информирал, че е бил колега на брат й в някаква лаборатория. Затова Вела му позволила да остане.
Рейна усети стягане в гърдите.
— Паркър е познавал баща ми?
Зак я погледна с непроницаемо изражение.
— Така е казал на леля ви. Може да е излъгал, за да получи достъп до нея.
Рейна поклати глава, замаяна от разкритията.
— Все едно, въпросът си остава. Защо се е появил най-неочаквано, и то след толкова много години?
— Съжалявам, но не мога да отговоря на този въпрос — каза Огилви, вече сериозно загрижен. Той се обърна към Зак: — Опасявам се, че получих доста оскъдно описание. Сестрата го описа като среден на ръст, около четирийсет и пет годишен и плешив, освен това се държал така, сякаш има таралеж в гащите.
— Таралеж в гащите? — повтори Зак.
— Такова сравнение използва сестрата. Предполагам, че е бил нервен и постоянно се е движел.
— Нещо за дрехите му? — попита Зак.
— В облеклото му нямало нищо особено. Сестрата помни, че носел очила, но нищо повече. — Огилви направи кратка пауза и погледна Рейна. — В ретроспекция това посещение изглежда доста необичайно. Все пак мога да ви уверя, че Паркър е бил наблюдаван и от решението на леля ви е зависело колко време ще остане при нея.
— Благодаря — каза Рейна тихо.
— Мога да ви кажа и още нещо — допълни Огилви сериозно. — Нещо, което може да ви успокои. Сестрата ме увери, че след като Паркър си тръгнал, Вела изглеждала уморена, но спокойна. Дремала през останалото време от следобеда. Изпила предписаните й лекарства и заспала веднага.
Зак бе кръстосал ръце върху кормилото и оглеждаше сградата и двора, над които се сипеше кротък дъжд. Усещаше как нещата постепенно се наместват като парчета от пъзел. Имаше липсващи фрагменти, но и те щяха да се появят скоро. Знаеше го.
— Описанието на Паркър не е достатъчно пълно, но определено подхожда на Лорънс Куин, особено в частта за таралежа — каза той.
Рейна рязко обърна лице към него.
— Сигурен ли си?
— В досието му пишеше, че изглежда нервен.
Тя скръсти ръце под гърдите си и се загледа в болницата.
— Защо му е трябвало на Лорънс Куин да се среща с нея?
— Свързвало ги е само едно нещо и двамата знаем какво.
Рейна въздъхна тъжно.
— Вариантът на формулата на основателя, върху който е работил баща ми.
— Да. — Нямаше смисъл да смекчава истината. Тя можеше да я понесе. — Ти влиза ли в стаята на леля си след смъртта й?
— Не. Тялото й е било преместено незабавно в моргата. Гордън и Андрю са събрали нещата й същата вечер. Когато се върнах от Вегас и се заех с подробностите около погребението, вече нямаше причина да ходя в стаята й. Честно казано, нямах желание да отида.
— Разбирам те.
Тя го погледна.
— Какво мислиш?
— Че си имала право да се съмняваш в причините за смъртта на Вела Талънтайър.
— Чу Огилви. Той каза, че била добре, след като Паркър или който там е бил си е тръгнал. Била съвсем спокойна. Дори сънена.
— Може би неестествено сънена.
Рейна застина.
— Мислиш, че я е упоил?
— Куин е бил гениален химик. Надали някой е знаел повече от него за медикаментите. Има и още нещо.
— Какво?
— Бил е експерт по психотропни вещества и е знаел как влияят определени медикаменти на хора със силни паранормални способности. Това е било точно по неговата част.
— Но защо е трябвало да упоява леля Вела или, господи, да я убива след толкова години?
— Още не мога да отговоря на този въпрос. Знам само, че Фалън е прав. Има връзка.
И двамата се взираха в болницата още няколко минути.
— Тя как го понасяше? — попита той накрая.
— Че е затворена в психиатрична болница ли?
— Сигурно е било ад за нея. Ние бяхме вътре само трийсет минути и вече ми идеше да започна да се катеря по стените.
— Вела свикна сравнително бързо с живота в клиниката. Към края на живота й паранормалните й сетива бяха много отслабнали. Тя казваше, че е като да оглушееш или да загубиш зрението си. На практика през последната година от живота си тя не чуваше никакви гласове. Но вместо да намери покой, загубата на таланта я запрати в дълбока и продължителна депресия. Огилви започна да лекува депресията й, но леля Вела така и не възстанови способностите си.
Зак запали двигателя.
— Още нещо.
— Какво?
— „Сейнт Деймиънс“ е много скъпа частна клиника. Трябва да ти е струвало цяло състояние да я настаниш тук за година.
— Аха.
— Вегас?
— Оказва се, че съм много добра на карти.
40.
Телефонът й иззвъня, докато отключваше вратата на апартамента си. Тя го извади от чантата и видя познат номер. Брадли.
Зак я последва в антрето и затвори вратата.
— Ало? — каза Рейна някак предпазливо. Нямаше да понесе още един спор за книгата на Касиди Кътлър.
— Брадли е. Още съм Шелбивил. Но имам добра новина за теб. Реших, че ще искаш да я научиш веднага.
— Какво става?
— Лангдън току-що арестува Огнения убиец. Ще покажат пресконференцията в новините в шест.
Усети огромно облекчение. Тя отдръпна телефона от лицето си, за да обясни на Зак.
— Брадли се обажда. Казва, че са хванали ловеца на вещици.
Зак подсвирна тихо.
— Това се казва скорост.
— Този път не е имал възможност да унищожи следите с огън. — Тя отново заговори на Брадли: — Убиецът от Шелбивил ли е?
— Да. Но е нов в града. Бъртън Росър. Може би го помниш. Работел е на рецепцията на пансиона, където ти беше отседнала.
— Мили боже! Като се замисля колко пъти съм минала край него… — Тя млъкна. — Как го е разкрил Лангдън?
— Открил снимки на жертвите в лаптопа на Росър. Освен това в стаята му намерили съвсем същия колан като оня, с който било завързано момичето в мазето на леля ти. Сега ще пуснат ДНК анализ на
