— Жанрът по-точно е романтичен съспенс — поправи го тя.
— Какво означава?
— Означава, че има романтика, а също и убийства.
— Харесваш ли такива книги?
— Да.
Той се усмихна.
— Нали каза, че не си романтичка.
— Не съм. — Тя премина на следващата страница. — Това не означава, че не обичам да чета романтични истории.
— Ами убийствата?
— Разкриват ги, защото главните герои са много умни детективи. Накрая винаги побеждават добрите.
— Знаеш ли, в действителност мотивът за убийство е много по-обикновен, отколкото в художествената литература — каза той. — Някой се ядосва, докопва се до пистолета и застрелва човека, който го е ядосал.
— Наистина ли? — Думите му не й въздействаха особено.
— Нещо повече — болшинството от случаите биват разкривани, защото някой решава, че не може да пази тайна, а не благодарение на криминолозите или детективите.
— Ако се интересувах от истинската работа на полицията, щях да чета вестници, не книги — не отстъпи тя.
— Това е добра идея. После ми разкажи как завършва книгата.
Тя обърна на следващата страница.
— Вече знам финала.
— Прочела си края предварително?
— Винаги го чета, преди да започна цялата книга.
Той я погледна изумен.
— Щом знаеш какъв е финалът, защо изобщо я четеш?
— Не я чета заради него, а заради самата история.
Тя погледна към входа и видя едно такси, което спря.
— Животът е прекалено кратък, за да го прахосвам за книги, които свършват с покъртителна картина.
— Имаш предвид, когато липсва хепиенд ли?
— За мен те са синоними.
— Добре, и как свършва тази книга? Чакай. — Той вдигна длан. — Нека отгатна: убиецът е икономът.
Тя видимо се изненада, устните й се разтвориха, сякаш беше шокирана. Той можеше да се закълне, че книгата потрепери в ръката й. Лутър веднага напрегна сетивата си.
Нормалните цветове и нюанси избледняха. Пъстрите оттенъци на паранормалния спектър изплуваха пред очите му. Беше изненадан, когато видя безпогрешните стрелички на страха в аурата на Грейс. Разбра, че нещо не е наред, и осъзна, че тя наблюдава входа и фоайето.
Следеше погледа й и видя мъж, който тъкмо слизаше от шофьорското място на една от новопристигналите коли. Той имаше тежкото, масивно и прекалено мускулесто тяло на щангист, който взема много стероиди. Главата му беше обръсната. Носеше слънчеви очила с огледални стъкла.
Вниманието на Лутър беше привлечено от аурата на мъжа. Тя не само беше силна, но в нея имаше и нещо нередно. Искри тъмна енергия просветваха и когато те преминаваха като вълна през аурата му, създаваха смущаващи пулсации.
— Какво става? — попита той тихо.
— Ловец — отвърна тя. — Нещо такова.
— По дяволите! Достатъчно с теорията на Фалън за вероятностите!
— Тук не става въпрос само за лош късмет. — Гласът й потрепери. Тя изглеждаше като вцепенена. — Профилът му не е на обикновен ловец.
— По какво се различава?
— Първо, не е системно развит. Няма набор от способности, които правилно да отговарят на този тип талант. Има цели сектори от спектъра, които липсват или са някак неясни.
— Например?
— За начало бих казала, че той не притежава способността да открива психичните признаци на насилието, която се среща у всеки ловец от средна степен. Може да вижда на тъмно обаче и има силата и скоростта, присъщи на ловците.
— Има ли друго, което да липсва? — попита той. Лутър не отделяше вниманието си от непознатия.
— Да, обикновено всеки силен талант, независимо от вида му, се съчетава с висока интелигентност. Един ловец осма или девета степен би трябвало да притежава и над средната интелигентност.
— А при него липсва, така ли?
— Не. Не е глупав, но със сигурност няма оригинално мислене. Това е човек, който лесно може да бъде манипулиран от някого, който знае как да се справи с него. Той изпълнява заповеди, без да се съмнява.
— Явно не е голям умник.
— Не е.
— Възможно ли е това да е Юбанкс?
Тя поклати глава в знак на несъгласие.
— Не, освен ако профилът, който ми дадоха, е бил неточен, в което се съмнявам.
Лутър гледаше как шофьорът отвори задната врата на колата. Друг мъж слезе. Той изглеждаше към трийсет и седем-осем годишен, висок, с квадратна челюст и съвършен тен, който можеше да се постигне само по неестествен начин.
Грейс въздъхна и се напрегна отново.
— Това е Юбанкс — прошепна тя. — Стратег, висока степен. Всичко друго също отговаря на профила.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— А има ли несиметрични вълни?
Тя бързо се обърна към него, изненадана от въпроса.
— Виждаш ли ги?
— Не се заблуждавай, няма как да останат незабелязани. И аз съм виждала доста луди хора. Повечето от тях имат неравномерни пулсации в аурата си. Но не такива.
Юбанкс остави шофьора и пиколото да се погрижат за багажа, отказа венеца от хавайски цветя, който му предложиха в знак на добре дошъл, и бързо се отправи към рецепцията.
— И при наркоманите се получават подобни хаотични пулсации — каза Грейс, без да е напълно убедена.
Лутър се вгледа в Юбанкс, за да направи преценката си.
— Ако е силно пристрастен към някакъв наркотик, ще излъчва много голямо количество необичайни трептения. Но като съдя по това, което съм виждал, аурата на наркоманите прилича на аурата на хората с психични заболявания. Виждат се много искри, които приличат на късо съединение. Моделът е вътрешно непредсказуем и естествените дължини на вълните не могат да резонират, поне не толкова продължително.
— Тук имаме стабилен, повтарящ се модел — каза тя тихо и озадачено. — Като някаква вълна без уравновесена посока.
— Пълна противоположност.
— Защо според теб Юбанкс е довел ловец със себе си? — попита Грейс.
— Сигурно поради същата причина, поради която аз съм тук с теб. Ловецът му е бодигард.
Лутър видя как мъжът с бръснатата глава огледа цялото фоайе с търсещ поглед. Той мина през тях, без да се задържи. Нямаше знак за тревога.
