най-близките й приятели. Вела не насърчаваше такива разговори и все й напомняше, че трябва да пази това в тайна. Опитът да обясни способностите си на Брадли се бе оказал голяма грешка.
Сякаш отгатнал мислите й, Зак се усмихна съчувствено.
— По дяволите, пропуснала си адски много, като си израснала извън Обществото. Колко хора с истински паранормални способности си познавала през годините, освен леля ти и баща ти?
— Потърсих връзка с хора, които твърдяха, че са екстрасенси — призна тя. — Някои работеха като консултанти за полицейски управления. Други си изкарваха прехраната като ясновидци. Един беше написал книга за това как можем да развием екстрасензорни умения, докато сънуваме.
Лицето му грейна в усмивка.
— Четох я. Пълен боклук.
— Определено. — Рейна се усмихна неочаквано. — Хубаво е да знаеш, че още някой е стигнал до същия извод. — Тя се поколеба. — Книгата беше в класацията на бестселърите няколко седмици.
— Има много лековерни хора и много измамници, които с радост се възползват от тях. — Зак я погледна замислено. — Оставам с впечатлението, че с изключение на леля ти, всички останали екстрасенси, с които си се запознавала, са били измамници.
— Леля ми не беше такава.
— Знам. Обзалагам се, че всеки път, когато си я поглеждала в очите, си се питала дали не виждаш собственото си бъдеще.
Начинът, по който той говореше и я гледаше, малко я смущаваше. Тя не беше свикнала да е в компанията на човек, който я разбира напълно. Не знаеше как да реагира.
— Ще ти кажа нещо, което не е написано в тази папка — каза той и посочи с глава плика. — Един от нашите аналитици ти е направил психологически профил. Според него е истинско чудо, че не си се озовала в психиатрия и не си потърсила помощта на транквилантите, когато си започнала да осъзнаваш паранормалните си способности.
Усети как в гърдите й се образува буца лед, но все пак успя да запази любезното спокойно изражение на лицето си.
— Означава ли това, че според вашия аналитик и аз ще свърша в клиника за психично болни като леля си?
— За бога, не. — Гласът му прозвуча напълно спокойно и убедено.
Рейна затаи дъх, не смееше да му повярва.
— Защо си толкова сигурен?
— Статистически погледнато, психологическите проблеми, свързани с екстрасензорните таланти, се появяват рано, обикновено по времето, когато тези способности започнат да се развиват. В късното юношество. Ако съществуваше вероятност да свършиш живота си в клиника, щеше вече да го знаеш.
— Но сериозните проблеми на леля Вела започнаха, когато тя беше на трийсет и две. Точно на колкото съм аз сега.
— Няма да те заблуждавам, никой не знае защо леля ти е стигнала дотам. Но е малко вероятно да е свързано с паранормалните й способности. Тя се е справяла доста добре с тях, докато не станала на трийсет.
— Но ти каза, че аналитиците ви били изненадани от това, че не съм посещавала психиатрия.
— Твоят талант е един от най-трудните за овладяване. Като се добави и интензивността на възприятията при степен десет, мога да разбера опасенията на аналитиците. Ако няма кой да те насочва и да ти помага, докато се учиш как да се справяш с това, много лесно можеш да повярваш, че се побъркваш. Околните веднага правят това заключение и те пращат на психиатър. В крайна сметка се озоваваш в психиатрична клиника, натъпкана с всевъзможни силни лекарства. Талантът се оказва проклятие.
Рейна стисна облегалките на стола толкова силно, че ноктите й се забиха в тапицерията.
— Сякаш в главата ми е нахлул някой непознат. Ужасяващо е, че се случва вътре в мен. Толкова е зловещо. Кара ме да се чувствам насилена.
— Повярвай ми, когато се потапям във водовъртежа от емоции, които убиецът изпитва секунди преди да забие камата в гърдите на жертвата си, се чувствам не по-малко зле. Чувствам се така, сякаш аз съм извършил убийството. Известно време след това… — Той млъкна по средата на фразата.
Рейна долови, че не бе възнамерявал да й довери толкова много и се колебае дали да продължи.
После Зак бавно потупа върховете на пръстите си. Веднъж. И отново.
— Чувствам се омърсен — каза тихо. — Сякаш мракът в душата на убиеца е проникнал в мен.
Рейна се вгледа в лицето му.
— И с мен е така.
На лицето му се изписа странна озадачена усмивка.
— Никога не съм казвал това на никого. За усещането, че мракът на убиеца нахлува в мен.
— Нито пък аз. — Тя си пое дъх. — Смятах, че ще е нелепо да призная пред другите, че се страхувам. Че се ужасявам при мисълта, че мога да попия част от черната енергия, оставяна от убийците и насилниците. Не исках да тревожа хората край себе си, а това определено не е подходяща тема за светско парти.
— Същите причини ме караха да мълча досега.
Споделени тайни, помисли си тя. Съзнаваше изключителната интимност на ситуацията. Как бе възможно да води подобен разговор с мъж, с когото се бе запознала току-що? Къде щеше да я отведе това? Или по- точно казано, къде й се искаше да я отведе?
— Достатъчно неприятно е да чуваш гласове. Не мога дори да си представя какво е да имаш видения.
— Какви са гласовете? — попита той с искрено любопитство.
— Шепот — отвърна Рейна и спря за миг, търсейки подходящи думи. — Но не истински шепот, не са истински гласове. Мозъкът ми прави разлика, макар да не мога да я обясня.
Зак кимна. В очите му имаше разбиране.
— Сякаш аз се намирам в едно измерение, а те в друго и помежду ни има тънък воал — обясни тя. — Някой е от другата страна на воала и говори. Ако слушам внимателно, чувам някои думи. Всъщност не чувам гласовете, по-скоро ги усещам.
— Когато слушаш внимателно, както се изрази, допълнителните ти сетива са изложени на определен вид енергийно въздействие, което с посредничеството на интуицията се преобразува в думи.
— Сякаш в главата ми се разхождат духове.
— Понякога чуваш и шепота на жертвите, нали?
Тя потрепери.
— Това е най-ужасното. Мразя шепота на убийците, но да долавяш молитвите на жертвите е много по- мъчително, защото знаеш, че е прекалено късно да бъдат спасени.
— Все пак има изключения. Момичето в мазето на леля ти например и онова похитено момиче, което Мичъл е спасил благодарение на теб преди няколко месеца.
— Така е. Но щастливите развръзки са твърде малко. А при старите изоставени случаи просто не съществува добър край.
— Макар че справедливостта тържествува — каза той тихо.
— Да.
— Може би не е голяма утеха, но според проучванията на обществото „Аркейн“ това, което долавяш, не са гласовете на убийците или жертвите. Всъщност възприемаш остатъците от психична енергия, нематериалните следи, оставени на местопрестъплението.
— Разбирам, но защо долавям само мрачната, отрицателна енергия? Никога не усещам щастието или радостта, които хората са изпитвали.
— Изследователите си имат еволюционистично обяснение за това. Основната работа на мозъка е да осигури оцеляването. Най-общо казано, емоции като щастие или радост не представляват заплаха, така че, като се изключи сексът, мозъкът се е научил на екстрасензорно ниво да пренебрегва добрите и да се концентрира върху лошите емоции.
Рейна усети как й става горещо.
— Сексът?
