— Виждате ли. Мога да върша всичко това. Кой друг би се съгласил?
Верити се отдръпна назад и го огледа подозрително. Можеше да се закълне, че мястото му не бе зад мивка, пълна с мръсни чинии. Не знаеше защо е дошъл тук, а и нямаше време да задава допълнителни въпроси. Най-безопасно беше веднага да се отърве от него.
— Вижте, тук нещо не ми харесва. Не изглеждате като човек за такава работа.
— Нека това да си остане мой проблем. Измил съм безброй чинии, защо да не го направя отново.
— Но аз мога да ви предложа само минимална заплата.
— Няма проблеми, ще я компенсирам с бакшиши.
— Търся някой местен човек, който ще остане по-дълго време. През лятото бях наела студенти на работа, но те вече се върнаха в колежите. Затова ще наема някого, който ще остане през зимата и пролетта. Така няма да се окажа в същото положение след един-два месеца.
Джонас прибра вестника обратно в джоба на дънките си.
— Имате честната ми дума, че ще остана най-малко до пролетта.
Верити започна да се изнервя.
— Вижте, мистър Куоръл, не искам да споря повече с вас. Когато дадох обявата, очаквах да назнача местен човек.
— Нима аз нямам същите права като местните хора. Току-що се установих в града и реших да си потърся работа.
— Установихте се или само преминавате?
— Не се безпокойте. Казах ви вече, че ще остана в Сикуънс Спрингс малко по-дълго.
— Вие тъкмо пристигате, нали?
— Не, дойдох преди няколко дни.
— Е, защо тогава не изчакате известно време. Имам чувството, че ще можете да си намерите и по- добра работа. Хрумна ми нещо! Защо не опитате горе във винарната. Сега е сезонът на гроздобера. Ще получите много по-добре заплатена работа.
Очите на Куоръл заблестяха странно. Сякаш златото в тях се разгоря.
— Да, вече проверих там. Но не си падам много по работа на открито.
У Верити бе обзета от паника. Нещо не беше наред с този човек, а и тя вече губеше контрол над ситуацията. Не се страхуваше, но знаеше, че в него е стаена огромна сила, която сега бе прикрита или добре овладяна. Със сигурност друга бе причината, за да търси работа при нея. Но каква? Имаше твърде много интелигентност в тези златисти очи. Този мъж изглеждаше опасен. Още щом го видя усети това интуитивно. Всеки друг досега щеше да се откаже и да си тръгне, а той ловко се справяше с нейните въпроси. Но вероятно имаше начин, по които да го разкара.
— Добре, предполагам, че носите автобиография?
— Автобиография? За да работя като мияч?
„Най-после го хванах“ — помисли си Верити.
— Ами да, разбира се. Нима очаквате да ви наема още от прага на ресторанта. Трябва да знам вашето образование, предишна месторабота, предишни адреси, работодатели, телефонни номера. Ще попълните молба. Навярно ще има и други желаещи. Така че, ще разгледам всички кандидатури заедно.
— Изглежда ми, че ще отнеме доста време — отбеляза Куоръл насмешливо.
— За съжаление е така. Ще отнеме една-две седмици.
— А, така ли? А кой ще ви помага през този уикенд?
— Моля?!
— Много добре ме чухте. Не можете да се справите сама с всичко. След няколко часа това заведение ще е пълно.
— Не се тревожете за мен. Ще се оправя. С шефа на курортния комплекс сме приятели. Аз управлявах техния ресторант, преди да открия собствен. Ще помоля да ми изпратят някого от тяхната кухня.
— Не мога да ви разбера. Защо ще наемате временно някого, когато имате кандидат за постоянна работа?
Верити стисна силно дръжката на вратата.
— Нима вие сте най-добрия, мистър Куоръл? Не знаех, че миячите на съдове са толкова самоуверени.
— Имате думата ми. Измил съм достатъчно чинии и чаши през последните години.
— А нещо друго можете ли да правите? — упорстваше тя, чувствайки, че вече я притискат към ъгъла.
Времето летеше. Ако искаше да отвори навреме, трябваше да се върне в кухнята.
— Да, разбира се. Много съм полезен. Мога да отпушвам тоалетни, да наливам питиета, да разкарвам пияници… Ще видите. Няма да съжалявате.
— Аз продавам само бира и вино. Така че, тук пияни няма. Не знам къде сте работил по-рано, но изглежда, че е по-добре да опитате две преки по-надолу, в кръчмата на Майлт Сандърсън. Той има проблеми с пияни шофьори и фермери.
— Не, предпочитам да работя тук.
— Но защо?
— Ами, да кажем, че имам нужда от промяна на обстановката. Все пак и аз имам амбиции.
— Чудесно, мистър Куоръл. Ще ви пожелая успех в някой друг ресторант. Не си губете времето да идвате отново тук. Довиждане.
Верити се опита да затвори вратата.
— Ей, чакайте! Не толкова бързо.
Джонас вече беше вътре при нея. Верити инстинктивно отстъпи назад.
— Моля ви, дайте да се разберем. Ресторантът е затворен. Имам много работа, а нямам никакво време. Ако обичате, излезте навън, няма защо да безпокоя полицията.
— Убедил съм се, че когато кандидатствам за дадена работа, трябва да съм упорит. Работодателите винаги се впечатляват от това — Джонас се огледа наоколо. — Извинете, имате ли офис?
— Да, имам, но не виждам каква е връзката…
— Оттук, нали?
Той вече си проправяше път през разхвърляните маси и столове.
— Мистър Куоръл, какво си въобразявате, че правите? Това е частна собственост.
— Нали искахте автобиография. След малко ще ви я напиша.
Джонас влезе в малката кухня, следван от Верити. Премина покрай фризера, газовата печка и мивката, пълна все още с чиниите от обяд.
— Виждате ли? Аз съм необходим. Открехна малката врата, водеща към офиса.
— А, точно както си мислех. Пишеща машина.
Верити гледаше изумена, как той си извади лист хартия и седна зад бюрото й.
— Вие ще пишете автобиография? Тук? В моя офис?
— Да. Ще ви помоля за няколко минути спокойствие, за да успея да се концентрирам. Отдавна не съм писал на машина. А и кой друг би ми искал автобиография, за да мия чинии?
Верити не се помръдна от мястото си. Любопитството й да прочете написаното надделя. Облегна се на стената и се загледа в дългите красиви пръсти на Джонас. Имаше ръце на благородник. Ръце на любовник…
Последната мисъл я накара да се намръщи и тя се обърна към кухнята. Не се чувстваше застрашена, по-скоро бе безпомощна. „Може би този мъж е изстрадал нещо и има нужда от работа, от каквато и да е работа“ — мина й през ума.
Взе бутилката с масло и добави малко на салатата, която бе започнала да приготвя преди появяването на Джонас. Нямаше никакво съмнение, че се нуждаеше от помощ тази вечер. Можеше да помоли Рич или Лора — управителите на курортния комплекс — да изпратят някого, но по-добре щеше да е сама да разреши проблемите си с персонала. До преди седмица нямаше никакви подобни неприятности. При нея работеше Марлен Уебърли — младо местно момиче, което се запозна в ресторанта с някакъв фотограф и само след три месеца реши да се омъжи за него. Верити беше шокирана от това нейно необмислено решение, защото винаги бе смятала, че Марлен е интелигентна и разумна. „Какво ли не прави любовта с нас жените!“
