Фантастичните й очи се съсредоточиха за момент върху плика.
— Зависи от цената, която ще трябва да платя за тях.
Зак се усмихна и мислено хвърли заровете, наслаждавайки се на двубоя, който водеха.
— Какво пък толкова. — Подаде й плика. — Давам ти го, независимо дали ще решиш да ми помогнеш или не.
Рейна го пое предпазливо.
— А какво ще стане, ако откажа да ти помогна?
Зак сви рамене.
— Ще загубя облога със себе си.
Тя се поколеба, но той усети, че любопитството й надделява. Точно на това разчиташе. Със смъртта на леля си Рейна бе загубила и последната си връзка с онази част от семейната история, която можеше да обясни защо бе толкова различна. Как би могла да устои?
Той разбра още преди нея, че е спечелил. С таланта да отгатва реакциите на човека срещу себе си долови лекото напрягане на ъгълчетата на чувствената й уста и едва забележимото движение на ръката.
— Разполагаш с петнайсет минути — каза тя и отвори вратата по-широко. — Ако не ми хареса това, което чуя, или не повярвам на теб и на написаното в този плик, ще трябва да си вървиш.
— Дадено.
Побърза да влезе, преди да е размислила. Тя му предложи с жест да се настани на някой от столовете край масата.
Стаята беше доста просторна за обикновена хотелска стая. Имаше удобен кът за сядане и газова камина, която й придаваше топлина и уют. Той седна, без да съблича якето си. Не смяташе, че ще се зарадва при вида на оръжието му.
Рейна седна на другия стол, кръстоса крака и отпусна ръце върху тапицираните облегалки. Не му предложи чай, но и без това имаше само една чаша на подноса.
— Какво знаеш за обществото „Аркейн“? — попита Зак.
Рейна повдигна рамене, сякаш този въпрос не я интересуваше. Но неговата дарба да отгатва мислите на другия му подсказа, че тя се преструва.
— Знам много малко. Леля ми рядко говореше за Обществото. Опитах да направя някакво проучване в интернет, но не намерих нищо съществено.
— Обществото има много сайтове, но те са недостъпни за простосмъртните.
Устните й се извиха презрително.
— Поредното тайно общество.
— Разбира се. Посочи ми поне една общност, която може да проследи историята си четири-пет века назад и която да не е обгърната в тайнственост. На всичко отгоре основателят ни е алхимик.
— Силвестър Джоунс.
— Точно така. — Зак се усмихна. — Поне това знаеш.
— Леля ми го е споменавала. — Замълча за миг. — Някой от твоите предци може би? — попита спокойно.
— Точно така. — Той се намръщи. — Старите алхимици са известни с това, че предпочитали да живеят в пълно уединение и фанатично пазели тайните си. Трябва да ти кажа, че Обществото се гордее с тях и следва тези традиции.
— Според леля ми Обществото се ръководи от наследници на Силвестър Джоунс от основаването си досега. — Рейна забарабани с пръсти по облегалката. — Никой не би определил структурата му като демократична.
— Вярно е, че най-високият пост винаги се заема от някой Джоунс — призна Зак. — Но от деветнайсети век насам съществува Управителен съвет с избираеми членове. Те определят Магистъра, който на свой ред отговаря пред Съвета и може да бъде сменен по негова преценка.
— Щом сте толкова модерни и демократични, защо ви е цялата тази тайнственост?
— Има си причини.
— Какви например?
— Помисли малко. — Той наклони глава към плика. — Ти имаш истинска дарба, истински паранормални способности и въпреки това, както личи от досието ти, не даваш пресконференции и не се появяваш в телевизионни предавания.
Рейна се поколеба, после се отпусна леко на стола си.
— Добре, разбрах идеята.
— Обществото е създадено и продължава да следва две основни цели: да провежда проучвания в сферата на паранормалното и да осигурява среда и убежище за хора, които притежават паранормални таланти.
Тя застина.
— Убежище?
— Всеки член на Обществото е автоматично свързан с други хора като него, хора с истински екстрасензорни таланти, не шарлатани. Среща се с хора, които разбират какво означава това да имаш допълнителни сетива. — Зак отново се усмихна леко. — В рамките на Обществото да си екстрасенс в повечето случаи се приема като нещо нормално.
— Какво толкова — каза Рейна нехайно.
— През вековете реакцията на общественото мнение спрямо различните проявления на паранормалното е варирала от вяра във вещици и магии до пълното им отричане като плод на болна фантазия. По средата са лековерните типове, които си падат по самозвани гурута, медиуми и врачки. Никъде извън Обществото паранормалното не се смята за законна сфера на научно познание и никъде извън неговата среда хората с парапсихични таланти не са приемани за нормални.
— Да, това и сама съм го разбрала — каза тя сухо.
— Вярно е, че някои полицейски управления и отчаяни семейства наемат екстрасенси, когато изчерпят всички други възможности в разследването на трудни случаи. Но това не променя факта, че обществото по принцип определя всички, които твърдят, че имат паранормални способности, като шарлатани, измамници или душевноболни.
Усмивката й бе прекалено широка и прекалено крехка.
— Както се казва, от нас тръпки ги побиват.
Явно бе докоснал оголен нерв.
— Предполагам, че някои хора са описвали леля ти по този начин? — попита той предпазливо.
— Някой описа мен по този начин.
— Някой, на когото си се доверявала?
— Да.
Зак кимна.
— И с мен е така. Дори и в Обществото хората с твоя талант са рядко явление.
— Ясно.
— Опитай се да не го приемаш лично. Проблемът е, че хората с изключителен талант, от какъвто и да е вид, по принцип карат другите да се чувстват неловко.
— Включително и хората със сродни таланти?
— Да. Но мога да ти гарантирам, че вътре в Обществото е много по-добре, отколкото навън. — Зак погледна плика. — Според това досие през последната година и половина ти си помагала на детектив на име Брадли Мичъл от полицейското управление в Ориана. Осигурила си му информация, благодарение на която той е разрешил поредица стари, смятани за безнадеждни случаи, както и един съвсем скорошен случай с отвличане.
Рейна се напрегна.
— Знаеш за работата ми с Брадли?
— Като се съди по всичко дотук, детектив Мичъл се е превърнал в звездата на управлението благодарение на теб. Носят се слухове, че той ще оглави управлението, когато сегашният шеф се оттегли.
