Въпреки това неговият подход към този необичаен случай, който представляваше предизвикателство за него, бе изненадващо широкообхватен и неконсервативен. Лечението включваше както витамини, така и силни психотропни медикаменти, традиционна психотерапия и — най-вече — осигуряване на спокойна среда. Рейна щеше да се чувства благодарна до края на живота си. Огилви бе направил това, което тя, Андрю и Гордън не бяха успели да постигнат. Той беше осигурил на Вела някакво относително умствено и емоционално спокойствие за пръв път от много години.
Той беше видимо изненадан от появата на Рейна и Зак в кабинета му, но отново изказа съболезнованията си на Рейна.
— Разбирам, че продължавате да скърбите — каза той на Рейна. Скръсти ръце на бюрото и я огледа през очилата си със златни рамки. — Понякога събитията ни карат да търсим отговори, които не могат да бъдат дадени, поне не от медицинска гледна точка. Може би не е зле да се обърнете към някой религиозен или духовен наставник.
— Не сме тук, за да задаваме такъв род въпроси — бързо го прекъсна Рейна. — Искаме да знаем какво се е случило вечерта преди смъртта на леля ми.
Огилви я погледна разтревожен.
— Доколкото си спомням, вие получихте копие от досието на леля ви.
Зак пое инициативата:
— Знаем, че сърцето на Вела Талънтайър е спряло малко преди полунощ. Знаем и това, че са направени опити за изкуствено дишане и други реанимационни процедури, но те са били неуспешни. Не поставяме под въпрос причината за смъртта или усилията на персонала.
Огилви повдигна вежди в недоумение.
— Тогава какво очаквате от мен?
— Искаме да говорим с хората от персонала. Тези, които са имали контакт с Вела през последните двайсет и четири часа преди смъртта й — каза Зак.
Гласът му звучеше строго. Рейна знаеше, че това не бе само защото беше влязъл в ролята на детектив. Сигурна бе, че подобно на самата нея Зак усеща вихрещия се хаос от психична енергия наоколо. Като всяка болница и „Сейнт Деймиънс“ беше попивала отчаянието, страха, тревогата, яростта, болката и обикновената лудост на пациентите и техните семейства години наред. Енергията буквално се беше просмукала в стените.
Огилви реагира остро, предизвикан от тона на Зак.
— Не може да очаквате да подложа персонала си на разпити от частен детектив. Ако подозирате престъпна небрежност, си има процедури, които трябва да се изпълнят.
— Не — прекъсна го Рейна, за да изпревари следващата реплика на Зак. — Изобщо не става въпрос за това. Разбираме, че е ваш дълг да защитите персонала си. Но както вероятно се досещате, през последния месец уреждах формалностите около наследството на леля си и изникнаха някои въпроси.
Сега Огилви я наблюдаваше с мрачна предпазливост. Тя знаеше, че той обмисля сериозно необходимостта да се обади на адвоката си. Ако нещата продължаваха да се развиват в тази посока, скоро щеше да помоли нея и Зак да напуснат сградата.
— Вероятно можете да отговорите на един-единствен, много важен въпрос — каза Зак. — Вела Талънтайър имала ли е някакви посетители в деня на смъртта си?
Огилви се поколеба. Не беше сигурен.
Рейна се наведе напред и го погледна умолително.
— Моля ви, доктор Огилви. Много е важно. Знам, че водите подробен дневник на посещенията. Доколкото знам, през годината, която леля ми прекара тук, единствените хора, които са идвали при нея, освен мен, са Гордън Салазар и Андрю Китридж. Винаги са ни молили да впишем имената си в дневника и да покажем документ за самоличност.
— Семейството има право да знае дали при пациента са идвали някакви посетители — изтъкна авторитетно Зак.
Огилви остана напрегнат, но кимна рязко.
— Да, мога да ви дам тази информация. — Той натисна бутона на интеркома на телефона си. — Госпожо Томас, направете, ако обичате, справка за посещенията на Вела Талънтайър на двайсети миналия месец.
— Веднага, доктор Огилви.
Малко по-късно секретарката влезе в офиса с компютърна разпечатка в ръка.
— Това ли искате, сър? — Тя му подаде листа.
Той го погледна бързо и веждите му се смръщиха леко.
— Да, благодаря.
Секретарката излезе и затвори вратата след себе си. Рейна осъзна, че Огилви се взира в разпечатката.
— Аз не бях в града на двайсети — каза Рейна. — Но знам, че Гордън се е отбил около обяд за няколко минути. Има ли някой друг в този списък?
— Да — отвърна Огилви, без да се опитва да прикрие изненадата си. — Има.
Зак не помръдна, но Рейна усети тежко пулсиране на аурата му. Той вероятно също усети нещо от нейната реакция, защото ръцете й стиснаха подлакътниците на стола с такава сила, че можеха да ги строшат.
— Кой е бил посетителят? — попита тя колкото е възможно по-спокойно.
— Никълъс Джей Паркър. Записал се е като приятел на пациентката.
Стомахът на Рейна се преобърна.
— Доколкото ми е известно, леля не познаваше никакъв Паркър.
Огилви повдигна вежди.
— Сигурна ли сте, че познавате всички познати на леля си?
Първата й реакция беше да каже да. После си спомни, че до неотдавна дори не беше подозирала, че Вела е имала любовна връзка с Уайлдър Джоунс.
— Не — призна тя. — Но мога да попитам Гордън и Андрю. Те трябва да помнят дали е имало някой Паркър в миналото й.
— Кога е пристигнал и кога си е тръгнал този Никълъс Джей Паркър? — попита Зак.
Огилви погледна разпечатката.
— Записал се е в дневника в три и половина следобед и си е тръгнал четирийсет минути по-късно.
— В стаята ли е посетил леля ми, или са говорили в някоя от общите зали? — попита Рейна напрегнато.
— Не мога да ви отговоря на този въпрос, съдейки по разпечатката. — Огилви остави листа на бюрото си с решителен жест. — Но някой от персонала сигурно помни, тъй като всеки посетител, различен от вас и господата Салазар и Китридж, трябва да е бил възприет като необичайно събитие.
— Ще ви бъдем благодарни, ако помолите човека, който си спомня за посещението, да ни опише този Паркър — обади се Зак.
Огилви кимна, набра някакъв номер на телефона и заговори делово с някого.
Рейна чакаше. Пулсът й се ускори тревожно. След кратък разговор, в който почти само слушаше, Огилви затвори телефона. Не изглеждаше доволен.
— Никълъс Джей Паркър е посетил Вела Талънтайър в стаята й.
— Номер триста и петнайсет. — Рейна сви пръсти върху облегалките на стола. — Беше самостоятелна стая. Вела я напускаше с нежелание. Трябваше да я убеждаваме да излезе. Казваше, че там се чувства в безопасност.
— Да — кимна Огилви. — Както и да е, двамата са били сами през повечето време от тези четирийсет минути. Но тъй като Паркър е бил непознат за персонала, една от дежурните е влязла на два пъти в стаята под различни предлози, за да се увери, че Вела не е разстроена или притеснена.
— Явно е познавала Паркър — каза Рейна, озадачена от тази загадка. — Иначе нямаше да му позволи да остане толкова дълго. Тя не понасяше непознати.
— Така беше — съгласи се Огилви. — Явно го е познавала. Когато дежурната е завела Паркър в стаята и е казала на Вела, че има посетител, тя отначало възразила срещу посещението му. Но Паркър я
