приближаващ влак. — Полицай ли е? — попита тя с надеждата, че може да е случайно съвпадение.
Последва тиха размяна на реплики. После Бъртън отново се обади:
— Казва, че е частен детектив.
Това й вдъхна кураж. Може би все пак ставаше въпрос за съвпадение. Може би семейството на някоя от жертвите на Огнения убиец бе наело частен детектив на име Джоунс. Може би въпросният господин Джоунс бе научил за случилото се през деня и бе успял да я открие.
А може би щеше да е по-добре да се метне на някоя метла и да излети.
Адреналинът запрепуска във вените й. Примитивният инстинкт „бий се или бягай“ се пробуди и я накара да се чувства нервна и изплашена. За момент се поколеба дали да не каже на Бъртън да отпрати мистериозния господин Джоунс. Но тя се бе сблъсквала с реалността достатъчно често, за да знае, че може да е доста упорита и не изчезва просто ей така, само защото някой много силно го иска.
Внезапна догадка вледени кръвта й. Ами ако този Джоунс долу на рецепцията беше същият, който бе изплашил нея и леля Вела в онази нощ преди толкова много години? Ако наистина бе той, очакваше го голяма изненада. Момиченцето, загубило ума и дума от страх, отдавна беше пораснало.
Нямаше как. Трябваше да разбере защо този господин Джоунс бе дошъл да я търси тук, в Шелбивил.
— Кажи му да се качи, Бъртън.
Пусна слушалката на мястото й, остави чашата на подноса и стана от канапето. Внезапно осъзна, че е по чорапи. Бързо седна и обу ботушите си. Няколкото добавени сантиметра височина се отразиха добре на самочувствието й.
Отиде до прозореца със свит стомах. Сетивата й бяха изострени до краен предел. Ослуша се за стъпки в коридора. Навън бе пълен мрак. Въпреки твърдата си решимост да не показва колко е изплашена, тя се чувстваше като газела, попаднала в капан. Усещането я вбеси, но това се оказа полезно. Гневът й даде сила.
Долови тихи стъпки миг преди да чуе рязкото властно почукване на вратата. Господин Джоунс се движеше почти безшумно.
Пое си дълбоко дъх, стегна се и прекоси стаята, за да отвори вратата.
Нямаше и най-малка предварителна представа как би могъл да изглежда господин Джоунс. Спомените й от Нощта на пожара и сълзите не бяха особено ясни. Събитията бяха протекли на фона на сенки, викове и хаос. Тя криеше лице в рамото на леля Вела, защото не смееше да погледне онзи опасен господин Джоунс. Едва шестгодишна, много преди да развие паранормалните си способности, тя бе усетила силата на мъжа, който в онази нощ нахлу в лабораторията на баща й.
Един поглед й бе достатъчен да се увери, че този господин Джоунс не бе човекът, който я беше изплашил до смърт преди толкова години. Преди всичко онзи господин Джоунс би трябвало да е прехвърлил шейсетте. Мъжът на вратата бе няколко години по-възрастен от нея. Този факт обаче не й донесе очакваното облекчение, защото мъжът имаше не по-малко властно излъчване от другия Джоунс.
Господин Джоунс, който стоеше пред нея, беше висок, слаб и мъжествен. Изглеждаше уравновесен и самоуверен, човек, който притежава отличен самоконтрол и не познава вътрешните конфликти. Косата му бе къса и тъмна, очите бяха с онзи нюанс на синьо, който събуждаше асоциации за глетчери и хладно оръжие. Беше облечен с черно кожено яке, черен пуловер, тъмен панталон и зимни обувки.
Веднага осъзна, че бе не по-малко опасен от онзи, който бе преобърнал живота й в съдбовната нощ, но поради някаква странна причина сега не се чувстваше изплашена. Невидимата енергия, която той излъчваше, накара косъмчетата на тила й да настръхнат, но това не я притесни, по-скоро й подейства възбуждащо. Изпита някакво смущаващо нетърпение. Търсеше дума, с която да опише непознатото състояние, в което се намираше. Мозъкът й веднага подсказа думата. Тя тръпнеше от непознато вълнение.
— Рейна Талънтайър.
Той изрече името й така, сякаш констатираше факт, а не задаваше въпрос, сякаш по някакъв начин я бе познал, което бе невъзможно, защото тя бе абсолютно сигурна, че никога преди не са се срещали. Щеше да си спомня, ако го беше виждала. Не би могла да го забрави, нито него, нито ниския, плътен и наелектризиращ глас. Това бе глас, който можеше да подмами една жена в леглото или да предизвика мъж на дуел на зазоряване. Нова тръпка от възбуда премина през тялото й. Рейна направи крачка назад, за да си осигури дистанцията, която щеше да й позволи да се съвземе.
— Аз съм Рейна Талънтайър.
— Закъри Джоунс. Наричайте ме Зак и нека да си говорим на ти. Дошъл съм да сключим сделка.
Така, явно току-що бе паднала в дупката на заека.
— Каква сделка? — успя да попита.
— Имам нужда от твоята помощ. — Той вдигна един голям жълт плик. — В замяна ще ти дам това.
Тя погледна плика.
— Какво има вътре?
Той се усмихна с бавната самоуверена усмивка на човек, който е сигурен, че държи най-силните карти.
— Липсващите парчета от семейната история. В този плик е твоето наследство, всичко, което си загубила, когато баща ти е бил изхвърлен от обществото „Аркейн“.
— Не разбирам.
— Съвсем просто е. Аз съм човекът, който знае отговорите на въпросите, които са те мъчили през всичките тези години.
6.
Както обикновено, стратегията, която беше избрал, представляваше синтез от хладна пресметливост и интуитивни прозрения за опонента му. Разчиташе на това, което знаеше, и на това, което можеше да долови с паранормалните си сетива. Веднага щом дочете материалите, които Фалън Джоунс му беше изпратил, вече знаеше как трябва да подходи към случая „Рейна Талънтайър“. Много малко хора можеха да устоят на изкушението да научат тайните на миналото си.
Откриването на слабостите на определен човек и предвиждането на евентуалните му ходове бе част от таланта на Зак. Не се гордееше особено с това, което можеше, но то бе нещо, което правеше много добре. През повечето време.
Това, което не беше успял да предвиди, бе собствената си реакция спрямо Рейна. Енергия заливаше тялото му, бушуваше в кръвта му и предизвикваше непознати усещания. Не можеше да откъсне поглед от прекрасните й очи. Гласът й, звучен и мек, действаше на слуха му като зов на морска сирена. Той усещаше силата й. Това го привличаше също като уханието й и смътното усещане за предизвикателство, което се излъчваше от нея.
Цял живот беше чакал да срещне жена, която да му въздейства по този начин. Собствената му интуиция, оценена с десета степен по скалата на Джоунс, го предупреждаваше, че това я прави потенциално най-опасната жена, която някога бе срещал. И най-съблазнителната.
— Ти си от „Аркейн“ — каза тя. Това не беше въпрос.
— Член съм на Обществото — съгласи се той. — Също както родителите и леля ти. Както и ти, в интерес на истината.
— Не съм.
Зак повдигна плика.
— Според досието родителите ти са те регистрирали при раждането ти.
— Майка ми е мъртва, а баща ми е бил изключен от Обществото.
— Така е. Но никой не е изключил теб или леля ти.
Тъмните й вежди се надигнаха над черните рамки на очилата.
— Това не е ли някаква формалност?
— Разбира се, но е важна формалност. След смъртта на баща ти леля ти е направила избора да те държи настрани от наследството, което е принадлежало и на двете ви. — Той премести леко плика в ръката си, за да привлече вниманието й към него. — Е, искаш ли отговорите, Рейна Талънтайър?
