесет и девет години.
Изведнъж Рейна осъзна, че Дъг навярно не иска да изцапа безупречния си костюм и лъснатите обувки. Не можеше да му се сърди за това.
— Няма нужда да идвате с мен — каза тя. — Просто ще сляза до последното стъпало.
— Ами добре, щом сте сигурна в това — каза Дъг и се дръпна назад. — Не виждам откъде се светва.
— Ключът е в подножието на стълбата.
Дотук с джентълменството. Какво ли беше очаквала? Не живееха в деветнайсети век. Никой не зачиташе джентълменските правила. А след преживяното с Брадли тя трябваше да е наясно с това по-добре от всеки друг.
Мисълта за детектив Брадли Мичъл я изпълни с решителност. Последвалият прилив на феминистко възмущение отприщи полезна доза адреналин, която беше достатъчно силна, за да я изстреля надолу по стълбите.
Дъг се мотаеше в горния им край и изпълваше рамката на вратата.
— Ако осветлението не работи, имам фенерче в колата.
Подготвеният за всичко агент по недвижими имоти.
Тя не му обърна внимание и продължи да слиза предпазливо надолу в тъмнината. Може пък и да не му възложи продажбата. Проблемът беше, че никой от другите двама агенти по недвижими имоти в града не изгаряше от желание да се занимава с тази къща. Не беше само заради занемареното състояние на имота. Истината бе, че е малко вероятно някой местен да пожелае да купи къщата.
През изминалите двайсетина години в къщата бе живяла душевноболна жена, освидетелствана луда. Подобен род истории обикновено охлаждаха ентусиазма на потенциалните купувачи. Както беше обяснил Дъг, трябваше да се опитат да привлекат някой, който не е живял по тези места, човек, който търси имот в лошо състояние, за да го стегне и продаде на по-висока цена.
Старите дървени стъпала поскръцваха. Рейна се опита да не докосва парапета и стъпваше съвсем в края на всяко стъпало, за да избегне неговите следи. Беше научила по трудния начин, че човешката психична енергия се предава най-лесно върху някаква повърхност чрез директен контакт с кожата, но жаждата за кръв понякога проникваше и през подметките на обувките.
Колкото и да внимаваше, не можеше да го избегне напълно.
Мирисът на влага и мухъл се засилваше с всяка стъпка надолу. Тъмнината в основата на стъпалата зееше като бездънен кладенец.
Рейна стъпи на последното стъпало и потърси ключа за лампата. Когато го докосна, усети удар, който нямаше нищо общо с електричеството. Гори, вещице, гори.
За щастие голата крушка на тавана все още светеше и обля ниското помещение без прозорци със слаба жълтеникава светлина.
Мазето съхраняваше останки от несретния живот на Вела Талънтайър. Захвърлени мебели, включително една масивна тоалетка с огледало, хромирана маса за хранене с червена пластмасова повърхност в комплект с четири червени пластмасови стола, струпани върху нея. Почти цялото останало пространство бе заето от няколко големи кашона и сандъци. В тях се намираха картините, сътворени от Вела през годините. Картините имаха една обединяваща тема: всички представляваха мрачни, потискащи изображения на маски.
Сърцето й се сви. Не можеше просто да хвърли поглед наоколо и да се върне горе. Трябваше да слезе от последното стъпало и да обиколи лабиринта от кашони и сандъци, за да се увери, че тук не е погребана
