че всичко е наред.
— Не ти вярвам — прошепна момчето. Ти светиш прекалено ярко. Никой от дежурните не излъчва такава енергия.
Зак осъзна какво става.
— По дяволите! Ти виждаш аурата ми, нали?
Момчето не отговори. Просто продължи да се взира с големите си изплашени очи. Зак изключи паранормалните си сетива.
— Така по-добре ли е?
— Какво направи?
— Потиснах специалните си сетива. Не мога да ги изключа напълно, но мога да ги отслабя значително. Сега вече не излъчвам толкова енергия. Повечето хора не усещат аурата ми, когато съм в това състояние. Аз се казвам Зак между другото.
— Ти вампир ли си?
— Не, разбира се. Вампирите не съществуват. Просто имам паранормални способности. И мисля, че и ти имаш такива. Нали знаеш какво казват, които си приличат, се привличат. Ти как се казваш?
— Джош.
— Приятно ми е, Джош. Как се озова на това място?
— Аз съм луд.
— Така ли? Какво правеше? Палеше пожари ли? Или измъчваше малки животинки?
— Не. Нищо подобно. Аз обичам животните. — Джош се подпря на лакът. Шокът и възмущението изместиха страха му. — Виждам някакви светлинни вълни около хората.
— Да, предположих, че е така. — Зак се доближи до леглото. — Кой те доведе тук?
— Мащехата ми. Тя накара татко да се съгласи. Каза му, че ако остана с тях, ще травматизирам децата й и новото бебе.
— Защото виждаш аурата на хората?
— Това ли е? Светлинните вълни?
— Да.
Джош се поколеба.
— Твоята е много силна. Нали каза, че ще я намалиш?
— Казах. Но ако имаш екстрасензорни способности с десета степен по скалата на Джоунс, излъчваш силна енергия, дори и когато си неутрален. Не всички усещат тази енергия. Само хора с развити свръхсетива.
— Говориш така, сякаш си по-луд и от мен.
— Хората, които нямат паранормални способности, често си мислят, че ние, които имаме, се преструваме. Ти имаш ли достъп до компютър тук?
— Разбира се. Доктор Огилви ми позволи да си донеса моя. Мащехата ми каза, че прекарвам твърде много време пред компютъра. Но доктор Огилви обясни на нашите, че за мен това е важно и че трябва да мога да правя нормални неща като останалите деца на моята възраст, например да влизам в интернет.
— Доктор Огилви явно е добър човек. Просто не вярва, че е възможно хората да имат паранормални сетива.
— Знам. Казах му, че има добра аура, една такава топла и ярка. Той си мисли, че халюцинирам или си измислям.
— Той не е единственият човек, който потиска собствената си природа. Много хора предпочитат да потискат способностите си, вместо да приемат факта, че съществуват допълнителни сетива.
— Сигурен ли си, че не си луд?
— Ако съм луд, поне не живея тук, в „Сейнт Деймиънс“. Имам си нормален живот. Дори и приятелка, която също е екстрасенс.
— Хм. Това не е ли доста странно?
Зак извади портфейла си и измъкна от него една картичка.
— На мен ми изглежда нормално. Но пък аз знам някои неща, които ти не знаеш.
— Какви?
— Знам за една организация, където има хора като нас с теб. Ще ти дам един сайт и паролата, с която можеш да влезеш в него.
— Супер.
— Трябва ми химикалка.
— Ей там на бюрото има — каза Джош, който бе силно впечатлен.
Зак се огледа. В сумрака успя да различи химикалка и бележник върху малкото бюро до прозореца.
— Видях я.
Той отиде при бюрото.
— Мили боже, каква енергия излъчваш само — прошепна Джош. — Пламти във всички цветове. На някои дори не им знам имената.
— Така е, защото паранормалната енергия не е в същия диапазон на спектъра като видимата светлина. Излъчването е с дължини на вълните, които човешкото око не може да види.
— Значи съм като онези птици, които виждат ултравиолетовата светлина.
— Точно така. Обикновеният екстрасенс също не може да долови този вид енергия, поне не като видима светлина. Само някои хора — като теб например — притежават специална чувствителност и могат да виждат аурата на останалите. Това е дарба.
— Голяма дарба, няма що. Заради нея съм в лудницата.
— Не се тревожи. Ще говоря с едни хора. Ще ти помогнем да излезеш оттук.
Джош се изсмя тихо.
— Наистина ли?
— Сигурен съм.
— Ти не познаваш мащехата ми.
— Повярвай ми. Има хора, на които това им е работата.
— Кое?
— Да помагат на хората с паранормални способности да се нагодят към своите сетива и да се научат да се държат нормално, така че да живеят в реалния свят.
— Така ли?
В гласа му имаше толкова болезнена надежда, че Зак едва се удържа да не го вземе веднага със себе си и да го отведе в най-близкия офис на „Аркейн“. Но имаше правила, които забраняваха такива неща. Фалън Джоунс нямаше да се зарадва, ако някой агент на „Джоунс и Джоунс“ бъдеше обвинен в отвличане на дете. За щастие имаше и други възможности. Обществото „Аркейн“ имаше цял екип експерти, подготвени да се справят с подобни ситуации.
— Няма проблем — кимна Зак. — Само ще ни трябва малко време, за да направим всичко по законния ред, така ще бъде най-добре за всички. Но междувременно искам да влезеш в този сайт. Ще откриеш, че не си сам и че не си луд.
Той взе химикалката от бюрото.
Трескава, отчаяна психична енергия го прониза. Бледи призрачни образи блеснаха в съзнанието му.
Зак настрои сетивата си и виденията станаха по-отчетливи и ярки.
— Зак? — В гласа на Джош отново се появи страх. — Добре ли си? Аурата ти стана много странна.
— Добре съм — върна се към настоящето той. Образите избледняха в главата му. Сега успя да хване химикалката, макар още да усещаше електрическите иглички на енергията.
Написа интернет адреса и паролата за сайта на „Аркейн“, който бе създаден за доверени външни хора,
