пробите от косми, намерени в къщата на леля ти. Резултатите би трябвало да излязат скоро.
— Как са заподозрели Росър?
— Веднага са го надушили. Лангдън бездруго го държал под око, защото знаел, че Росър е лежал в затвора за изнасилване и грабеж. Когато започнал да му задава въпроси, Росър се опитал да избяга.
41.
Устните на Пандора се движеха, но Рейна не чуваше какво казва тя. Наведе се над малката маса и измъкна едната тапа от ухото си.
— Какво каза? — опита се да надвика гърмящата музика, която идваше от сцената.
— Попитах защо Зак те остави с мен тази вечер?
— Обясних ти, той се занимава с разследвания. Тази вечер има работа. Не можеше да ме вземе със себе си. А не искаше да оставам сама в апартамента си.
Двете седяха в едно от черните винилови сепарета на „Кафе Ноар“. Пандора пиеше еспресо. Рейна си беше поръчала билков чай. Заведението неслучайно носеше това име. Сцената, стените и дори таванът бяха покрити с черни драперии. Странни неонови инсталации светеха в оттенъци на зеленото, лилавото и червеното, създавайки призрачен ефект. Беше един и половина през нощта и заведението беше претъпкано. Рейна си даваше сметка, че е най-възрастният човек в клуба. Дори телохранителят на входа беше по-млад от нея.
Освен това беше сигурна, че никой, освен нея няма тапи в ушите. Тези млади хора след време щяха да съжаляват, че не са пазили слуха си, мислеше Рейна със самочувствието на възрастен и разумен човек. От друга страна, тълпата явно си прекарваше добре, поне доколкото почитателите на готическия стил бяха склонни да демонстрират, че се забавляват.
Също като клиентите на „Вратата към алеята“, и тук повечето хора бяха облечени в черно. Разликата беше в това, че вместо обичайните дрехи, с които човек би отишъл на клуб, клиентите на „Кафе Ноар“ носеха черни кожени дрехи и стоманени бижута. Виждаха се и най-различни сложни татуировки. Почти всички бяха с коси, боядисани в гарвановочерно или платинено бяло, макар тук-там да се виждаше и по някоя електриковосиня глава.
От тонколоните гърмеше хевиметъл. Музикантите на сцената бяха облечени по същия начин като публиката. Вокалистът им беше с разкопчано кожено елече на голо, така че да се виждат татуираните змии и дракони по ръцете и гърдите му.
Рейна, облечена в обичайния си черен панталон и пуловер, си мислеше, че изглежда доста семпло на фона на колоритното множество. Затова пък Пандора беше произведение на готическото изкуство с дългата си развята роба, която би се харесала на всяка вампирска кралица. Роклята имаше цепка до средата на бедрото, така че да се виждат черните мрежести чорапи и убийствено високите обувки с платформи. Високата яка очертаваше мъртвешки бялото лице и драматичния грим.
Пандора повдигна тънките си черни вежди и доближи устни до ухото на Рейна.
— Радвам се, че са заловили онзи маниак в Шелбивил.
— Аз се радвам двойно повече.
— В много случаи серийните убийци остават на свобода в продължение на години. И този нямаше да го заловят, ако не беше твоята информация. Все още твърдя, че трябва да получиш признание за това, което правиш.
— О, не. Благодаря.
— Гордън и Андрю направо ще превъртят, когато се върнат и разберат какво е станало.
— На мен го разправяй. Вече обмислям каква версия да им представя.
— Знаеш ли — каза Пандора, — по-рано си мислех, че е готино да работя за екстрасенс, който помага на полицията да залавя убийците. Никога не съм се замисляла колко опасно може да бъде това хоби.
— Нито пък аз — призна Рейна.
42.
„Сейнт Деймиънс“ бе оборудвана с модерна система за сигурност, но основната грижа на охраната явно бе да не допуска пациентите да се измъкват без разрешение. Зак бързо откри, че са обърнали далеч по- малко внимание на предотвратяването на непозволен достъп в болницата. С помощта на една специална играчка от „Джоунс и Джоунс“ той изключи алармената система и се вмъкна в сградата през един прозорец на сутерена.
Въпреки добрите новини от Шелбивил, Зак не се чувстваше достатъчно спокоен, за да остави Рейна сама, така че я прати заедно с Пандора в някакъв бар, където се събираха почитатели на готиката и където всички познаваха Пандора. Дали не прекаляваше с грижите? Възможно е, но какво от това.
Той предполагаше, че в сутерена се намира пералнята на болницата, и късметът се оказа на негова страна. В този час на нощта там нямаше никой. Зак взе една прясно изпрана униформа и я навлече върху черната тениска. Широкият панталон се издуваше върху дънките му, но на слабото осветление през нощта никой нямаше да забележи нещо нередно. Маратонките с меки подметки и една пластмасова служебна карта довършиха дегизировката. Картата бе обърната наопаки, за да не се вижда, че не е от болницата. Можеше да се случи на всеки, който се облича набързо, да закачи картата си наопаки.
„Сейнт Деймиънс“ имаше многоброен персонал. При малкото си предварително проучване Зак бе установил, че както в повечето болници, и тук наемаха служители чрез агенция за временна заетост. Непознатият дежурен във фоайето нямаше да направи впечатление на никого. Планът беше по възможност да се избягват всякакви нежелани срещи.
Най-сериозният проблем беше, че всичките му сетива бяха пределно изострени и нямаше как да изключи възприятията си за статичното напрежение, пропито в цялата сграда. Той долавяше много силно тъмните страсти — насилието, страха, прилива на адреналин, но покрай тях се прокрадваха и други чувства, като отчаяние и душевна болка. В една психиатрична клиника душевните страдания бяха в изобилие.
Знаеше, че щом се качи горе в отделенията, ще се чувства зле дори когато върви по коридорите. Дебелите подметки на маратонките му нямаше да успеят да блокират черната енергия, която беше полепнала по всяка повърхност.
Отново се стегна в очакване на шоковите вълни, които щяха да го залеят, и се отправи по стълбите към третия етаж. Спря до вратата и се ослуша внимателно. Не чу никакъв звук по коридора. Той се оказа празен.
Яркото осветление в дъното на коридора сигурно идваше от стаята на сестрите. Почти всички други лампи бяха изгасени, както беше очаквал. Повечето врати на стаи на пациенти бяха затворени, макар една-две да стояха открехнати.
Рейна му беше обяснила къде се намира стая 315. За негов късмет тя бе сравнително отдалечена от стаята на сестрите. Той се отправи натам и веднага установи, че е бил прав за това, което го очаква.
Някои екстрасенси твърдят, че когато се намират в болница или друго подобно силно заредено място, се чувстват така, сякаш вървят из гробище и откриват, че част от погребаните са още живи. Зак не беше на това мнение. За него гробищата бяха относително спокойни места. Болниците обаче бяха безкрайно далеч от спокойствието.
Вратата на стая 315 беше затворена. Зак я отвори възможно най-тихо и влезе в стаята със самоувереността на дежурен, който прави обичайната нощна проверка. Затвори вратата след себе си.
Лунната светлина струеше в стаята през прозореца, на който нямаше щори или завеси. В леглото лежеше един тийнейджър и го гледаше с широко отворени очи. И без да е екстрасенс, Зак щеше да долови суровата енергия на ужаса. Хлапето го гледаше така, сякаш е чудовище, изскочило изпод кревата му.
— Съжалявам — каза тихо Зак. — Не исках да те плаша. Просто проверявам дали си добре.
Вцепененото дете не помръдна и не проговори. Това не беше добре. Трябваше да измисли план Б.
— Ей сега си тръгвам — вдигна ръце Зак. После направи крачка назад.
— Ще ме убиеш ли? — Гласът на момчето трепереше така, че думите едва се разбираха.
Зак спря до вратата.
— Не. Не съм тук, за да ти причиня нещо лошо. Просто исках да огледам стаята набързо и да се уверя,
