Грейс се отпусна леко.
— Той не ни обърна никакво внимание.
— Както сама забеляза, той не е особено умен. Както и да е, ти си свърши работата. Време е да напуснеш острова.
Лутър не желаеше да я изпрати обратно в затънтеното градче в Орегон, но още по-малко искаше тя да остане в близост до Юбанкс.
— Още не сме приключили мисията — напомни му тя. — Ти се нуждаеш от помощта ми, за да направим профил на ловеца, на когото попаднахме снощи, забрави ли?
— Обстановката прекалено се усложни.
— Мога да се справя с подобна ситуация.
— Обаче не и тук — настоя той.
— Имаш нужда от партньор — не отстъпваше тя. — А аз съм единствената, която може да ти помогне. Юбанкс е много, много опасен човек, онзи ловец — също.
— Знам, че бастунът подронва авторитета ми, но мога да се справя с подобна ситуация.
— Много добре знам на какво си способен — каза тя. — Снощи те видях да действаш. Но ти не си безразсъден.
Това беше интересно.
— Според теб Юбанкс е безумен?
— Мисля, и с основание — каза тя предпазливо, — че в него има нещо нередно както психически, така и физиологически, също и в бодигарда му.
— Неуравновесените вълни?
— Да. Мисля, че трябва да стоиш настрани от тези мъже.
Първата му реакция бе да анализира липсващата й увереност. В момента той не беше в най-добрата си форма. После му хрумна, че Грейс беше искрено загрижена за безопасността му. Не беше сигурен как да тълкува това.
— Ще се справя — каза той. — Знаеш ли, вместо да се прибереш в Еклипс Бей, би могла да вземеш самолет до Хонолулу и да ме изчакаш там. Няма да се бавя много. Веднага щом се обадя на Фалън, той ще се погрижи Юбанкс да е под постоянно наблюдение. Аз ще остана още малко, за да видя дали ще открия ловеца, и после…
Той замълча, защото усети, че тя не го чуваше. Вниманието й не беше насочено към Юбанкс, който беше получил ключа за стаята си и вече приближаваше нетърпеливо към асансьорите, плътно следван от ловеца. Вместо това Грейс гледаше друг новодошъл — една жена, която току-що беше слязла от бяла лимузина.
„Шеф на някоя корпорация“, помисли си Лутър. Видя я как властно нарежда на пиколото какво да прави с багажа й. Придружаваше я мускулест мъж, облечен в сако, което не му беше по мярка.
Жената отказа огърлицата от цветя, също като Юбанкс, и бързо се отправи към рецепцията.
— Погледни ги — каза Грейс настойчиво.
— Гледам ги и какво?
— Погледни ги!
— Добре. — Той я послуша и отново отвори сетивата си.
Аурата на жената блестеше със студена палитра от леденосини и светлозелени нюанси.
— Не е разумно човек да застава срещу интереса й — отбеляза той. — Веднъж имах един такъв капитан. Мислеше само за това как да се издигне. Беше готов да стъпче всеки, изпречил се на пътя му.
— Съмнявам се аурата на твоя капитан да е приличала на нейната.
И тогава той видя пулсациите — кратки и изпълнени с тъмни мисли, които контрастираха между зеленото и синьото, променяйки за миг цялостния модел. Тези вълни не бяха същите като в аурата на Юбанкс или ловеца, но по нещо приличаха на тях.
Лутър насочи вниманието си към спътника на жената и видя същата лоша енергия.
— Ловец — каза Грейс, — с липсващи елементи от спектъра, също като предишния.
— Още един бодигард. Личи по сакото. То трябва да закрива.
— Какво според теб?
— Пистолета му.
— А, да — тя кимна с разбиране. — Определено.
Поредната кола спря пред входа. Този път слязоха двама мъже. Единият се разпореждаше с разтоварването на стиковете за голф. Другият влезе във фоайето.
— Талант с висока степен — притежава умения за анализиране на вероятности, и бодигардът му — отбеляза Грейс. — Същата тъмна енергия и у двамата.
— Какво, по дяволите, става тук? Никога не съм виждал нещо подобно като тези странни блуждаещи вълни.
— Аз съм виждала — промълви Грейс.
— И на мен така ми се стори. — Той посегна към бастуна си. — Двамата с теб трябва да си поговорим.
14.
— Какво, по дяволите, става и какво знаеш ти? — попита Лутър. Той говореше с отмерен и лишен от емоции глас на полицай.
Натоварването й беше предостатъчно за един ден. Не издържа и се разкрещя:
— Не ми говори по този начин!
— По кой начин?
— Сякаш съм заподозряна в нещо нередно.
Той я погледна. Очите му бяха скрити зад тъмните очила. Чакаше — така, както чакат понякога полицаите и психиатрите — с надеждата човекът срещу тях да се изнерви и да започне да говори.
Стояха в сянката на дървото, което ги беше скрило миналата вечер, когато той я докосна за пръв път. Но в момента тя не беше се отдала на приятните спомени и емоции. Беше си припомнила кошмара с Мартин Крокър, който я събуди сутринта.
Загледа се в океана, докато подреждаше мислите си. Лутър имаше право да знае всичко, което можеше да му каже за аурите на странната група новодошли. Но тя не беше длъжна да го посвети във всичките си тайни. Нямаше да й е за пръв път да излъже полицай. Имаше опит.
— Преди познавах човек, чиято аура постепенно придоби същия дисбаланс — каза тихо тя.
— Продължавай.
— Знаеш ли, ще е много по-лесно, ако се държиш като добър, а не като лош детектив.
— Разкажи ми, Грейс.
— Човекът, когото познавах, имаше лутащи се вълни, за които спомена. Започваха да се появяват, след като вземеше някакво лекарство.
— Какво лекарство? — Лутър беше неподвижен до нея, но Грейс го усети как застана нащрек. Той използваше свръхестествените си възможности, търсеше признаци на напрежение, страх, гняв или други силни емоции, които да му подскажат, че тя лъже. Нека си гледа. И какво, ако съм изплашена? И той би трябвало да е изплашен.
— Не знам веществото, което вземаше, но съм сигурна, че беше забранено. То имаше странен ефект върху него. Даде му нов талант, какъвто той със сигурност нямаше, преди да започне да го използва. Трудно е да се обясни, но…
— По дяволите — прекъсна я Лутър тихо, — „Нощните сенки“.
Тя го погледна озадачена. И нейните сетива се напрегнаха. Аурата му беше изпълнена от контролирана нервност, която не се забелязваше по лицето му. Тя знаеше, че той се разгорещява не само физически, но и психически. Адреналинът му се повиши.
— Какви нощни сенки? — попита предпазливо. — Това име на дрога ли е?
— Не. Това е кодовото име, което Фалън даде на нова престъпна организация от хора с паранормални
