Той се отпусна леко и кимна на Пандора.
— Благодаря, че я наглеждаше.
— Моля — отвърна Пандора. — Пак заповядай. При теб как мина?
— Интересно — отвърна Зак. — Ние с Рейна ще си тръгваме. Да те закараме ли до вас?
— Не, благодаря — махна с ръка Пандора. — Тази вечер музиката е страхотна. Имам куп приятели тук. Ще се прибера с някой от тях. Не се тревожете за мен.
Рейна взе чантата си и се измъкна от сепарето. Без да каже нищо, Зак я хвана за ръката, за да я поведе през тълпата.
Болка прониза глезена й. Тя ахна и се олюля леко, вкопчвайки се в Зак.
— Положението не е добро — каза той. — По дяволите, знаех, че е станало нещо.
— Просто си счупих тока.
— Проклетите високи токове.
— Ти обичаш високи токове.
— Обичам те и с ниски, стабилни обувки.
Рейна се запита дали той осъзнава какво е казал току-що.
— Изобщо не ти вярвам — успя да каже небрежно тя. — Мъжете направо оглупяват при вида на високи токове.
— Е, има нещо такова — съгласи се Зак.
Ясно, никой нямаше да спомене и дума повече за изплъзналото се
Преди Рейна да отгатне намеренията му, Зак я вдигна на ръце. Морето от татуирани посетители на клуба се раздели като по чудо и им направи път до преддверието на клуба.
— Често ли идваш тук? — попита Зак развеселен.
— Само в най-тежките вечери, когато билковата отвара и пасиансите не могат да прогонят гласовете.
— Сега разбирам защо това място ти помага. Тук е трудно да чуеш каквото и да е.
— Говориш като старец.
Спряха за миг, за да приберат шлифера на Рейна, после Зак я изнесе навън.
— Напомни ми да те взема следващия път, когато отивам по магазините за януарските разпродажби. Ще ми свършиш добра работа в тълпите.
— Нали знаеш какво казват — всеки си има някакъв талант.
Зак я занесе до колата и я пусна внимателно на крака, за да отвори вратата. Тя се намести на мястото на пътника и го изчака да заобиколи и седне зад кормилото.
Усещаше присъствието му с всичките си сетива, но вече не долавяше онази изгаряща енергия.
— Как разбра, че нещо се е случило? — попита Рейна любопитно.
— Просто някакво предчувствие. — Той включи на скорост и се обърна назад, за да изкара колата от паркинга.
— Като моето предчувствие предната вечер, когато беше нападнат?
— Може би. — Зак насочи колата към изхода. — Но трябва да ти кажа, че според експертите няма такова нещо като телепатия.
— Тези твои експерти… Те изобщо знаят ли нещо?
— Не, нищо. — Поеха по улицата. — Всъщност те са първите, които твърдят, че научното изучаване на паранормалното е още в зародиша си. Обществото е отбелязало значителен прогрес през последните няколко десетилетия, но има някои сериозни бариери.
— Например?
— Например развитието на технологиите. — Той спря на един светофар. — Трудно се създават разумни теории, които да обяснят природата на паранормалните явления. А още по-трудно е да се открият методи и средства за тяхното идентифициране и измерване, тъй като съвременните технологии не са пригодени за изучаване на паранормалното.
— Хм. Не бях се замисляла за този проблем.
— Как е глезенът ти?
— Малко боли — призна тя.
Зак не каза нищо, а се съсредоточи върху шофирането.
— Открил си нещо в „Сейнт Деймиънс“, нали?
— Вела Талънтайър е била убита.
Рейна преглътна трудно. Въпреки че бе допускала тази възможност, съзнанието й отказваше да приеме факта.
— Как? — прошепна.
— Мисля, че Куин й е направил някаква смъртоносна инжекция.
Усети как я обзема ужас, последван от пареща вина.
— При аутопсията не откриха нищо — напомни му тя, опитвайки да възпре цунамито от чувства.
— Някои вещества могат да предизвикат сърдечен удар, без да оставят следи в организма. Не забравяй, че Лорънс Куин е бил експерт в тази област. Знаел е как влияят определени медикаменти на хората със силни паранормални способности.
— Сигурен ли си, че й е дал нещо?
— Видях ръката му — каза тихо Зак. — Усетих спринцовката в нея. Почувствах как предвкусва убийството. Беше… възбуден.
От очите й рукнаха сълзи.
— Мили боже. Харесало му е, че я убива?
— Не. Имах предвид паранормалните му сетива. Но е бил и много, много нервен. Сигурно се е страхувал, че някой ще го залови. В същото време е бил въодушевен, защото е смятал, че е измъкнал от Вела това, за което е дошъл. Комбинацията от емоции е била толкова силна, че е оставила следи по таблата на леглото.
— Но какво може да е искал от нея?
— Не знам, но останах с впечатлението, че я е убил, за да запази някаква тайна. По този начин е елиминирал риска някой друг да узнае това, което е разказала на него.
Рейна примигна, за да прогони сълзите от очите си.
— Добре ли си? — попита Зак.
— Не особено. — Пое си дълбоко дъх и опита да се съсредоточи. — Но това, което й е дал, не е подействало веднага. Според дежурната сестра тя е била много спокойна, когато Куин си е тръгнал.
— Според мен това не е вярно. Аз долових нейната съпротива. Вела не се е борила с Куин. Всъщност е приела инжекцията доброволно. Куин трябва да я е заблудил, убедил я е, че това, което й дава, ще й помогне.
— Тя не е могла да долови предупредителните сигнали, защото бе загубила паранормалните си способности — каза Рейна. Тъгата се смеси с вина и изпълни цялото й същество. — Дори нормалните й сетива бяха притъпени от лекарствата. Нямаше никаква естествена защита.
Нощта изведнъж й се стори още по-тъмна.
— Има още нещо — каза Зак. — Нещо, което може да се окаже много, много важно.
— Какво?
— Открих една химикалка в стаята. Все едно докоснах оголен електрически кабел. Женска енергия.
— Леля Вела?
— Мисля, че да. Жената усещаше, че умира. Отчаяно се опитваше да остави бележка на някого, когото обичаше.
Поразена, Рейна се завъртя на седалката си.
— Сигурен ли си?
— Доколкото е възможно. — Зак махна раздразнено с ръка. — Знаеш как е при тези неща.
— Не знам колкото теб — напомни му тя. — Не съм имала шанса да израсна в обществото „Аркейн“.
— Обяснявал съм ти, че допълнителните ни сетива са свързани с интуицията. На някакво несъзнателно ниво интерпретираме енергията, която долавяме, и я преобразуваме в образи, както е при мен, или в
