Точно тогава в коридора отекна друг звук — звънчето на асансьора.
Явно и певицата го чу и разбра, че всеки момент ще се появят други хора. Хаос изпълни аурата й. Обзета от лудост и ярост, тя се хвърли към Грейс, протегнала пръсти като нокти на граблива птица.
Грейс се дръпна от нея, така че количката остана помежду им. Потърси нещо, което да й послужи за самозащита. Хвана дръжката на четка за прах.
Певицата опита да заобиколи количката, но се спъна в камериерката, която лежеше в безсъзнание на пода, и се просна по очи. Грейс блъсна количката срещу нея, но не я достигна.
Певицата се изправи. Устата й се отвори. Гърлото й се напрегна. Но единственият звук, който излезе, беше някакво задавено ахване.
Тя погледна към асансьора. Вратата му започна да се отваря. Логиката или може би инстинктът за самосъхранение надделя над яростта й. Тя побягна покрай Грейс и изчезна зад ъгъла.
Грейс изчака, стиснала четката за прах, но повече не се чу мелодия.
Тя въздъхна дълбоко и отиде при припадналата камериерка, която тъкмо се свестяваше. Нещо изхрущя под краката й. Грейс се огледа и видя парчета стъкло по мокета. Една от чашите в количката се беше строшила.
Хрумна й, че вратата на номер 604 още беше отворена. Тя я затвори. Нещо й подсказа, че Фалън би искал този инцидент да не се разчува.
Тя се наведе до замаяната жена.
— Добре ли сте? — попита загрижено.
— Мисля, че да — Камериерката я погледна с недоумение. — Припаднах ли?
— Да. Не се опитвайте да ставате. Има сервизен телефон до асансьора, сега ще повикам помощ.
— Добре съм, наистина. Просто съм малко уморена, това е всичко. Имах тежък ден.
— Определено.
Камериерката щеше да се оправи. Аурата й се връщаше към естественото си състояние. Грейс машинално протегна ръка да я успокои. В последния момент усети парене върху дланта си, когато се опитваше да избута жената от вратата. Болката беше изчезнала, но Грейс не посмя да докосне камериерката. Щяха да й трябват дни или седмици да се възстанови. Да се върне към естествения начин на живот.
— По дяволите — прошепна тя. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Тя се изправи и се отправи към телефона до асансьорите.
23.
Седеше сгушена на канапето, а лаптопът беше отворен на масичката пред нея, когато Лутър пристигна. Той нахлу в стаята, сякаш беше господарят на подземния свят — един много ядосан Господар. Отправи се към нея, като удряше с бастуна си, за да подчертава всяка своя дума.
— Какво — троп, — по дяволите — троп, — си мислеше — троп, — че правиш? — троп.
— Не ме докосвай! — предупреди го тя. Скочи от канапето и бързо се дръпна към отворената врата на терасата, като прикриваше дланите си под скръстените си ръце. — Наистина. Моля те, не ме докосвай!
Той спря като поразен от гръм.
— Мислиш, че ще те нараня ли? — попита с недоверие. На лицето му се изписа болка.
— Не — отвърна тя с огорчение. — Разбира се, че не. Просто не трябва да ме докосваш. Още не, във всеки случай. Отново имам болка при допир.
— По дяволите! — Той не изглеждаше доволен, но поне засегнатото му изражение изчезна. — Добре, кажи ми какво стана.
Тя му разказа случилото се с най-големи подробности. Когато привърши разказа си, очакваше, че той веднага ще извади телефона си, за да се обади на Фалън Джоунс. Вместо това Лутър остана неподвижен и продължаваше да я гледа втренчено, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно.
— Това, което си направила с камериерката… — каза той накрая. — Правила си го и преди, нали?
— Няколко пъти. — Тя отпусна ръце и погледна дланите си. — След като майка ми почина, ме изпратиха в приемно семейство. Напуснах го след няколко месеца. После известно време живях на улицата. Там имаше много извратени хора.
— Нима? — с отвращение каза той.
Тя нямаше желание да говори за това.
— Някои от тях бяха хора с паранормални способности, които използваха таланта си, за да манипулират останалите. Имаше един сутеньор със странен харизматичен талант според мен. Умееше да съблазнява млади момичета, караше ги да се влюбват в него. После те бяха готови на всичко.
— И той ги е изпращал на улицата да печелят пари, които е прибирал — каза Лутър с мрачно изражение.
— Виждам, че си попадал на този тип помийни плъхове — каза тя тихо.
— Да — каза съвсем кратко той.
— Аз излизах с момичетата вечер. Използвах таланта си да им казвам кои мъже не са коварни и кои трябва да избягват. Един ден сутеньорът откри, че момичетата отказват на някои опасни типове. Побесня. Реши да пребие една-две от тях за назидание на останалите. Аз отгатнах какви са плановете му. Дори знаех с кое момиче смята да започне — най-новото, най-малкото. Бях там, когато дойде да я вземе онази вечер. Тя беше ужасена. Около него витаеше толкова насилие, че можеше да го срежеш с нож. Когато посегна към нея, аз хванах ръката й и напрегнах максимално сетивата си, за да защитя аурата й с моята собствена, като някаква бариера пред него. В момента, в който той я докосна, се изпържи.
— Уточни какво означава „изпържи“ — каза Лутър. — Умря ли?
— Не — отвърна тя ужасена. — Не, не го убих, кълна се.
— Изобщо не ме интересува, дори и да си го направила.
— О! — Тя се изкашля. — Все пак не го убих. Но нещо се случи, когато той влезе в контакт с аурата ми. Сякаш собственото му енергийно поле даде късо съединение за няколко секунди. Не мога да го обясня. Само знам, че той изгуби съзнание за известно време. Момичето също. Но когато тя се събуди, беше добре, просто бе изплашена.
— А сутеньорът?
— Той беше зле. Сякаш бе претърпял някакъв психичен срив. Той просто се разпадна. Мисля, че талантът му пострада завинаги. Бяха засегнати не само психичните му сетива, а и всичко останало. Той обезумя и изчезна от квартала. След известно време чухме, че бил убит при разпра, свързана с наркотици.
— Имало ли е и други такива случаи?
— Няколко — призна тя. — Действието е същото и спрямо хора, при които липсва паранормална чувствителност. В края на краищата всеки има аура. Но всеки път дланите ми стават свръхчувствителни и после не мога да докосвам никого.
— Хм.
Тя изчака, но той не каза нищо повече, просто стоеше и я гледаше замислен.
— Какво? — попита тя.
— Просто се чудех. Мислиш ли, че днес в аурата на певицата се е получило късо съединение?
— Не. Тя беше прекалено силна. За щастие, тя загуби самоконтрол и това й попречи. А после вратата на асансьора се отвори, тя се паникьоса и избяга.
Той я наблюдаваше съсредоточено.
— Какво щеше да стане, ако тя не беше избягала?
— Не знам — призна Грейс. — Предполагам, че изходът щеше да зависи от това коя от нас двете щеше да се окаже по-силна. Нямахме възможност да завършим състезанието. Предполагам, че сме приключили наравно.
— Последното нещо, което искам да видя, е пак да се случи. Ясно?
Тя потрепери.
— Повярвай ми, и аз не желая подобно нещо. Добре, сега можеш да дадеш воля на емоциите си.
Последва дълго мълчание.
