— Защото тогава не промениш прецедента и не започнеш?
Тя си пое дълбоко дъх.
— Да не би сериозно да мислиш, че трябва да дам картбланш на Кийт да наеме Тримейн? — Дори животът й да зависеше от това, Лиа не можеше да си обясни защо трябваше да послуша съвета на този човек. Някакъв инстинкт й подсказваше, че той знаеше за какво говори. От Корт Ганън се излъчваше увереност и тежест, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Човек оставаше с чувството, че той знае какво прави, че съветът му си струва.
— Да. Поиска ми съвет и аз ти го давам. Според мен трябва да подпишеш и да позволиш на брат си да се заеме с бизнеса и да се научи как да управлява компанията, която е наследил, а ти не искаш да поемеш. На мен ми се струва, че той е млад човек, който е открил с какво иска да се занимава. Остави го да действа. Не всички имаме този късмет на двайсет и пет! — добави Корт с крива усмивка.
— Тъжно, но истина — въздъхна тя и поклати глава с усмивка. Собствените й най-потискащи спомени бяха от времето, когато бе на двайсет и шест и си мислеше, че знае какво иска. Научи си урока. Нямаше смисъл да се замисля отново над този въпрос. Усмивката й стана по-широка, докато оглеждаше мъжа срещу себе си. — А ти знаеше ли какво искаш, когато бе на двайсет и пет? — Предполагаше, че в момента бе на трийсет и пет или трийсет и шест.
За нейно учудване той се замисли.
— В някои отношения знаех отлично какво искам — заяви бавно.
— Говориш така, сякаш се опитваш да избегнеш въпроса — обвини го спокойно Лиа.
— Всеки има това право — отвърна небрежно Корт и в очите му заблестя смях. След това продължи по-предпазливо. — Истината е, че бях наясно с какво искам да се занимавам, и въпреки това оставаха въпроси, свързани с личния ми живот.
Тя неочаквано усети някакво напрежение в него и й се прииска да се обърне и да избяга. Тази проява на страх бе толкова неочаквана, че Лиа преглътна нервно. Беше й необходимо невероятно самообладание, за да остане на мястото си и да не допусне неувереността да се изпише по лицето й.
— Не ми приличаш на колеблив човек — призна с приповдигнат глас тя.
В първия момент й се стори, че той ще обясни, ала след това промени решението си.
— Я ми кажи — погледна я Корт, — след като се колебаеш толкова много дали да подпишеш договора, или не, защо не се срещна с К. Тримейн и не го прецени сама?
Лиа мигна, изненадана от промяната в разговора, и вдигна ръка.
— Ако искаш да знаеш, избрах точно тази седмица, за да замина във ваканция, защото Кийт ми каза, че Тримейн също искал подобна среща. Имах чувството… — Тя прекъсна мисълта си, за да потърси най- подходящата дума. — Чувствах се притисната. Тримейн не беше особено любезен, бе казал на брат ми да ме доведе в офиса на определена дата, в определен час тази седмица и той щял да се справи с мен. — Лиа се намръщи от обзелото я неприятно чувство.
— Затова ти изчезна във ваканция, така ли? — Едната му вежда отскочи към средата на челото.
— Казах на Кийт, че ще взема договора със себе си и ще реша — обясни тя и усети, че единият й крак барабани под масата. Имаше чувството, че Корт ще я укори, задето не се бе появила на уговорената среща, а на нея не й беше приятно той да я критикува.
— Виждам, че знаеш какво се каня да кажа — пошегува се Корт. — Само че грешиш.
— Нима?
— Да. Нямах намерение да ти кажа, че е трябвало да останеш и да се срещнеш с Тримейн.
— Защо не? — попита сухо Лиа, убедена, че тъкмо тази възможност се върти в мислите му.
— Защото съм изключително щастлив, че седиш срещу мен тази вечер — отвърна бавно той. — Радвам се, че си тук, а не в Санта Роза.
Тя веднага си отдъхна, устните й трепнаха и сребристозелените очи станаха по-топли.
— Аз също — съгласи се мило.
— Не бих пропуснал тази среща заради всички полупроводници в Калифорния — довърши Корт с дрезгав глас, който издаде мъжкото му нетърпение — нетърпение заложено още от древността, примитивно нетърпение, което разпрати тръпки на страх, несигурност и вълнение в нея.
— Благодаря ти — прошепна Лиа в опит да отговори подобаващо на любезния комплимент.
— Няма защо — изръмжа той и се засмя. — Сега ще дойдеш ли в стаята ми?
Част от среброто в погледа й се втвърди, въпреки че сърцето й забърза.
— Май възпитанието отново ти изневерява.
Корт се усмихваше като хищник. Ако някой го наблюдаваше, трябваше да бъде много внимателен, за да забележи искрите в златните му очи и блясъка на зъбите му.
— Трябва да дойдеш в стаята ми — повтори търпеливо той.
— Защо? — попита остро тя.
— Защото договорът е там. Оставих го на масата до прозореца.
— Ще го взема утре сутринта — опита се да се изплъзне Лиа усетила, че бе въвлечена в двубой. Договорът не бе нищо повече от любезно извинение да започнат война, в която да разберат кой притежава по-силна воля.
— Не ми се иска да нося отговорност за него тази вечер — настоя Корт. — Това е бъдещето на брат ти.
— Тогава го свали — предложи тя с дрезгав глас, без да откъсва очи от него.
— Ще направя компромис и ще го донеса в стаята ти — заяви той привидно отстъпчиво и младата жена се почувства развеселена, въпреки че усети в колко опасно положение се намира.
— Ти няма ли да се откажеш? — прошепна любопитно Лиа.
— Не — заяви Корт и тя му повярва. Без да съзнава, Лиа прокара върха на езика си по долната устна и напрежението я завладя. Той чакаше.
— Не можеш да идваш в стаята ми. Не и тази вечер — отсече най-сетне тя и го погледна открито.
— А ти няма да дойдеш в моята — потвърди Корт.
— Не мога…
— Искаш да кажеш, че се страхуваш — поправи я тихо той.
Лиа си пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Може и така да е. — Не се опита дори да го обори и забеляза, че Корт кима доволно.
— Тази вечер ще се примиря.
— Моля? — Едва се сдържа да не извика, защото усети как я залива възмущение. — Искаш да се страхувам от теб ли?
Сексуалното напрежение, което бликаше от нея, бе заменено от обида и женски гняв. Зелените й очи станаха по-твърди и тя го погледна през полуспуснати клепачи.
— С жена като теб ми се струва, че е необходимо аз да предприема първата стъпка — отвърна той на раздразнението й с типична мъжка самоувереност. — Сега поне си осигурих вниманието ти.
Лиа го гледаше и се опитваше да прецени дали да се засмее, или да го ритне. Чувството й за хумор, както обикновено, надделя. Тя се усмихна небрежно.
— Сигурен ли си, че ще знаеш какво да правиш, когато си осигуриш вниманието ми? Не забравяй, че не обичаш жени със склонност да командват.
— Много съм изобретателен — увери я Корт и се изправи гъвкав и силен. Усмихна и се приканващо, подаде й ръка и я привлече към себе си. — И нямам нищо против да се опиташ да ме командваш.
— Защото си мислиш, че няма да успея, нали?
— Защо не пробваш, за да разбереш? — отвърна небрежно той и я поведе към фоайето на хотела.
— И какво ще се случи с горкото ти мъжко самочувствие, ако успея? — предизвика го Лиа, отдадена на приятното усещане на пръстите му, сплетени с нейните, докато я водеше напред към остъкления балкон над шумния прибой. Изумрудената й пола се стелеше около глезените й, докато вървеше.
— Сигурно ще се разпадне — въздъхна с престорено отчаяние Корт и я преведе през празната стая, потънала в сенки, за да застанат пред едни от огромните френски прозорци. Под тях вятърът подмяташе вълните и те се разбиваха на скалистия бряг, тласкани напред от приближаващата буря. Случайните снопове лунна светлина придаваха тайнственост на мястото. Както обикновено, тя усети силното въздействие на природата.
