Зак изглеждаше развеселен.
— Сексът е пряко свързан с оцеляването. Повярвай ми, нашите паранормални сетива са устроени така, че да улавят безпогрешно вибрациите, свързани с възпроизводството.
— О… — Май беше най-добре да изоставят тази тема.
— Но силните емоции, като страх, гняв и похот, са свързани с опасността и нашите паранормални сетива са се адаптирали да ги долавят — продължи той. — Както и нормалните ни сетива, в интерес на истината.
— Ясно.
Последва ново мълчание. Усещането за интимност в малката, осветена единствено от камината стая се засилваше с всяка изминала минута. Можеше да продължи да седи тук и да говори с този мъж до края на живота си, помисли си Рейна. Изкушението бе невероятно силно и навярно опасно. Време бе да развали магията, преди да й е подействала необратимо.
Изправи се леко на стола.
— Какво искаш, Зак Джоунс? И моля те, не ми пробутвай версията, че обществото „Аркейн“ се е загрижило за мен. Ако беше така, щяха да са се свързали с мен много отдавна.
Той присви леко очи. Рейна усети, че е спечелила точка в двубоя помежду им.
— Аз съм агент от „Джоунс и Джоунс“ — каза той. — Чувала ли си за тях?
Шокът направо я помете. Дотук с интимната атмосфера. Тя призова целия си самоконтрол и му отправи най-унищожителната си усмивка.
— О, да — каза тихо. — Чувала съм за „Джоунс и Джоунс“.
Той кимна, сякаш го очакваше.
— Значи си спомняш. Така си и мислех.
— Помня много добре, че един агент от „Джоунс и Джоунс“ на име Уайлдър Джоунс унищожи целия труд на баща ми и изгори лабораторията му до основи. Освен това мисля, че леля Вела беше права в теорията си, че някой от хората на „Джоунс и Джоунс“ е причинил смъртта на баща ми в онази катастрофа. Ако наистина си от „Джоунс и Джоунс“, значи само си загубил времето си. Не бих си мръднала и пръста, за да ти помогна.
8.
— Сключихме сделка — напомни й той.
Вземи се в ръце, Рейна, помисли си тя. Той вече не бе единственият човек сред познатите й, който наистина разбираше какво е да живееш с необикновени способности. Той беше човек от „Джоунс и Джоунс“. Не трябваше да забравя това.
— Не, не сме сключили сделка — отвърна тя. По дяволите, можеше да е не по-малко спокойна и овладяна от него. — Ти влезе в стаята ми преди няколко минути и размаха онзи плик пред лицето ми, а аз го приех. Не съм ти обещавала нищо в замяна.
— Прие плика, значи приемаш и условията.
— Добре, съди ме.
Зак отново се усмихна спокойно и уверено.
— Не се тревожи, когато чуеш историята, ще пожелаеш да ми сътрудничиш в разследването.
— Посочи ми една причина, поради която да поискам да помогна на човек от „Джоунс и Джоунс“.
— Само една? — Той сви рамене. — Разследването ми е свързано с историята на твоето семейство. Това стига ли ти?
— Какво?
— Мисля, че в някои отношения двамата с теб си приличаме. Най-вече в стремежа да контролираме събитията. Харесва ти да държиш живота си под контрол и знаеш как да го правиш. Мога да ти гарантирам, че единственият начин да упражниш някакъв контрол над тази ситуация е, като сътрудничиш на разследването. Умна си и бързо ще го разбереш. А щом го разбереш, ставаме екип.
— Ти разследваш историята на семейството ми? — Чувстваше се напълно озадачена. И слисана.
— Косвено. — Зак хвърли поглед към часовника на ръката си. — Ще ти обясня всичко, докато вечеряме, стига да намерим някое тихо местенце, където да можем да поговорим.
— Не съм гладна.
— Използването на талант с десета степен по скалата на Джоунс се отразява изтощително на организма. След като съм упражнявал екстрасензорните си способности, аз винаги съм гладен.
Рейна внезапно осъзна, че умира от глад.
— Не мисля, че вечерята е добра идея — каза тя.
— Това показва колко се заблуждаваш. Вечерята е една от най-добрите идеи за днес.
Нямаше смисъл да спорят. След като беше споменал, че разследването е свързано с историята на семейството й, тя нямаше търпение да чуе останалото. Освен това беше гладна.
— Приеми вечерята с мен като нещо полезно за здравето ти — предложи Зак.
— Не съм убедена в това.
— Не ми казвай, че нямаш нужда от чаша червено вино.
Тя се замисли.
— Знаеш ли, прав си. Определено е полезно за здравето ми, току-виж съм се озовала в спешното отделение.
— Да вървим.
С измамно непринудено движение той се изправи от стола, взе плика от ниската масичка и тръгна към вратата. Не погледна назад към нея. Сигурен беше, че няма да устои на изкушението да узнае отговорите на въпросите, които си бе задавала цял живот.
Поради някаква странна причина тя едва не се разсмя на глас.
— По дяволите — каза вместо това и се изправи. — Много те бива.
Зак свали дългия й черен шлифер от закачалката и й помогна да го облече.
— Знам. Това е дарба.
Слязоха във фоайето. На рецепцията Бъртън Росър вдигна глава от списанието, което четеше. Бъртън бе странен и неописуем образ според Рейна. Дори възрастта му бе трудна за определяне. Предполагаше, че наближава четирийсетте, но можеше да е и много по-стар или млад. Беше слаб, с мръсна руса коса и очи, които нито за миг не спираха на едно място. Вечно неспокоен, той току се озърташе през рамо. Рейна се питаше кой и защо може да го преследва.
— Добре че се обадихте и си резервирахте стая предварително — измърмори той на Зак. — Изведнъж всичко се напълни.
Зак погледна малкия паркинг. Рейна проследи погледа му и видя редица от новинарски микробуси.
— Не им трябваше много време да се появят — каза Зак.
— Да, те заеха останалите стаи — кимна Бъртън. — Когато се появиха и ченгетата от Сиатъл и Портланд, всичко беше пълно. — Това стечение на обстоятелствата видимо го облекчаваше. — Наложи се да ги пратя в мотела.
Зак кимна, подхвана лакътя на Рейна и я насочи към вратата.
Бъртън изгледа Рейна настойчиво.
— Чух, че вие с Дъг Спайсър сте открили онова момиче в мазето в къщата на вещицата.
Рейна се закова на място и рязко се обърна. Полите на дългия шлифер се развяха около високите й ботуши.
Не каза нищо, само изгледа Бъртън продължително. Той се изчерви и примигна бързо няколко пъти.
— И-и-и… имах предвид в мазето на къщата на леля ви — заекна мъжът.
Тя не реагира. Когато се завъртя на пети, видя Зак, който беше отворил вратата. В очите му проблясваха смях и искрено възхищение.
— И теб си те бива — каза той тихо, докато минаваше покрай него. — По дяволите, май не мога да устоя на жена, която може да закове човек с един поглед.
