Стари гласове от един случай, по който беше работила с Брадли, осъзна Рейна. Смесваха се със статичната енергия, която витаеше в коридора.
Паниката се надигна, лишавайки я от ориентация в морето от призрачни гласове. Зак беше сгрешил, когато й обеща, че няма да полудее като леля си. Тя полудяваше. Губеше контрол. Вътрешните й защити рухваха. Всичко прииждаше от някакво тайно тресавище.
Изведнъж друг глас надделя над вълната от писъци. Зак, който й обяснява спокойно нещо, което всеки член на обществото „Аркейн“ би трябвало да знае.
Добре, може би не полудява. Може би е резултат от вдишването на странния дим. Нещо ставаше със сетивата й. Трябваше да се отърве от дима.
Побърза да се махне от коридора, но загуби равновесие. Когато погледна надолу, видя, че краката й се губят в синята светлина, идваща изпод стъклото. Вече не можеше да разбере къде стъпва. Наркотикът бе предизвикал хаос във всичките й сетива.
Токът на невидимата й обувка се хлъзна по стъклото.
Тя политна и щеше да падне. Инстинктивно се хвана за завесата на стената. Тя не издържа тежестта й и се откъсна от кукичките.
Рейна падна тежко на пода, като продължаваше да стиска завесата. Метри тежък плат се стовариха отгоре й, заплашвайки да я задушат.
Прилив на адреналин се изстреля в тялото й. Това беше абсурдно. Нямаше да умре на пода пред тоалетните на някакъв готически клуб. Рейна се опита да прогони ужасните гласове в главата си, опря длани на пода и се надигна на четири крака.
Промяната в позата й помогна да вдиша малко въздух под завесата. Все още долавяше странно миришещия дим. Пушекът се разнася, помисли си тя. Въздухът над пода не беше толкова пропит с него. Но прахът, набит в завесите, беше друг проблем. Тя кихна.
Чуха се гласове. За щастие не бяха в главата й. Говореха двама младежи, току-що излезли от тоалетната.
— Ей, мъжки, подът не ти ли се струва нещо странен?
— Казах ти, че тая нова гадост ще има някои последици.
— Не, бе, пич, виж завесата, дето беше на стената, какво прави на пода? Не виждам лампичките.
Рейна си пое внимателно дъх.
— Помощ!
— Май има някой под нея.
— Сигурен ли си, че не е от дрогата?
— Не е.
Някой рязко дръпна завесата от Рейна. Тя се изправи на колене и видя, че двама души се взират в нея. Не виждаше лицата им ясно в тъмнината, но лампите в пода осветяваха тежките им кожени ботуши.
— Благодаря — успя да каже, докато кихаше.
Единият от младежите стоеше наведен над нея и я гледаше загрижено. Рейна различи обици на носа, веждата и устната му.
— Добре ли сте? — попита той.
— Да, благодаря. — Странният дим беше почти изчезнал. Сега въздухът беше относително чист. — Бихте ли ми подали ръка да стана? Май си счупих тока на обувката.
— Разбира се. Младежът я хвана здраво за лакътя и я издърпа да стане. — Ей, вие сте шефката на Пандора, нали? Виждал съм ви тук и преди.
— Точно така. — Вече изправена, Рейна огледа спасителите си. Двамата носеха кожени елечета на голо, за да демонстрират татуировките си. Този с обиците по лицето имаше остър, стърчащ гребен от коса на върха на иначе обръснатата глава. Другият носеше косата си вързана на конска опашка.
— Нямате представа колко съм ви благодарна — усмихна им се тя. — Тази завеса тежи цял тон. Мислех, че ще се задуша под нея.
— Няма проблем — отвърна младежът с обиците, доволен да се почувства герой.
— Да, така си е — кимна ентусиазирано и другият. — Сега добре ли сте?
— Мисля, че да. — Рейна се огледа, опитвайки се да разбере защо шумът внезапно стана толкова силен. — Вие двамата не бяхте зад завесата, нали?
— А? — погледна я объркан единият. — Не. Ей сега излязохме от тоалетната.
— И аз така си помислих. Но преди малко имаше човек зад завесата. Видяхте ли някой да излиза?
— Не. Ама тук е такава тъмница, че нищо не се вижда.
— Знам. Е, благодаря още веднъж.
Рейна опита да направи една крачка и осъзна, че ходенето ще бъде проблем. Глезенът й пулсираше. Подпря се на стената с една ръка и бавно закуцука към заведението. Чу гласовете на своите спасители зад себе си.
— Не ходи ли странно? — попита единият.
— Заради дрогата е. Казах ти, че е силна.
Тя се върна в сепарето, където Пандора я чакаше притеснена.
— Ето те най-после — надвика гърмящата музика Пандора. — Какво стана? Удари си крака ли?
— Паднах, докато излизах от тоалетната. — Тя се намести в сепарето, нетърпелива да облекчи крака си. — Счупих си тока. И си навехнах глезена.
— Зле ли е?
Рейна размърда крака си предпазливо.
— Не, ще му сложа лед, когато се прибера.
Осъзна, че музиката отново гърми в ушите й, защото бе загубила тапите си за уши. Тъкмо посегна към чантата си, за да потърси нов чифт, когато усети вълна от паранормална енергия. Тя разтърси всичко в нея.
Обърна се да го потърси с поглед. Не беше трудно да го забележи. За момент силуетът му се очерта на фона на един прожектор. Рейна зърна лицето му и якето, което носеше върху черната тениска. Изглеждаше хиляда пъти по-опасен от всички останали наоколо.
Той си проправи път през тълпата с лекотата на вълк, който минава през стадо овце. Вървеше право към сепарето, в което седяха двете с Пандора. Хората му правеха път, без да осъзнават защо. Действаха инстинктивно, реагирайки на силните вибрации, които се излъчваха около Зак. Експертите на „Аркейн“ бяха прави, помисли си тя. Повечето хора наистина имаха някакви зачатъчни паранормални способности. Те просто предпочитаха да ги наричат интуиция или може би дори здрав разум.
Зак стигна до масата им и спря. Гледаше право към нея. При следващото завъртане на прожектора Рейна видя, че лицето му е мрачно и страховито.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — отвърна тя машинално, стресната от дивата настойчивост на въпроса.
— Тя си навехна глезена — обади се Пандора.
— Зле ли е?
— Не, не особено — отвърна Рейна бързо. Странното му настроение я караше да се чувства притеснена. Женският инстинкт й подсказваше, че трябва да го успокои, за да не реагира като куче пазач, готово да захапе.
