Музиката беше форма на енергия. Тя въздействаше директно върху сетивата и върху целия спектър на аурата. Доказателства имаше навсякъде. Музиката можеше да събуди страсти, да вълнува, да предизвика прилив на адреналин. Някои религии се бояха от силата й до такава степен, че я забраняваха. Други използваха уникалната й енергия да екзалтира хората и възхвалява божествата. Музиката можеше да има опияняващо въздействие върху тълпите, можеше да накара човек да стане на крака и да го принуди да излее енергията си под формата на движения — танците.
Музиката можеше да накара човек да се съсредоточи върху нещо много важно. Как се казваше тази мелодия?
Грейс усети да я пронизва странна хладина. Важно беше да се досети коя е мелодията, която камериерката пееше. Беше ходила на опера няколко пъти преди години. Безкрайно силните емоции в представените сцени й харесваха най-вече защото тя винаги се стараеше да контролира страстите си. Невероятната способност на певците, на прекрасните им гласове да достигат и до най-далечните краища на огромните оперни зали без помощта на микрофони винаги я удивяваше. Грейс не беше почитател на операта. Липсваше й задълбочено познание за музиката. Обаче беше сигурна, че е чувала мелодията някъде на сцена.
Необяснимо силната нужда да си спомни името на мелодията изчезна почти толкова бързо, колкото се беше появила.
Усети ледено докосване по тила си. Пулсът й се ускори. Сякаш от нищото се появи тревога, близко до паника усещане, и завладя сетивата й. Познат й беше този синдром. Инстинктът й за оцеляване се беше пробудил рязко и настойчиво.
Музиката е форма на енергия.
Досети се, че макар да се бе разминала толкова близко с камериерката, не бе я запомнила, дори и цвета на косата й, камо ли дали е била слаба или пълна, млада или възрастна. Съвсем нищо, освен натрапчивото желание да се съсредоточи върху мелодията, която жената тананикаше.
Грейс спря и се обърна. Камериерката и количката й бяха изчезнали зад ъгъла на дългия коридор.
Тя се поколеба, беше несигурна и не знаеше какво да предприеме. Тази сутрин беше сама. Преди час петимата от „Нощните сенки“ и техните бодигардове се бяха отправили към игрището за голф. Лутър ги беше последвал, след като я беше инструктирал да стои или в стаята, или в хотела, където е оживено.
Тя смяташе да поседи край басейна, но се върна към стаята, за да вземе шапката, която беше забравила. Точно тогава се размина с пеещата камериерка. За момент беше толкова разсеяна, като се опитваше да разпознае песента, че дори забрави целта на връщането си.
Нещо не беше наред…
Трябваше да види жената още веднъж.
Бързо се върна обратно, в посоката, където се бе отправила камериерката. Когато стигна до ъгъла на коридора, отново дочу тананикането, този път съвсем слабо. Отново я завладя желанието да се съсредоточи върху музиката. Но този път тя беше подготвена за него. Отблъсна го с лекота и решителност. Желанието й се изпари.
Зави зад ъгъла и я видя отново. Жената чакаше товарния асансьор. Косата й беше като водопад от тъмни къдрици, които отчасти прикриваха профила й. Тъмни очила с дебели рамки скриваха очите й. Движеше се енергично и грациозно. Край нея витаеше особен ентусиазъм, очевидно жената обичаше работата си. Тя не се бореше с тежко натоварената количка. Буташе я без усилие.
Грейс използва другите си сетива. Аурата на камериерката блесна ярко. Мощни вълни на психична енергия по необикновен начин пулсираха в нея. Останалата част от профила й бе сложна и объркана. В него имаше нещо нередно. Нямаше я тъмната енергия, която бе присъща на хората от „Нощните сенки“, но на места пулсиращите снопове изглеждаха неравни, а на други места бяха много хаотични.
Камериерката може и да харесваше работата си, но имаше сериозни проблеми с душевното си здраве.
Не че аз имам право да я съдя, помисли си Грейс. Тя самата беше прекарала една година, без да посмее да докосне, когото и да било.
Вратата на стаята от другата страна на коридора — точно срещу товарния асансьор, се отвори. Излязоха мъж и жена.
Камериерката спря да тананика и запя. Гласът й беше тих, но се понесе по коридора. Всяка нота беше кристалночиста. Грейс имаше чувството, че не тя е публиката, за която бе предназначено това изпълнение, но дори и да беше така, трябваше да се бори с всички сили, за да устои на желанието да улови прекрасните тонове, които се носеха във въздуха.
Двойката мина покрай камериерката, без да се впечатли. Много хора бяха безразлични към персонала в хотела, помисли си Грейс, но как можеха да не я забележат, като пееше по този начин. Лицата на мъжа и жената бяха напълно безизразни.
Вратата на асансьора се отвори. Светещата стрелка сочеше нагоре, което означаваше, че асансьорът ще се изкачва. Камериерката бутна количката вътре. Вратата се затвори и песента секна. Грейс забеляза, че мъжът и жената видимо се оживиха. Жената примигна няколко пъти, после погледна спътника си.
— Часът ми за масаж е в единайсет. Кога ще се върнеш от голф игрището?
— Не ме чакай преди пет.
— В такъв случай следобед ще отида по магазините.
Двамата кимнаха учтиво на Грейс и продължиха по коридора към асансьорите за гостите на хотела.
Грейс ги изчака да се качат, после отвори вратата към стълбището и излезе. Над етажа, на който се намираше, имаше още два — пети и шести.
Тя се втурна по бетонните стъпала и се ослуша напрегнато, преди да отвори вратата на петия етаж. Нищо не се чуваше. Предпазливо открехна вратата и надникна към коридора. Беше празен.
Бързо се изкачи до следващия етаж и отново спря до вратата към коридора. Долови леките пулсации на музиката, макар и слабо.
Отвори вратата точно когато камериерката влизаше в една стая в далечния край на коридора. Аурата на жената блестеше, сякаш бе нагорещена. Количката остана в коридора. Камериерката не спази правилото да остави вратата на стаята отворена, докато почиства. Вместо това я затвори плътно след себе си.
Грейс погледна номера на вратата от мястото, където се намираше, и после пресметна къде беше влязла пеещата камериерка. Адреналинът нахлу в тялото й. Ако беше преброила правилно, тя току-що бе изчезнала в номер 604, апартамента на Юбанкс.
Господин Джоунс, каква е вероятността това да се случи?
Каквото и да ставаше, то беше нещо важно. Беше сигурна. Въпросът бе как да постъпи в тази ситуация. Лутър щеше да знае, но той не беше наоколо. Един добър агент трябваше да умее да взема решения сам.
Нямаше какво толкова да се случи, ако минеше покрай стаята, в която бе влязла камериерката, за да се увери, че номерът наистина е 604. Нямаше да бъде добре за бъдещето й в „Джоунс и Джоунс“, ако се издънеше за нещо толкова важно.
Тръгна по коридора престорено спокойно, с ключ в ръка, сякаш отиваше към собствената си стая. Нямаше хора наоколо.
В далечния край на коридора се появи друга камериерка, която буташе натоварена количка. Тя спря пред една стая и почука леко.
— Камериерката е — извика.
И това беше нещо важно, което предишната бе пропуснала да направи, спомни си Грейс. Тя беше влязла в стаята, без да почука и да предупреди за присъствието си, сякаш знаеше, че там няма никого.
Грейс стигна до количката на пеещата камериерка. Погледна затворената врата: беше 604. Вървеше и се чудеше как да постъпи. Предположи, че един опитен агент на „Джоунс и Джоунс“ би наблюдавал пеещата камериерка и би я проследил, след като тя излезеше от апартамента на Юбанкс. Трябваше да види какво ще стане — нали това беше целта на мисията й тук!
Беше много важно да извести Лутър, че една непозната с много силен психичен талант току-що бе влязла в стаята на Юбанкс — един от членовете на „Нощните сенки“.
Извади телефона си и бързо набра кратко съобщение:
