— Значи си решила да се скриеш в сърцето на Обществото — леко се усмихна Лутър. — Това ми харесва. Смел ход.
— Имаше още една причина да кандидатствам в Бюрото по генеалогия — добави тихо тя. — Винаги съм чувала, че когато имаш големи неприятности, търсиш спасение в семейството си.
— И?
— Обществото е най-близкото нещо до семейство, с което разполагам.
25.
Това беше непоносимо.
Сирената крачеше гневна напред-назад из апартамента. Желанието на Кралицата на нощта да отмъсти на Сарастро беше нищо, една малка прищявка, в сравнение с нейната жажда да отмъсти на кучката, която бе успяла да устои на песента й. Това същество трябваше да умре, както всички преди нея. Защо не беше умряла?
Заради времето, реши тя. Просто нямаше достатъчно време, за да довърши започнатото. Още една минута и песента щеше да я убие. Ако само проклетият асансьор не беше пристигнал точно в този момент…
Тя стисна ръцете си в юмруци. Още не можеше да повярва, че нещата се объркаха така. Глупавата камериерка беше под неин контрол. Великолепните могъщи звуци на арията „Аз съм жената на Мао Дзедун“ от операта на Джон Адамс „Никсън в Китай“ имаха съвършено въздействие и поведоха натрапницата към смъртта. Гласът й беше безупречен. Беше вложила в него енергията, за да го превърне в смъртоносно оръжие. Камериерката не можеше да му устои. Никой не трябваше да му устои.
Паниката я прониза за момент. Гласът й беше съвършен. Ужасният инцидент в „Ла Скала“ преди две години беше просто случайност. Всъщност беше изпитание, през което всеки оперен певец преминаваше. Но ако наистина бяха доловили липсата на сила в онова „фа“?
Нямаше как да забрави, че нещата не се бяха развили добре през следващия сезон. Последва онази ужасна нощ в Сиатъл, когато се бе наложило да маркира някои от високите тонове в своята Лучия. Критикът от „Сиатъл Таймс“ го беше доловил. Но точно тогава тя се беше простудила. И какво? Всяка певица има от време на време спадове.
Едно прочуто сопрано не бе се събуждало сутрин с откритието, че гласът му е изчезнал. Отново я побиха тръпки.
Лекарите я бяха уверили, че няма никакъв проблем с гласните й струни, но те не знаеха за парапсихичните й способности, нито колко са преплетени с певческия й глас. Ами ако проблемът беше в сетивата й? Ами ако се сбъднеше най-ужасният й кошмар? Ами ако изгубеше таланта си на сирена?
Невъзможно. Тя беше само на трийсет и пет. Беше в разцвета на силите си. Но не можеше да отрече, че кариерата й е сериозно застрашена. Виновен беше бившият й агент, разбира се. Заради онзи идиот беше загубила сериозни ангажименти. Той бе повярвал на слуховете за нея. Тя нямаше избор, трябваше да го уволни с предназначено само за него представление. Най-високият тон, който би могъл да чуе, беше удивителното „сол“ от Popoli di Tessaglia на Моцарт. Надяваше се да оцени брилянтните й преходи.
Не, проблемът не беше у нея, освен лошия късмет и некачествения импресарио. Всичко това щеше да се промени, след като изпееше Кралицата на нощта на премиерата на „Вълшебната флейта“ в Акейша Бей. Вярно че това не беше „Метрополитън опера“, но „Гътри Хол“ беше прелестно малко бижу, оперен театър съвсем близо до Лос Анджелис. Както беше изтъкнал скъпият Нюлин, имаше голяма вероятност някои от ценените оперни критици да присъстват на откриването на операта в Акейша Бей. Там щяха да видят с очите си, че Сирената се е завърнала, по-великолепна от всякога.
Отново най-прочутите дизайнери щяха да се тълпят и да й предлагат своите дрехи и бижута. Тя щеше да раздава автографи също като едно време. Програмата й щеше да бъде ангажирана за три години напред с представления в най-реномираните опери в света…
Телефонът й иззвъня и прекъсна фантазиите за бляскавото й бъдеще. Тя погледна номера и се намръщи. Последният човек, с когото искаше да говори в момента, беше сестра й. Въздъхна и отговори на обаждането.
— Здравей, Дамарис.
— Какво става? От цяла вечност чакам да се обадиш. Всичко наред ли е?
— Успокой се, всичко е наред. Днес следобед, когато отидох в стаята на Юбанкс, имаше малко неудобство, но нищо…
— Какво се случи? — попита Дамарис паникьосана.
— Спокойно. Използвах онзи инструмент, който татко ми осигури, за да вляза в апартамента, както беше уговорката. Смятах да изчакам там Юбанкс и бодигарда му. Подготвях се за представлението си и репетирах, когато една от камериерките ме прекъсна. Нали знаеш колко мразя да ме прекъсват, когато пея.
— И какво направи? — извика Дамарис. — Моля те, не ми казвай, че си я убила.
— Ами, не. За нещастие това изпълнение също беше прекъснато от една невъзможна жена. Кажи на татко, че искам да я открие. Поне това ми дължи.
— Искаш ли той да намери камериерката?
— Не, противната кучка, която провали всичко. Тази, която устоя на гласа ми за известно време. Представяш ли си? Тя я спаси!
— Какво говориш? — извика Дамарис. — Видял те е още някой?
— Да. Бях принудена да напусна сцената, преди да се измъкна от ситуацията. Някакви хора слизаха от асансьора. Знаеш как действа талантът ми. Мога да се справя най-много с двама души при такова представление. С повече не мога.
— Обречени сме — прошепна Дамарис. — Всичко се е провалило.
— Това е абсурдно. Вземи се в ръце. Отложих частното си представление за Юбанкс за довечера. Сетих се за още по-подходящо място за моето изпълнение. По това време утре вече ще съм в самолета за Сан Франциско.
— Ами онази друга жена? — завайка се Дамарис. — Щом е успяла да устои, трябва да е с паранормални способности. Възможно ли е да е била от „Нощните сенки“?
— Откъде да знам? Татко е великият таен агент в семейството. Негова работа е да проверява такива неща.
— Има ли някаква вероятност тя да те разпознае?
— Само ако се интересува от опера, в което се съмнявам. Не изглеждаше да е разпознала гласа ми. Аз бях с костюм, както се уговорихме, така че тя не би могла да направи описание.
— Но ако тя е от „Нощните сенки“, ще предупреди Юбанкс.
— Юбанкс е още в хотела, ако това те кара да се чувстваш по-добре. Видях го, че отиде в SPA центъра преди малко.
— Значи не е била от „Нощните сенки“.
— Вероятно не.
— Коя може да е била?
— Нямам представа. Питай татко. А когато той разбере коя е, смятам да й изнеса едно от моите частни представления. Няма да понеса някой да ме прекъсва по начина, по който го направи днес.
— Вивиан, говориш като маниачка на тази тема — каза Дамарис разтревожено. — Сигурна ли си, че жената устоя на твоето пеене?
— Само за известно време. Сигурна съм, че ако имах още минута или две, щях да я унищожа. Сега ще затварям. Имах доста напрегнат ден. Трябва да се подготвя за следващото си представление. Чао, Дамарис.
— Чакай…
— Кажи на татко да я намери.
Сирената затвори телефона и го захвърли настрани. Наистина, беше такава отговорност да си по- голямата сестра! Горката Дамарис, толкова лесно се разстройваше напоследък. Татко беше виновен за това, разбира се.
