Талант в ст. на Ю. Наблюдавам.
Пусна телефона в чантата си и се огледа къде да се скрие, докато чакаше певицата да се появи отново. Видя само стаи в две редици. Коридорът достигаше до място, където се пресичаше с друг коридор. Грейс можеше да избира или да се върне назад — там, откъдето беше дошла, и да се скрие на стълбището, или да се скрие зад ъгъла, в дъното на коридора, и да чака, докато вратата на 604 се отвори.
Избра стълбището. То беше по-близо. Бързо се отправи натам и почти стигна до вратата, когато долови някакво движение зад гърба си. Обърна се да погледне през рамо и видя, че втора камериерка се приближава решително към номер 604.
Грейс превключи на другите си сетива и огледа аурата на жената. Беше съвсем обикновена, без паранормална чувствителност, но й личеше, че е раздразнена. Поради някаква причина видът на другата количка в коридора я смущаваше — може би тук беше нейната територия.
Изведнъж Грейс разбра, че не е добра идея камериерката да спори с жената, която бе влязла в номер 604.
Импулсивно тръгна назад към апартамента, но камериерката вече тропаше отривисто на вратата. Без да изчака отговор, тя си отключи и отвори. Огледа стаята, тялото й се напрегна, а аурата й отрази нарастващата й тревога.
— Коя си ти? — попита камериерката. — Това е моят етаж и не се нуждая от помощници днес. Сигурно отскоро работиш тук.
Песента в стаята продължаваше — силно и толкова завладяващо, че Грейс почувства, че я заплашва огромна тежест. Силата на злото се преплиташе в чистия хипнотизиращ глас на колоратурното сопрано.
Аурата на втората камериерка пулсираше, изпълнена с ужас. Жената направи крачка назад, обърна се леко, сякаш се канеше да побегне. Но вместо това се вцепени. Сякаш някаква невидима сила я теглеше и тя тръгна към тъмния праг на апартамент 604.
Енергията на песента трептеше в паранормалния спектър. Грейс усещаше неумолимото й притегляне, макар да чувстваше, че то е насочено към камериерката, а не към нея.
Жената беше като омагьосана от музиката. Тя направи още една крачка към вратата. Скоро щеше да се озове вътре.
— Чакай! — извика Грейс, надявайки се да разсее необикновеното въздействие със силата на тази заповед. — Спри! Не влизай вътре!
Камериерката не реагира на предупреждението й. Аурата й вече не пулсираше нормално. Грейс виждаше ужасена как тя ставаше все по-нестабилна и объркана. Паниката продължаваше да пулсира в нея. Жената знаеше, че я теглят към стаята, но не можеше да спре.
Грейс се втурна към нея, напрягайки цялата си енергия. В коридора музиката не се чуваше силно, но властната й сила го изпълваше.
Отдавна не й се беше налагало да върши това, което щеше да направи сега. Но не беше забравила безвъзвратната реакция на сетивата си. Щеше да я заболи.
Напрегна се да посрещне шока от физическия контакт, сграбчи рамото на камериерката и едновременно с това отблъсна енергията на ужасяващата музика, опитвайки се да предпази като с щит омагьосаната жена със собствената си аура.
Болката я прониза. Тънката материя на униформата й не я предпазваше. Грейс се напрегна и опита да не изпуска рамото на жената.
Инерцията ги отведе на няколко крачки встрани от вратата, след което двете се олюляха и паднаха на пода. Грейс трескаво се изтърколи настрани, за да се освободи от неподвижното тяло на жената.
Надигна се с мъка на колене и погледна към отворената врата.
Завесата вътре беше спусната плътно и стаята тънеше в полумрак. Певицата стоеше близо до леглото, все още с уста, отворена за последните ноти на ужасната си песен. Съчетанието от огромните й слънчеви очила, тежката перука и сенките в стаята правеше невъзможно разпознаването й. Но Грейс продължаваше да е нащрек. Тя виждаше вихрещата се като спирала ярост в аурата на жената.
Певицата отправи нова огнена каскада от звуци. Всяка следваща нота поразяваше Грейс със силата на ударна вълна, сякаш от невидима експлозия. Сетивата й се поддадоха на това нападение. Не можеше да диша. Сърцето й биеше до пръсване. Коридорът се завъртя пред очите й.
Инстинктивно Грейс насочи цялата си енергия срещу мелодията. Коридорът престана да се върти. Главата й се проясни.
Яростта в аурата на певицата стана още по-силна, но въздействието на музиката й намаля. Кристалночистата нота, която звучеше, изведнъж се начупи.
— Коя си ти? — изпищя певицата. — Как смееш да прекъсваш представлението ми?
Грейс успя да се изправи. Застана до падналата камериерка.
— Ти щеше да я убиеш!
— Глупачката заслужаваше да умре. Тя ми пречеше.
— И аз ти преча — каза Грейс. — И мен ли ще убиеш?
— Да.
Тази единствена дума прозвуча като писък. Тя се понесе през сенките върху облак от тъмна контролирана енергия, която трябваше да привлече Грейс в стаята. Тонът беше толкова интензивен, че причиняваше болка. Грейс усети, че сърцето й отново затуптя непоносимо бързо.
Устоя на въздействието с енергията си, отблъсна я, влагайки цялата си сила. Усети, че има видим ефект от усилието. Певицата запя още по-високи тонове, очевидно в стремежа си да компенсира съпротивата на Грейс. Рано или късно, щеше да привлече нечие внимание. Трябваше да има някого в съседните стаи. Не можеше всички гости да са на плажа, на SPA процедури или на игрището за голф.
Но нито една врата по дългия коридор не се отвори, никой не се появи да попита каква е тази силна музика. На Грейс й хрумна ужасно предположение. Може би тези, които я чуваха, си мислеха, че тя звучи от уредбата на хотела.
Съвършенството на музиката буквално остави Грейс без дъх. Тя усети, че е спряла да диша. Гърдите и главата й бяха в агония. Сякаш се давеше в някакво бездънно море.
Дишай — заповяда си тя. — Ако не дишаш, ще умреш.
Сякаш от нищото успя да намери искрица енергия. Убийствената песен отново отслабна.
Грейс още беше замаяна, но успя да използва паузата, за да си поеме дъх, и пак, и пак. Нямаше сила да извика за помощ. Можеше само да си поема въздух. Кислородът, който навлизаше в кръвта й, подхранваше волята й за живот. Не беше преживяла смъртта на майка си, приемното семейство, живота на улицата и Мартин Крокър, за да умре в ръцете на някаква оперна певица.
Опита се да се концентрира. Определено имаше признаци за нестабилност в пулсациите на енергията, която блестеше в аурата насреща й. Жената беше не просто ядосана, тя беше на ръба на необуздания гняв. Съпротивата на Грейс я вбесяваше.
Отблъсни я малко по-силно — помисли си Грейс. — Иначе ще умреш в този коридор.
Засилената й съпротива доведе до незабавен ефект. Аурата на певица потъмня и Грейс видя пулсациите на яростта. Жената губеше контрол над емоциите си. Това със сигурност щеше да повлияе на гласа й. Грейс беше чела някъде, че за професионалните оперни певци е фатално да се отдават прекалено на емоциите, когато пеят. Имаше логика. Беше трудно, ако не и невъзможно да се поддържа пълен контрол над гласа, ако гърдите и гърлото ти са изпълнени с ярост, сълзи или страх.
Грейс осъзна, че има същия проблем. Ако не се отървеше от паниката, щеше да загуби контрол над своите емоции. Трябваше да мисли за нещо друго, а не за надвисналата смърт.
Лутър!
В името се криеше сила, ако човекът, който го носеше, имаше здрава връзка с теб. Силата, която почерпи от името на Лутър, й показа колко е важен той за нея.
Певицата пищеше. Нямаше друга дума, която да опише звука, но не беше писък от страх. В него беше концентрирана пулсацията на дивата ярост. Невероятно високият тон беше напълно погрешен.
Грейс откри, че отново може да се движи. Инстинктивно запуши ушите си с пръсти. Музиката и болката отслабнаха леко.
